ПРИКАЗКА ЗА ВЕЛИКАНА ХЪХ

Живял някога в много, много отдавна великан на име Хъх. Всъщност цялото му име било Хъхренгоумонтекорнасокитърсдоскипотерис. Да ама я се опитайте да го кажете цялото без запъване след като сте го прочели само веднъж. Няма да можете, нали? Приятелите и враговете на Хъх също не можели да го сторят и затова му викали просто Хъх. Не че великана имал нещо против. Самият той имал трудности с произнасянето на името си, а при това бил най-умният от великаните.
Сега да не вземете да се заблудите и да си помислите, че той бил някакво светило на научната мисъл или нещо подобно. Ами! Хъх просто имал малко повече мозъчни клетки от средностатистическия великан, което ще рече, че вместо да спи в неугледна и закътана пещера притежавал собствена къща /която по нищо не се различавала от кочина/. Също така преди да започне да яде, Хъх първо сварявал улова си в един голям каза – съществена разлика в сравнение с другите великани, които не само, че не готвели храната си по посочения начин, ами често я лапали полужива или съвсем жива.
Хъх освен това бил най-големият великан. За да не се заблуди някой относно силата му ще споменем само, че удара на чука му имал силата на стенобитна машина. Любимото оръжие на Хъх не била голямата дървена сопа, която според великанските схващания представлявала един добре окастрен тридесетгодишен дъб, а голям боен чук, изработен специално за него от джуджетата.
Подобно на останалите си събратя великани, Хъх много обичал да си хапва овчо месце и да си пийва медовина. Тези две неща му докарали страшно големи беди на главата. Но да караме подред.
Един хубав слънчев ден на Хъх много му се дояло овчо месце. Без да се мае и минута той веднага се запътил към най-близките земи на хората – тези на барон Хагърти от Рен.
За да тече гладко повествованието е необходимо да споменем, че барон Хагърти имал красива дъщеря, която обаче според вижданията на тогавашните мъже /а ако не се лъжа и на голяма част от днешните/ била много висока – някъде към метър и деветдесет. Именно височината й спирала благородниците да я поискат за съпруга. Все пак по онова време стандарта за висок мъж бил някъде около метър и седемдесет. Я си представете как един граф висок с този ръст, влезе в залата със съпруга, която дори без обувки на висок ток, стърчи цяла глава над него. Та нали по този начин цялото му достойнство и авторитет ще се сринат и после ще служи за подигравка дори на конярчетата.
Заради споменатата причина лейди Ния – така се казвала младата дама все още нямала съпруг. Не че тя се притеснявала кой знае колко от този факт. Мисълта да се омъжи за някой комплексиран дребосък, хич ама хич не й допадала. Вместо да кисне в замъка на баща си, да чете любовни романи и да въздиша по неизвестния принц на бял кон, който ще я отведе в приказен замък, тя предпочитала да прекарва основната част от времето в Северният чифлик, близо до границата с Митичните земи.
В онзи ден, в който Хъх се насочил към владенияна на баща й на лов за овце, лейди Ния се намирала в чифлика заедно със своите придворни дами и си играела с малките току-що проходили агънца. Всичко било много хубаво до появата на Хъх.
Щом главата на великана се показала над оградата настанала дива паника. Всичко живо – животни и селяни побягнали накъдето им видят очите. Великаните не се славели като общителни същества и много не се церемоняли с хората, забавлявайки се често пъти да ги смазват с големите си сопи. Някои от събратята на Хъх дори били човекояци.
Относно човекоядството Хъх имал резерви, но за сметка на това бруталността му надхвърляла стократно тази на неговите събратя. Това прибавено към физическите му данни карало сърцата на мнозина славни рицари да се свиват от страх, а зъбите им да тракат само при споменаване на името му.
Казахме, че всичко живо побягнало, нали? Е допуснахме малка грешка. Лейди Ния останала на мястото си, хванала в ръце любимото си агънце. На нея страшно много й се искало да види жив великан, особено пък такава знаменитост като Хъх.
Хъх се появил и най-спокойно започнал да подбира панически бягащите из полето овце, пъхайки ги в голямата си торба. Той вече почти я бил напълнил, когато погледа му се спрял на агънцето в ръцете на Ния. Хъх сметнал, че от него щяло да излезе прекрасна чорба, и посегнал да го вземе. И с това си навлякъл беля на главата.
Ния, която била сметнала, че Хъх вече бил нанесъл достатъчно поражения на бащините й стада ужасно много се възмутила от тази негова постъпка и грабвайки един въргалящ се в краката й, обкован с желязо кривак, го халосала с всички сили в слабините. И тъй като всеизвестен факт е, че анатомията на великаните е досущ като тази на хората, то горкият Хъх изревал от болка и изпуснал торбата си. Връзките се развързали и предназначените за вечеря на Хъх овце се понесли с най-голямата възможна скорост, която можели да развият с късите си крачета към безопасната каменна долина, където се били скрили останалите.
След като звездите, които се въртяли пред очите на Хъх изчезнали, той надал ужасяващия си боен вик и вдигнал чука си намерението да изравни чифлика със земята. Само че не го сторил. Пред него скръстила ръце на гърдите си стояла лейди Ния и мятала такива страшни погледи, че дори дракон би се стреснал от тях и би офейкал незабавно.
За да не обедим все пак драконите ще уточним, че последното се отнася за млади чудовища – до петдесет-шестдесет години, а не за страшилища като Флоуъренгоу, Еднозъб, Релник, които са се превърнали в легенди.
Хъх се почесал недоумяващо се по главата. Някакво си хилаво женско, човешко същество не му позволявало да разруши чифлика. При това нито викало, нито предприемало някакви други действия, за да го изпъди – с изключение на удара с крива, който го лишил от овчото месо.
Тъй като това било прекалено много за неговите мозъчни клетки, Хъх решил, че ще е най-добре да се занимае с въпроса у дома. И понеже съществувала опасност да забрави какво точно е попречило на разрушителните му намерения, великана взел Ния със себе си. Девойката естествено нямала намерение да тръгва с него. Той обаче изобщо не я питал за мнението й. Просто я метнал върху гърба си, въпреки всичките й крясъци и удари и невъзмутимо поела обратно.
Хъх едва бил напуснал пределите на чифлика и Ния престана да си дере гласа и да се съпротивлява. Виковете й стряскали единствено зайците, а ръцете бързо я заболяли от ударите по твърдите рамена на великана.
До къщата на Хъх оставали няколко мили, когато срещу него се задали братя Кокалови – двама големи великани-людоеди. Щом видяли преметнатата през рамото на Хъх девойка върху лицата им се изписали широки усмивки.
- Значи си решил да поразнообразиш менюто си, а Хъх – рекъл по-големият брат Кокалов. – При това с истински деликатес.
- Какво ще кажеш да го споделиш с нас? – ухилил се широко по-малкия Кокалов показвайки изпилените си зъби – Ще ти покажа как да готвиш прясно месце на скара с подправки.
Ния изтръпнала, понеже думите на Кокалови недвусмилено подсказвали, че тя е основното блюдо.
- Не бих имал нищо против да вечеряме заедно – отвърнал Хъх и сякаш облял с леден душ девойката. – Само, че днес нямах късмет и не улових нищо. Следващия път, когато хвана дебели и сочни овчици, ще ви поканя.
Последната реплика на Хъх накарала Ния да въздъхне облекчено.
- И няма да ядеш момичето? – рекли в един глас великаните – човекоядци.
Хъх кимнал утвърдително с глава.
- Безсрамен лъжец! Егоист! – изръмжал по-големият Кокалов.
На Хъх, чиито нерви били опънати от проваленият лов и от позорното отстъпление /досега не му се било случвало да не остави след себе си поне една разбита къща/ му трябвало малко да избухне. Обидата на Кокалови преляла чашата.
Хъх оставил Ния на зеямта и размахвайки чука си се нахвърлил върху великаните-човекоядци. Битката, която се разразила пред очите на смаяната девойка била грандиозна и епична. Бойният чук на Хъх и сопите на Кокалови се вдигали и смъквали с изумителна скорост, които били в състояние да превърнат и най-здравата крепостна стена на пух и прах. От време на време, великаните за разнообразие мятали големи камъни или пък изтръгвали млади дървета с корените и ги използвали като импровизирани копия.
Когато битката приключила, Кокалови лежали в полусъзнание на земята и се опитвали да фокусират зрението си, което било заето от въртящи се с главоломна скорост в кръг камъни, дървета, бойни чукове, слънца, луни, звезди и апетитни млади девойки.
- Е, още ли твърдите, че съм лъжец? – изръмжал към Кокалови Хъх, подпирайки се на чука си. На него също не му се разминало без рани, но за разлика от противниците си можел да стои на краката си.
- Не-е-е! – отвърнал с провлачен стон по-големият брат Кокалов, раздвижвайки с мъка подпухналите си устни.
- Хубаво! Приятни сънища! – Хъх тупнал Кокалови още веднъж с чука си по главите – лекичко колкото да ги приспи. После нарамил отново Ния и продължи все едно, че нищо не се било случило.
Не след дълго се появил и домът на великана. При гледката му, девойката извикала изумено.
Къщата на Хъх била едноетажна, но с такива размери, че в нея спокойно можело да се поберат два гранични замъка. Каменните блокове, от които били изградени стените тежали най-малко по тон и били оформени с такава прецизност, че между тях нямало пролуки. Прозорците били сводести, с големи цветни стъкла, майсторски плетеници от каменни цветя покривали фасадата й. Вътрешните стени също били украсени с каменни барелефи, които изобразявали различни народи, птици, животни, растения, митични същества. Пода на голямата зала, която служела за всекидневна на велика била изпъстрена с чудна мозайка от скъпоценни камъни, и показвала света такъв какъвто бил известна на джуджетата. Те били и майсторите на този чудноват дом като благодарност към Хъх задето им помогнал да победи ордата на лудия тролски главатар Скалногръм.
Но както споменахме в началото къщата на Хъх по нищо не се различавала от кочина. Подът не бил почистван от години и по него се въргаляли купища кости и други остатъци от храна, из които на воля щъкали всевъзможни мравки, буболечки и други гадинки. Паяците, които се спускали от тавана и по стените били толкова много, че с тях спокойно можело да се натовари цяла волска каруца. В ъглите безразборно се търкаляли полупълни или пълни бурета с вино, бира или медовина, а покрай празните бъчви имало големи засъхнали петна напитка.
Големите килери на Хъх били претъпкани догоре със здрави, обковани с желязо сандъци, в които били струпани несметни богатства – злато, сребро, скъпоценни камъни, слонова кост, скъпи коприни, статуетки, безценни ръкописи, произведения на изкуството, трофеи и съставки, за които всеки магьосник и лечител би дал мило и драго – черупки от драконови яйца, кожи от бял саблезъб, пера от кралски феникс и още много други.
Хъх обаче не се интересувал от съкровищата, които джуджетата и много други митични същества му давали, задето им помагал. Той се вълнувал и треперел единствено за големия глеждосан казан, който крилатия кон Вихър му подарил по случай стотният му рожден ден. По тази причина и кухнята била единственото място, където не било запуснато. Излъсканият до блясък под, грижливо подредените дърва край огнището, изчистените прозорци, замазаните миши дупки и голямата гладко рендосана маса с четири стола – всичко това Хъх бил направил и поддържал в чест на кипрещият се върху метална кука над огнището подарък на Вихър.
След като видяла всичко гореспоменато, Ния взела твърдото решение да промени нищата. Преди това обаче тя сметнала, че би било редно да се погрижи за раните на Хъх. И докато великана тършувал из многобройните долапи и рафтове, с които била осеяна кухнята му, търсейки някакви остатъци, с които да потуши надигащата се в стомаха му гладна буря, Ния взела една голямо парче ленен плат, напълнила казана с вода от включения в плана на кухнята от гениалните джуджета кладенец и запалила дървата в огнището.
- Защо топлиш вода? – погледнал Хъх изненадано девойка – Няма никакво месо за готвене. А аз не ям постна чорба! – Великана с презрение изгедал голямата кошница със зеленчуци – единствените хранителни продукти, които намерил.
- Изобщо нямам намерение да ти готвя, безмозъчна планина от мускули! – срязала го Ния – Топлата вода ми е нужда, за да промия раните ти, преди да те превържа.
- Да превързваш тези драскотини! – разсмял се Хъх, тръшвайки се на един стол – Май ще е по-добре да сготвиш зеленчукова супа. Да не стават дървата зян!
- Изобщо не се и надявай! – стрелнала го с унищожителен поглед Ния – Хайде, сваляй туниката!
- Ъ-ъ-ъ! – Хъх бил дотолкова потресен от тази категорична заповед, че чак езикът му се оплел.
- Много добре ме чу! Казах да съблечеш този парцал! – Ния придала тежест на думите си, тропвайки силно с крак.
Горкият великан съвсем се ошашкал. Той, който не се страхувал да се изправя срещу дракони, да се бие с цели армии троли и който преди не повече от час бил победил двама от най-страховитите си събратя, сега не можел и гък да рече на изправилата се срещу него крехка девойка. Ако поискал можел само с едно стискане на огромните си ръчища да я смаже. Но странно, мисълта за това му се струвала нелепа.
Великанът изпълнил покорно нареждането, оставяйки се в ръцете на Ния. Не се учудвайте, че младата благородничка владеела някои лечителски умения – в онези времена това не било необичайна практика, а и именно Ния служела като болногледачка на братята си и баща си, когато се върнели от поредния турнир или боен поход.
Ния тъкмо привършила с превръзките на Хъх, когато голямата бронзова камбана, която служела на великана вместо звънец се обадила. Хъх се надигнал и вземайки чука си, се запътил към вратата.
- Странен начин за посрещане на гости! – подхвърлила след него Ния, но Хъх не й отговорил. Само се задоволил да изръмжи неопределено под нос.
Когато великанът отворил вратата не видял жива душа. От друга страна камбаната не можело да звъни сама, тъй като не била вълшебна. Хъх вече се канел да се прибира и да провери дали някой плъх не се е оплел във въженцето над вратата, когато над главата му се разнесало леко пърхане.
Той вдигнал очи, срещайки строгото изражение на феята на цветята Розакарамфилковатеменужковалистоперестова или както била по-известна сред обитателите на Митичните земи, като Роза-листо. Феята потупвала нетърпеливо със сребърната си пръчица по бедрото си – сигурен белег, че е ядосана и то много. А когато Роза-листо се разгневяла имала ужасяващата способност да крещи оглушително – качество, което на пръв поглед изобщо не се връзвало с крехката й не по-голяма от длан фигурка.
- Здравей, Роза-листо! – учтиво поздравил Хъх, смъквайки чукът си.
- Здравей, великане! – разнесъл се тъничкия гласец на феята. – Знаеш ли кого срещнах преди малко? Кокалови, пребити! – продължила тя без да изчака отговора на Хъх. – Не съм се чудила, коя може да е тая работа, понеже в целите митични земи само две същества притежават силите и способността да ги подредят по този начин – ти и Флоуъренгоу. Обаче нашият велик господар дракона вече цяла година припка, като послушно кученце след госпожица Фифи от рода на Червения нокът,така че оставаш ти.
- Да ми се караш затова, че съм поступал твоите съседи ли си дошла? – изпъшкал жално Хъх.
- Да, идвам да ти се карам, но не заради Кокалови. Радвам се, че си ги поставил на място. В последно време бяха станали твърде нагли. Бясна съм за горката гора, която сте съсипали и най-вече за поляната. Такива хубави цветя бях засадила там. А вие сте я превърнали в истинско картофено поле. Най-хубавата ми поляна!
Последните думи били произнесени с тон, който обещавал един доста порядъчен скандал.
- Виж какво, Роза-листо! – вдигнал отбранително ръце Хъх. – Предлагам ти да дойдеш да ми триеш сол на главата утре. Ще те слушам, ако трябва цял ден. Само те моля, не ми крещи сега. Онова женско човешко същество, което плених и без това ми съдздава достатъчно грижи. Ако и ти почнеш да ме тормозиш, може да извърша някоя глупост, като например ей така за успокоение да разруша градините ти.
- Добре, добре! – усмихнала се тя лукаво – Не знаех, че имаш такива проблеми. Нали няма да възразиш, - добавила тя бързо, потрепвайки невинно с клепачи – ако видя момичето. То сигурно е уплашено и стресирано.
- Прави каквото искаш! – изревал Хъх, на когото вече му било писнало да се разправя със същества от женски пол. – Аз отивам на лов за диви биволи!
След това категорично изявление, великанът нарамил чукът си и с бързи крачки се отдалечил.
През тази нощ много горски хищници (а и не само те) останали без вечеря в леговищата си. Когато Хъх вилнеел нощем това означавало, че е страшно разгневен. Разбира се горките диви биволи не могли да се измъкнат от лапите му – били твърде бавни. След като си устроил угощение с едно теле, Хъх метнал на гърба си две големи сочни юници и поел обратно. Вече бил решил никога да не оставя къщата си без месо, пък дори и то да бъдело най-жалкото парченце.
Щом обаче стигнал до дома си, великанът мигом забравил всякакви мислци за бифтеци и сочни пържоли, които се въртяли из главата му. Той започнал невярващо да си търка очите, питайки се дали не сънува буден.
Цяла армия от дужджета и елфи щъкала неуморно напред-назад през широко разтворените врати на къщата му, изнасяйки боклуци и търкайки усърдно прозорците.
- Какво си мислите, че правите? – изревал страховито Хъх, и накарал елфите и джуждетата да замръзнат уплашени по местата си.
- Чистят, ако не си забелязал – прозвучал хапливият глас на лейди Ния.
- Ама това е моята...
Хъх не можал да продължи, защото видът на младата благородничка го оставил без дъх.
Ния се била нагиздила, като истинска принцеса – с рокля от преплитащи се една в друга златни сребърни нишки. В лъскавата й черна коса блестяла разкошна корона от скъпоценни камъни
- Преди да изтърсиш някоя глупост, - заплашително погледнала Хъх, пърпорящата до главата на Ния, Роза-Листо – трябва да ти кажа, че НИЕ решихме, че трябва да поразчистим тази кочина, която наричаш свой дом. Утре ще имаш гости.
- Гости ли? – измърморил великанът, който вече бил възвърнал способността си да говори. – Че аз не си спомням да съм канил някой друг освен Кокалови. Но след вчерашната случка, се съмнявам, че ще искат да ме видят толкова скоро.
- Тези гости са се самопоканили – продължила весело феята. – Петдесет рицари в бълно бойно въоръжение напредват в бърза езда насам. Мисля, че искат да си поговорят с теб.
- Разбира се, ще си поговорим – Хъх свирепо размахал чука си.
- Хъъъъх! – пронизителния крясък на Ния сепнал великана.
- Остави този разрушителен предмет – продължила спокойно младата благородничка – Сега той няма да ти е нужен. Онази метла, обаче ще ти свърши повече работа.
При последните думи, тя посочила към вратата на къщата, където била подпряна една много голяма метла – специално изработена от елфите за великана.
- Метла? – повторил изумено Хъх.
- Разбира се. Щом ще ти чистим къщата, и ти ще вземеш участие. Мисля, че ще свършиш доста полезна работа. Освен това искам, когато баща ми и братята ми дойдат всичко да блести от чистота. Хайде!
С неохота, но без да противоречи Хъх подпрял чука си да дъба, под който се били Ния и Роза-Листо били устроили командния си пункт (нито за миг не се заблуждавайте, че те биха се захванали с мръсната работа, след като има кого да командват) ,и се захванал здраво с възложените му задачи.
Докато Хъх метял, мажел и изнасял купищата боклуци, съзнанието му трескаво работело, опитвайки се да проумее, защо върши всичко, което му кажела Ния. А отговора бил съвършенно прост – без да се усети великанът бил хлътнал до уши по младата благородничка.
По залез слънце всичко било привършено, джуджетата и елфите се оттеглили в своите селища, отдавайки се на заслужена почивка. Но ангажиментите на Хъх още не били свършили. Той трябвало да следва Ния и Роза-Листо из цялата къща, докато те правели последен оглед. Когато той приключили младата благородничка и феята били на мнение, че къщата е похвално чиста и подредена. Единственият недостатък била липсата на свежа зеленина. Въпреки протестите на великана, Роза-листо се заела да премахне лишеите и мзъха от камъните и да превърне дома на Хъх в красива цветна градина.
Когато разбрал, че няма да излезе на глава с феята, Хъх се отправил към кухнята, от която се носели апетитни миризми и където неколцина елфически девойки усърдно приготвяли вечерята, спазвайки указанията на Ния. Самата Ния също можела да готви при това много вкусно.
Хъх горял от желание час по-скоро да се заеме с вкусните гозби. Уви, преди това го очаквало още едно сериозно изпитание.
Внезапно придружаващата великана, Ния съзряла една изкусно резбована врата, която предния ден била останала скрита от погледа й, заради купищата боклуци. Тя я отворила и пред нея се разкрило вито мраморно стълбище. Плоски правоъглни сини плочки вградени от двете страни на стената хвърляли не много силна но достатъчна светлина, за да вижда човек накъде върви.
- Накъде водят тези стълби? – поинтересувала се обзетата от любопитство Ния.
- Към банята – отвърнал припряно Хъх, докато се опитвал да различи аромата на отделните ястия.
- Банята ли? – вгледала се невярващо девойката във великана. Тя изобщо не очаквала да открие в неговия дом нещо подобно.
- Е всъщност то не е точно баня – смотолевил великана, който от проблесналите искрици в очите на Ния разбрал какво ще му се случи – По-скоро е един подземен гьол. Не знам даже дали не се е задръстил. От няколко години не съм слизал там.
- То ти личи, че се къпеш само когато случайно те завали дъжд – язвително подметнала девойката – А това е още една причина да проверим състоянието на банята ти. Ако гьола не се е заплнил с боклуци едно къпане ще ти подейства благоворно. Тръгвай!
Сумтейки и мърморейки Хъх заслизал по стъпалата. Ния го последвала тържествуващо.
След малко двамата се озовали в подземната баня на Хъх. Само, че това не бил “гьол”, както се опитал да го изкара великана, само и само да попречи на Ния да слезе в подземието /което и подсказало, че има нещо мътно/. Под къщата на великана се простирало голямо подземно езеро пълно с топла минерална вода. Големите кълба млечнобяла пара, които се издигали от него се носели плавно из помещението, създавайки илюзията, че човек се рее над облаците. Сводестият купол бил осеян с рядко срещани по големина естествени диаманти. Целият бряг около езерото бил покрит с мраморни вани, каменни скамейки или плитки басейни. До стълбите имало няколко шкафа пълни с меки хавлиени кърпи и шишенца с благовонни масла и парфюми.
- И ти наричаш това, гьол?! – стрелнала Ния с убийствен поглед великана. Та това тук е баня достойна за кралски дворец.
Хъх не отговорил. Ния казала самата истина.
Час по-късно изкъпан, грижливо сресан и пременен, Хъх вечерял в компанията на младата благородничка. Храната била много вкусна, но тя било бледо отражение на изненадата, която му поднесала малко по-късно Ния в спалнята му.
На другия ден по обяд, Хъх тъкмо бил седнал на верандата на къщата и запалил лулата си, когато се появили рицарите, тръгнали да спасяват Ния. Щом съзряли великана, те се спряли замислено – нещо неприсъщо за тях, понеже в деветдесет и девет процента от случаите един рицар първо размахва меча, а после мисли. В този случай, обаче имали доста основателна причина, за да понапрегнат сивото си вещество.
Хъх независимо от всички протести на Ния и собственото си негативно отношение към доспехите (в които се чувствал като впещ), този път настоял да си облече бронята, която джуджетата му били подарили заедно с чука, и която до този момент събирала прах в един килер. Това той направил от съображения за сигурност. Въпреки увещанията на Ния, че баща й и братята и няма да го нападнат щом видят, че тя е добре, великанът имал едно наум и не желаел, ако се стигне до схватка да се защитава само с чукът си.
Споменахме че рицарите се замисилили, и то с основание. Сега ще ви обясним по-подробно и защо.
В началото на нашия разказ уточнихме, че Хъх бил най-големият и силен великан. Ха сега представете си едно такова страховито създание като него облечено от главата до петите в стомана, въоръжено със стокилограмов обен чук, двуметров елипсовиден щит направен от гръдните плочи на дракон (който Хъх собственоръчно удушил) и голям шлем без забрало, на върха на който била забучена мумифицирана грава на тролския главатар Скалногръм. За да приключим пълния тоалет на Хъх трябва да добавим седемредовата огърлица от диамантените зъби на троли, които избил, и чиито брой надвърлял петстотин.
Докато рицарите се чудели как да постъпят, зяпайки невъзмутимо пушещият си лулата Хъх, от къщата излязала лейди Ния. Този път тя носела още по-скъпа премяна. Зад нея като почетна свита пристъпвала голяма група елфически девойки. Всички до една били облечени в бели атлазени рокли, а върху челата им блестяли перлени диадеми.
От едната страна на ния, пърпоряла Роза –Листо, а от другата грациозно пристъпвал крилатия кон Вихър. Като най-добър приятел на Хъх, Вихър бил долетял, за да види как ще приключи цялата история. В случай че се стигнело до конфликт пегаса смятал да се намеси, нападайки обикновените коне. Тях Вихър не можел да ги понася, понеже се смятали за по-благородни от своите братовчети еднорозите и летящите коне.
За щастие сражение нямало. Ния кратко и ясно обяснила на баща си и братята си как стоят нещата и ги поканила на пир в къщата. Те отначало се подвоумили, но след като видяли как само при една нейна дума Хъх станал, за да свали въоръжението си, решили че няма от какво да се опасяват и го последвали.
Веселбата, която последвала след това трудно би могла да се опише с думи, поради което и съвсем естествено не го правим.
Когато след изпълнена с гуляи седмица рицарите тръгнали обратно към дома си, те били изпратени от голяма група митични същества, които ги посетили по време на гостуването им в къщата на великана. Между много от воините и приказните същества възникнали добри приятелства.
Ния също тръгнала към дома си, а заедно с нея и елфическите девойки, които се превърнали в нейни нодевери придворни дами. Хъх нямал голямо желание да пуска младата жена, но тя го убедила, че все пак трябвало да се спазва известно приличие преди насрочената за след месец сватба. Според нея толкова щяло да и бъде необходимо да убеди закостенялата общественост, че няма нищо лошо в брака между човешко момиче и великан.
Е някои представители на тази закостеняла общественост продължили да съдздават проблеми, независимо от всички логични доводи. В случая това бил местният граф – кривоглед, злобен старец, който бил метнал око на Ния и заплашвал да хвърли армията си срещу Хъх само при появата му. Но дотам така й не се стигнало.
Когато се появили сватбарите на Хъх, графът разбрал, че независимо от неговото мърморене това нечувано събитие щяло да се състои. Великанът пристигнал начело на процесия от хиляда джуджета, хиляда елфи, дванадесет дракона – между които Флоуъренгоу и Еднозъб, целият му великански род, феята на цветята Роза-Листо, крилатият кон Вихър и още няколко чудновати и опасни приятели.
Сватбата се състояла в долината на великана и била нещо невиждано дотогава. Дори тази на Флоуъренгоу година по-късно не можела да се сравнява по великолепие с нея. Колкото и да се носят приказки за щедростта на драконите, два пъти повече се носят истории за тяхното скъперничество, алчност и пресметливост – все неща породени от дълбоката привързаност на огнедишащите чудовища към съкровищата им.
След сватбата само за една година около къщата на великана се появли тридесетина разкошни постройки, в които се настанили рицарите оженили се за елфическите девойки от свитата на Ния. Постепенно там израстнал цял град, който години по-късно рицарят Аригос превърнал в столица на кралството си.
Хъх и Ния живяли дълго и щастливо и преживяли безброй интересни приключения. За тях обаче ще ви разкажем друг път.
В началото споменахме, че овчото месо и любомта към виното причинили големи беди на Хъх. Е видяхме до какво довело първото – до сватба в резултат, на която Хъх бил озаптен и очовечен – за радост на съседите му и на горските твари. Вече когато се ядосал великанът не вилнеел из гората, трепейки де когото срещне и рушейки всичко, което му попадне пред погледа, а успокоявал нервите си в подземната си минерална баня (в крайна сметка на него много му харесало да се къпе), слушайки музиката от арфата на Ния.
Време е обаче да разкажем до какво довело влечението на Хъх към виното.
Един ден великанът отново бил излязъл на лов за овче месо. Независимо от категоричната забрана на Ния да прекрати тези свои грабителски походи, и от неговото тържествено обещание, от време на време Хъх под предлог, че отива на разходка нахлувал в отстоящите на половин ден от земите му провинции на Линидската империя и тайно през нощта отмъквал от кошарите по някоя и друга овчица – ей така за тръпката и да си припомни старите времена.
Хъх тъкмо бил навлязъл в земите на линидците, когато срещу него се задал керван превозващ скъпо, пивко вино за двореца на императора. Щом съзряли Хъх, хората изоставили каруците и побързали да се скрият в близката гора. Но великана нямал намериние да ги преследва. Както казахме той вече се бил очовечил и не размахвал чука за щяло и нещяло. Наличието на скъпите и в достатъчно количество вина (негова сбъдната мечта) го направила още по-благосклонен. Хъх се ухилил широко и смело нападнал бъчвите
И тъй като Ния не била до него да го следи колко пие, великанът дотолкова се увлякъл, че изпил повече вино отколкото било разумно. Постепенно света около него започнал да се върти, краката му натежали. Накрая великана се проснал в цялата си дължина на земята и захъркал юнашки.
Щом Хъх заспал, коларите се осмелили да излязат от скривалищата си. Гледката, която видяли обаче била повече от печална. Почти всички бурета били отворени, или преполовени, на земята имало големи локви кехлибарена течност. Мъжете почнали да се вайка, че императорът, който бил голям почитател на гроздовия сок, можело да заповяда да ги хвърлят втъмница.
Един възрастен керванджия, който притежавал малко повече мозък от завършил Имперската академия, магистър, предложил да вържат великана с въжета и да го закарат като дар на император. Речено сторено. Горкият Хъх бил омотан от главата до петите, така че заприличал на пашкул. Впрочем връзването на великана било съвсем безмислено – виното го било ударило така в главата, че щяло да го държи приспан поне три –четири дни.
Шествието към столицата било триумфално. Хората оставяли работата си тичали да видят пленен, жив великан, жреците пеели хвалебствени химни, а пътят бил осеян с цветя и хартиени конфети.
Императорът бил дотолкова възхитен от факта, че хората му са уловили най-страшният представител на великанският род, че дори не попитал какво се е случило с виното. И понеже има понякога по-щури хрумвания от крал Хенгоу, той решил на “Кървавата арена” – традиционният турнир на гладиаторските школи да включи Хъх. Планът му бил прост – двестате гладиатори щели да се нахвърялт по даден от него знак върху великана, за да го убият. Императорът дотолкова бил убеден в победата на гладиаторите си над невъоръжения Хъх, че дори си подготвил речта, с която щял да ги поздрави.
Две седмици по-късно, Големият цирк, където се провеждали гладиаторските боеве се пукал по шевовете от народ. Гладиаторите строени и въоръжени очаквали появата на Хъх. Великана не подложил търпението им дълго на изпитание.
В мига, в който вратата на килията му се отворил Хъх изскочил на арената.
По време на своето принудително пленничество, великанът се бил хранил едиствено с жалките остатъци от вечерите на хищниците и не бил пил нищо друго осве чиста водица. Тя впрочем имала благотворен ефект върху него, защото му помогнала да се съвзме от махмурлука и да вземе твърдото решение никога вече да не прекалява с виното. А когато един великан вземе “твърдо” решение, то това значи, че той го спазва стриктно – едновременно положителна и отрицателна черта, понеже често пъти решенията на великаните са глупави и нелогични. Хъх обаче бил най-умният от тях.
Гладиаторите обаче не се нахвърлили веднага срещу великана. Първо чакали знак от императора, и второ били стреснати от дивия вид на Хъх – лицето и дрехите му били покрити с мръсотия, а очите му святкали зловещо.Разбира се великана нямал нужда от сигнали или да чака нечие благоволение. Той изкрещял свирепо, както в добрите стари времена, когато рушал чифлици по границата и откъртвайки една каменна колона я метнал срещу стреснатите гладиатори, смазвайки десетина. После връхлетял върху останалите, размахвайки тежките си юмруци. Гладиаторите се опитали да го спрат, но успеха им не бил по-голям от този на разлютена мравешка армия срещу слон. Ударите на Хъх и камъните от сградата, които той откъртвал и ги мятал срещу им за по-малко от четвърт час ги превърнали в купчина мъртви и осакатени тела. Ужасената публика побягнала, а гвардейците на императора и градските стражи побързали да се включат в битката. Но Хъх вече не бил с голи ръце. Той грабнал бойният си чук, който бил изложен на главната трибуна по заповед на императора и започнал да вилнее.
След като най-храбрите войници и офицери паднали размазани под чука му, останалите захвърлили оръжията си и побягнали накъдето им видят очите.
С тежки крачки Хъх се приближил до главната ложа, където стоял вцепененият от ужас император и го хванал. После се настанил удобно и в пристъп на садистично вдъхновение оскубал брадата му косъм по косъм. Сетне захвърлил виещият от болки император в една кална вада и започнал рушенето на Аленият град – блестящата столица на Линидската империя. За нещастие на обитателите му и на императора, това било единственият начин, по който Хъх можел да си успокои нервите, след като я нямало горещата му вана и музиката на Ния.
Хъх рушил цели пед дни, като си почивал само колкото да хапне и пийне от складовете и избите на императорския дворец. Може би щял да съсипе целият град, ако не били пристигнали Ния и Аригос начело на голяма армия. Щом разбрал, че баща му е в беда, Аригос веднага тръгнал в поход. Но както сами се убедихме нямало нужда.
- Ха, да не мислиш, че съм одъртял чак дотам, че да не мога да видя сметката на един жалък град – казал великанът на синът си, докато стоварвал за последен път чукът си върху императорският дворец – Ако беше така нямаше да управлявам всички великани.
- Стига си плямпал! Марш към къщи! – срязала го вбесената Ния – С теб трябва сериозно да си поговорим.
И тя подкарала великана пред себе си за радост на изтормозените жители на Аленият град и най-вече на нещастият император. Хъх тръгнал покойно, надявайки се да успее да умилостиви Ния и да избегне домашния скандал.
Тук приключва историята за великана Хъх. Надявам се, че ти е харесала, читателю. Ако ли не голяма работа – все пак се излъга да се захванеш с нея. Чао! J