ДАРКЛАЙТ

Още със самото си раждане тя се отличаваше от своите братя и сестри. Перушината й освен в обичайното нежно златно, беше оцветена и бледолилаво. Отначало това не смущаваше никого. Младите феникси, често пъти имаха шарена окраска, която изгаряше при първото им огнено превъплъщение. Но когато то настъпи, резултата беше различен от очакваното. В мига, в който тя излезе от животворните пламъци, близките и приятелите й с изненада установиха, че всичките й златни пера, с изключение на коронката върху главата й, бяха изчезнали. На тяхно място сега се бяха появили искрящи тъмновиолетови пера. Най-мъдрите и силни в магията феникси се опитаха да ги променят, но всичко беше напразно. Перата не само се запазиха непокътнати, но и с течение на времето придобиха черен цвят. Магическата и светлина също претърпя метаморфоза –искрящите златно-пурпурни пламъци бяха заменени от вълма мрак и бледи синкави искри. Но макар и външно променена в сърцето си тя запази топлината, светлината и чистота на духа, които бяха присъщи на фениксите.
Дарклайт – както от този миг започнаха да я наричат, беше не само уникална по своя произход, но и изключително любознателна, жадуваща да научи колкото се може повече за света, расите и чудесата, които се срещаха отвъд земите на фениксите, да ги види със собствените си очи. И докато интереса й към древното познание, беше възприеман просто като една от странностите й, то желанието й да пътешества отвъд земите на фениксите, се смяташе за безумие. След нарушаването на Хармонията и избухването на жестоките войни между набиращата бързо сили млада раса на хората и древните първооснователи на Магитера, вълшебните огнени птици – носители на знанието, мъдростта и магията на света, бяха напуснали своите стари обиталища и поели към земите на Небесната светлина. След дълги дни и нощи неспирен полет, те най-после бяха стигнали своята цел – просторна, изпълнена с живот и топлина долина, намираща се насред самото сърце на жестоките Тигрови планини. За да се предпазят от бродещите наоколо врагове и да се скрият от тези, които в заслепението си разкъсваха Магитера със своите крамоли и кървави войни, фениксите издигнаха около своя нов дом могъща магическа стена. Освен, че не допускаше злото в тяхното ново кътче, тя беше направена така, че нито един феникс не можеше да премине отвъд нея. Само Великия съвет на Пазителите на гнездата можеше да премахне защитното заклинание. Но от деня, в който фениксите се бяха установили в своя нов дом, никой не беше изявявал желание преградата да бъде махната. Най-старите феникси, които с очите си бяха виждали ужасите на войната и помнеха жестокостите на света, който бяха оставили зад себе си, не искаха да се връщат отново в него. Младите от своя страна се радваха на безметежното си съществуване в красивата и мирна долина. Но не и Дарклайт. Макар че земите на расата и бяха просторни, изпълнени с красоти и чудеса, те бяха тесни за сводолюбивия й и откривателски, жаден за пътешествия дух на непокорната феникска.
Вярваща, че всеки има право сам да определя съдбата си и да следва поривите на сърцето си, Дарклайт поиска от Пазителите на гнездата да вдигнат преградата и да и позволят да излезе отвъд границите на вълшебната долина.
Съветът непоколебимо и категорично отхвърли искането й, обявявайки го за неразумно и заплашващо устоите на обществото на огнените птици. Отказът на Пазителите на гнездата, обаче не повлия на решението на Дарклайт да напусне долината. Тя упорито започна да я обикаля, търсейки пролука или слабо място в защитната преграда, през което може да премине, използвайки собствените си магически сили. Но заклинанието беше могъщо и силно, а нишниките му здрави, запечатани навеки с магическите печати на Пазителите.
Беше топъл пролетен ден. След като беше прекарала цял ден в задълбочено проучване на най-отдалечената североизточна част на Долината на фениксите, Дарклайт се насочи към една от тихите прорязани от малки езерца горски дъбрави, за да се освежи и да похапне от любимите си диви ягоди – които тук се срещаха целогодишно, заради близостта на магическата преграда.
Дарклайт тъкмо се готвеше да се потопи във водите на чистото като сълза и изпълнено с водни лили езеро, когато сърдито ръмжене, съпроводено от тежки стъпки я накара бързо да се оттегли назад. Тя кацна високо в короната на един от величествените, растящи близо до водата дъбове и зачака любопитно да види звяра, който издаваше тези звуци. Долината на фениксите въпреки че беше защитена от най-опасните обитаващи Тигровите планини създания като Снежните великани, Белите саблезъби и Ледените сенки, беше населена с много животни и същества – много от, които макар и не проявяващи открита враждебност към фениксите ставаха изключително агресивни, когато се навлезеше в териториите ми. Такива например бяха мудните и бавноподвижни пещерни тролове, които обитаваха скалните масиви в покрайнините на долината.
Клоните изпукаха още веднъж, после близките храсти се разтвориха и на полянката край езерото излезе самотен вълк. Дарклайт любопитно се вгледа в него. Това беше най-странния вълк, който младата феникска беше виждала през живота си. Размерите му бяха колкото на млада мечка, лапите огромни и тежки, козината сиво-сребриста и лъскава, искряща като разтопен метал под лъчите на залязващото слънце. Но най-впечатляващи бяха очите на звяра. Дълбоки и ясни, с цвят на есенна гора, те съдържаха в себе си огромна мъдрост и знание.
След като се огледа предпазливо, вълкът се приближи до езерцето и наведе глава към водата. Докато той утоляваше жаждата си, Дарклайт получи възможност да го огледа по-подробно. На младата феникска бързо и направи впечатление, голямото ръждивочервеникаво петно засъхнала кръв, между врата и предната лява плешка на хищника. Доколкото можеше да прецени раната беше дълбока, получена съвсем скоро. Но от кого? Ето това беше големият въпрос, който дразнеше любопитството на Дарклайт.
Неочаквано, сякаш в отговор на въпроса на младата феникска пред очите й се появи безмълвна картина. Тя показваше тясно планинско дере, обградено от остри студени скали. В единия му край имаше отвор на дупка пред който беше застанала млада саблезъба тигрица с оголени зъби и гледаше към бавно отдалечаващия се сребърен вълк. Неговото поведение обаче по никакъв начин не показваше, че е подвил опашка от страх пред противника си. Саблезъбата тигрица макар и опасна, беше по-дребна от вълка, и обзета от сериозно безпокойство. Сигурно в дупката зад гърба й бяха малките й. Едва Дарклайт си бе помислила това и пред очите й изплува входа на пещерата. Пред него бяха застанали две малки пухкави тигърчета, които се блъскаха едно друго и отваряха муцунките си, издавайки недоловими за слуха на младата феникска бебешки звуци.
Картината изчезна също така внезапно както се беше появила. Дарклайт тръсна главица и погледна към езерото, търсейки с очи вълка. Нямаше съмнение, че тези образи по някакъв начин бяха изпратени от него. Но хищникът вече го нямаше. На калния бряг бяха останали само следите от лапите му.
Младата феникска въздъхна разочаровано. Така й се искаше да се опита да поговори с този непознат вълк, да го разпита за прикюченията му и най-важното как е успял да проникне в Долината на фениксите. Защото магическата картина, на която беше станала свидетелка недвусмислено показваше, че вълкът идва отвъд пределите на вълшебното царство на огнените птици.
Дарклайт разпери криле, вдигайки се високо над езерото. Магическия и взор пробяга бързо наоколо, търсейки нещо, което да и покаже посоката, в която беше изчезнал странния хищник. Но нямаше нищо. А да го търси в гъстата гора беше безмислено. Създание, като него, което на всичкото отгоре притежаваше и определени магически сили, както се беше убедила Дарклайт, със сигурност знаеше как да се прикрива от нежелани погледи.
Миг преди младата феникска да се насочи към дома, ярък проблясък в калта – там където вълкът беше стъпил с наранената си лапа привлече вниманието й. Тя бързо се спусна, разравяйки езерния бряг с острите си нокти. Малките песъчинки и огладените от водата камъчета бързо се свлякоха встрани, разкривайки изящна брошка. Бижуто беше с формата на дъбов лист, направено от ковано сребро, в което изкусно бяха вплетени тънки златни жилки.
Сърцето на Дарклайт се разтупка от вълнение. Украшението не принадлежеше на нито едно от обитаващите долината същества – фениксите не носеха украшения, а останалите разумни раси бяха твърде примитивни, за да изработят подобно нещо. Оттук се налагаше заключението, че брошката беше изработена от някоя от живеещите отвъд планините разумни раси, която притежаваше способността да се трансформира. Младата феникска може само да гадае към коя от раса принадлежеше сребърният вълк. За нея много по-важно беше откритието, че същество притежаващо магически способности бе успяло да проникне през защитните прегради в долината. Защото там откъдето можеше да се влезе, можеше и да се излезе.
Дарклайт грабна бижуто в човката си и полетя към гнездото си. Въпреки желанието си час по-скоро да се впусне в търсене на загадъчния проход, младата феникска се нуждаеше от почивка. Освен това тя се надяваше през новия ден да открие самия сребърен вълк. Макар и притежаващ вълшебни сили, той надали можеше да се движи по-бързо от един феникс. Освен ранен, хищникът сигурно беше и гладен. Което предполагаше, че през нощта вълшебният вълк ще потърси някаква храна и удобна бърлога, където да си почине, преди да поеме по обратния път към дома.
За пръв път откакто беше взела решение да напусне дома си, Дарклайт се почувства сигурна и щастлива. Младата феникска се сгуши в покритото си с мек пух гнездо и поставяйки глава върху брошката потъна в дълъг, дълбок сън.
Рано на следващата сутрин, с първите слънчеви лъчи младата феникска полетя отново към езерото. На Дарклайт не и се наложи дълго да търси следи от мистериозния хищник. В клоните на един нисък бодлив храст, разположен на границата между езерото и гората проблясваше тънък сиво-сребрист косъм. Дарклайт бързо пое в указана от него посока и само след няколко дървета по-нататък попадна на нова следа – дълбок отпечатък от лапа, който се беше впечатал в меката влажна шума под короната на величествен дъб. От другата страна на поляната, на която растеше дървото от външната покрита със зелен мъх страна на висок плосък камък имаше драскотина. Подобни белези имаше и по-нататък. Като че ли бяха оставени нарочно. Дарклайт обаче не се поколеба, а ги последва смело.
Не след дълго следите я отведоха до дълбока урва. Тесен скален корниз се спускаше като стълба от западната й част, отвеждайки до дъното на пропастта. Там върху малко скално островче, тъмночервено петно, над което кръжаха някакви черни точки.
Дарклайт бързо прибра крилете си, спускайки се към дъното на пропастта. При приближаването й няколко дребни лешояда избягаха с крясъци от грозното си пиршество – остатъците от малък див бивол. Дарклайт потисна гаденето си и продължи към остатъците от животното. Нямаше никакво съмнение, тук беше пирувал тайнствения вълк. По камъкъка имаше много следи от лапи и натрошени кости. Младата феникска се огледа., опитвайки се да определи накъде беше продължил хищника.
Сребриста сянка, пробягала за миг в далечния края на урвата, накара Дарклайт рязко да смени посоката. Нима вълкът беше тук?
С няколко замаха на крилете младата феникска се озова до мястото, където беше забелязала издайническия отблясък. Но вместо отвор на дупка или пещера, в която би могъл да се скрие хищникът след богатото угощение, Дарклайт откри единствено тясна цепнатина. От горния и край извираше тънка струйка ледоностудена планинска вода, която се събираше в малко каменно корито.
Дарклайт обходи с поглед дъното на пропастт,а, изтраквайки раздразнено с човка. Къде беше отишъл вълка? Нима имаше друг изход освен пътеката по която звяра беше довлякъл в пропастта тялото на убитото животно.
И отново както предния ден, едва задала си въпроса, пред взора на Дарклайт се появи картина. Този път тя показваше вълка, който се носеше с големи подскоци между високи, стръмни скали, намиращи се на голямо разстояние една от друга. Младата феникска с удивление гледаше, как звяра без никаква засилка се оттласква от мястото си и преодолява огромни разстояния с грация и лекота, сякаш наистина летеше.
Изображението на подскащачия сребърен вълк бързо бе заменено от нова гледка. Пред очите на Дарклайт изплува малка планинска поляна, покрита с килим от чудно красиви еделвайси. Между тях изпъкваха очертанията на древен каменен кръг, покрит със сложни астрономически рисунки, магически формули и текстове на стародревен език. Макар и никога да не беше виждала подобно нещо, Дарклайт мигновено го разпозна. Това беше един от прочутите Пръстени на битието – едно от най-значимите творения на Първобоговете на Магитера. Древните легенди разказваха, че с тях Безсмъртните пътували до своите обиталища и до различни части на света, посещавали далечни звезди, срещали се с други Богове и общували помежду си през безкрайните простори на вселената...
Проблясък. Картината се смени, показвайки застаналия върху каменния диск сребърен вълк. Звярът гледаше през рамо, със своите умни очи, сякаш искаше да каже на Дарклайт да го последва. После от камъка изригна ослепителна бяла светлина. Вълкът изчезна...
Вълнението на Дарклайт достигна връхната си точка, а сърцето й се изпълни с ликуване. Беше открила своя път към света на хората.
Да намери скалите, които беше изкачвал вълка беше детска играчка за младата феникска. Прекарала целия си живот в Долината на фениксите, кръстосвала я многократно надлъж и нашир, тя познаваше всяка поляна, рекичка или планински рид.
Вълшебният вълк също я беше улеснил, оставяйки по лишената от растителност повърхност на скалите дълбоги драскотини от ноктите си. Следвайки ги, Дарклайт бързо стигна Пръстенът на битието.
Там я очакваше изненада. Вместо нежни, искрящи в бяло-златисто планински еделвайси, цялата поляна беше изпъстрена с дъхави огнено-червени орхидеи.
Дарклайт предпазливо кацна върху камъка. Противно на очакванията й, повърхността му беше топла, излъчваща многопластови вълни от ментална енергия. Те бързо обгърнаха младата феникска, изпращайки към съзнанието й многобройни звуци и образи. Не след дълго главата на Дарклайт се замая, изпращаните от камъка послания се превърнаха в един шеметен пъстър водовъртеж. По краищата на Пръстена се появиха искрящи огнени езици. Извивайки се, като танцуващи змии, те бавно запълзяха към Дарклайт. Почувствала топлината на животворния огън, младата феникска притвори очи, оставяйки се магията на камъка да я завладее.

* * *

Когато отвори очи, Дарклайт с изненада установи, че вместо на открито или в закътана гора, където очакваше да я пренесе Пръстенът на битието, се намира в паянтов, полутъмен и миришещ на тор обор. Няколко крави кротко преживяха слама затворени зад дървените си заграждения, а по покрития със слама утъпкан пръстен под с джавкане се боричкаха няколко палета.
Младата феникска се надигна, пляскайки няколко пъти силно с криле. Движенията и прекъснаха играта на кученцата. Едно от тях любопитно се приближи до нея и я подуши. Обзета от игриво настроение, Дарклайт протегна човка и леко го клъвна по нослето. Кученцето изръмжа и се хвърли напред със сърдито ръмжене. Младата феникска се вдигна от пода, но храброто зверче не се предаваше. То подскочи високо, захапвайки с зъби опашката й. За пръв път от много време насам, Дарклайт се почувства наистина развеселена. Тя плясна силно с криле и кученцето блъснато от въздушната струя падна на земята. След като направи едно ефектно претъркулване, то се изправи отново на лапичките си и впери тържествуващо поглед във феникската. Между зъбите му проблясваше едно лъскаво черно перо от опашката й.
Дарклайт направи кръг над палето, а после се насочи към един от отворите на тавана, през които в помещението влизаше свеж въздух.
Миг по-късно младата феникска се рееше високо в лазурното, прорязано от меките лъчи есенно небе. Под нея като на длан се разкриваше малко селце, състоящо се от груби иззидани каменни къщици със сламени покриви. Висока ограда от дървени колове го ограждаше от всички страни. Отвъд нея се простираха прашната криволичеща лента на пътя, край който като парчета от мозайка бяха пръснати цветните петна на ниви, овощни и зеленчукови градини. На югозапад от селото върху билото на малък хълм се издигаше стара каменна кула с тесни прозорци и обрасли с мъх стени. От сградата лъхаше на древност и на магия. Дали там не се намираше другата част на магическия портал, който беше довел младата феникска в света на хората. Дарклайт бързо се насочи към нея.
След няколко минути, младата феникска кацна върху перваза на най-високия, полуприкрит от изтляло, свлякло се на една страна грубо парче зебло. Дарклайт се промуши през процепа.
Пред младата феникска се разкри голяма студена каменна зала. Стените и пода и бяха голи, лишени от каквато и да било украса. Нямаше мебели, нито врата. Само един самотен каменен постамент оформен като драконова лапа израстваше от центъра на пода. Между острите каменни нокти на статуята беше положено голямо кълбо от оникс, покрито с плътен слой прах и паяжини.
В мига, в който крилата на Дарклайт изпляскаха в каменната зала, кълбото оживя. Във въвтрешността му се появи виолетово-златисто сияние, което бързо се усили и се разпространя към краищата му. Паяжините просветнаха и изчезнаха сред блестящи оранжеви искри, прашинките се разпръснаха като вълма мъгла под лъчите на ярко слънце. Сини, пурпурни, златни и смарагдовозелени лъчи се пръснаха из цялото помещение, пречупвайки се в ъглите и вплитайки се в сложен, спиращ дъха танц. Пред смаяния поглед на Дарклайт стените се покриха с красиви гоблени и картини, тежки драпери в пурпурно и черно. . От пода като вълшебна гора изникнаха най-различни изкусно изработени мебели, килими и кожи, върху прозорците прошумоляха златотъкани свилени завеси. Нежно ухание на орхидеи изпълни ноздрите на Дарклайт.
“Добре дошла, потомко на древната огнена раса и живота!” – отекна в ума на младата феникска ясен кристален глас.
- Какво...кой си ти? – стреснато попита Дарклайт – Дух ли си? Или думите са плод на моята фантазия, също както тази стая.
«Прости ми, малък фениксе. От толкова отдавна живея в самота, че вече съм забравил, че имам физическа форма»
В следващия миг до камения постамент се появи висока човекоподобна фигура с искряща златиста кожа и лице скрито под скъпоценна рубинена маска без отвори ча очите. Съществото не носеше никакви дрехи, но въпреки това полът му трудно можеше да бъде определен. Дълги тъмни ленти изтъкани от космически мрак, сред които танцуваха многобройни мъничи звезди танцуваха около тялото на създанието, създавайки впечатлението, че около него е събрана една малка вселена
«Името ми е Зарадон» - разнесе се отново гласът на създанието – «Преди много много време, създателите на Магитера ме оставиха тук да поддържам равновесието между младото човешко княжество Естара и гордите върколаци от хълмовете Тазрая. Но това беше някога. Времете на битките обаче отмина отдавна, а онези, които някога бяха смъртни врагове сега живеят в мир.»
- Невероятно! – възкликна Дарклайт – Разказвали са ми, че войната между първите раси и хората била безмилостна и безумна.
- Така беше, до деня в който твоята раса не ни напусна. С изчезването на фениксите, голяма част от знанията на този свят бяха загубени. В Магитера настъпи епоха на безпросветеност и мрак.
- Нима е възможно това? – попита изумено Дарклайт – А другите първораси. Нима те не предадоха своите знания на света.
- О, напротив! Направиха го след като едва не го унищожиха – в думите на Зарадон се прокрадна тъга. - В кръвопролитните, продължили с векове войни загинаха почти всички древни майстори, мъдреци и магьосници, които владееха изкуствата и науките до най-големите висоти. Малцината, които оцеляха бяха твърде немощни или лишени от каквото и да било желание да обучават свои следовници. Липсата на фениксите, които носеха в себе си знанието и мъдростта на света накара всички да започнат почти от самото начало. Много знания трябваше да се събират късче по късче от разбитите, потънали в руини градове на древните цивилизации, много умения трябваше да се преоткриват наново. Дори и днес Магитера все още не е достигнала нивото си на развитие си отпреди Гибелните войни.
- Ето защо твоята поява тук ме радва изключително, носителко на Огъня и Живота. Завръщането на фениксите ще прероди Магитера и окончателно ще сложи край на Тъмната епоха.
- Зарадон, расата ми не се завръща – думите се откъснаха с тежест от гърлото на Дарклайт – Аз съм единствената, която напусна омагьосаната Долина на фениксите. При това случайно, след дълги години безплодни опити да изляза от нея. Не знам дори дали ще успея да се завърна. Пазителите на гнездата не желаят да махнат защитните заклинания и да осъществят контакти с обитателите на Магитера.
Звънък смях напомнящ ромолене на планински се понесе изпод маската на Зарадон.
- Завръщането у дома винаги е по-лесно и по-скъпо от напускането му, малка Дарклайт. Както ти тъгуваш сега за своето гнездо в долината, така и расата ти изпитва стаен копнеж по необятните простори на Магитера. И когато чуят разказа ти за земите, които си видяла, за хармонията в която живеят някогашните врагове, фениксите ти ще се завърнат.
- За да може обаче най-пълно да пресъздадеш картината на новата Магитера и да се докоснеш до сърцевината на обитателите й, ти трябва да се научиш да се преобразяваш и да оставаш незабележима.
- Нима изкуството на трансформацията е присъщо на расата ми?
- Разбира се. Като изключим метаморфите, вие и драконите притежавате най-могъщи сили в тази област. Уви, както виждам Пазителите на гнездата не само успешно са скрили долината, която обитавате от очите на външния свят, но и това ценно знание от самите феникси.
- Колко време ще ми е нужно да науча това вълшебство? – запита нетърпеливо Дарклайт.
- Малко! – в тона на Зарадон се долови веселост – Самото заклинание е лесно, и усвояването му не би представлявало трудност за теб. По-сложно е докато свикнеш с новото си тяло и се научиш да го контролираш.
- Измъкнах се от защитената със заклинания вълшебна долина на расата ми, ще се справя и с това – уверено рече Дарклайт.
- В такъв случай да започваме с първия урок – Зарадон плясна с лъце и във въздуха пред Дарклайт заплуваха златно виолетови букви, виещи се в сложни спирали.

* * *

В мига, в който докосна пода на кулата, Дарклайт се преобрази. От птица с искрящи черно-виолетови пера, тя се превърна в стройна млада жена с мека бледо-златиста кожа, тъмна гарванова коса и дълбоки нежни очи с цвят на зараждащ се пламък.
Пристъпвайки грациозно с високо вирната брадичка, тя обиколи бързо стаята и се спря пред седналия в едно кресло Зарадон.
- Е, какво ще кажеш? – обърна се тържествуващо младата феникска към господаря на кулата – Справих ли се?
- Задоволително! – беше лаконичният отговор.
- Задоволително?! – Дарклайт учудено повдигна вежди. – Та аз промених формата си без да се замисля, владея движенията си...
- ...и отново забрави дрехите! – допълни я Зарадон с усмивка.
Младата феникска стреснато сведе очи. По бузите и плъзна лека руменина, която я направи още по-красива. Радостта от успешното овладяване заклинанието и на новото тяло я бяха накарали да забрави за дрехите – тези дребни, но важни вещи от бита на хората и останалите хуманоидни раси. Като феникс, тя никога не бе носила нещо друго освен собствената си перушина. Затова и облеклото за нея беше без значение.
Дарклайт плъзна очи, по тялото си любувайки се на плавно преминаващите една в друга извивки. Устройството на човешкото тяло беше толкова по-различно от това на фениксите и толкова прекрасно. Вярно не беше пригодено за летене, но с него тя можеше да прави толкова други неща. Можеше да хваща различни предмети и да с деликатните пръсти на ръцете си, да се извива като кипарис под напора на есенен вятър, да се носи във вихъра на нови чудни танци, да говори и да пее на езици, за които беше слушала само в легендите. Освен знания за магията на превъплъщението, през дните, в които обитаваше кулата , младата феникска беше изучила езиците на най-големите от обитаващите Магитера раси и техните обичаи. Жаждата и за знание често учудваше самия Зарадон и той не без видимо удоволствие споделяше, че Дарклайт била най-способния му ученик.
- Повечето разумни раси населяващи Магитера, и преди всичко хора – разнесе се отново гласът на Зарадон – държат на облеклото си. За очите им то е тяхната истинска кожа, така както са за теб перата ти в образа на феникс. Дрехите пазят от слънцето, вятъра, дъжда, студа или острите храсти в хората. Често те са белег на социалното положение, което заема даден човек в обществото, символ на неговата власт и престиж.
- Разбрах! - въздъхна тежко Дарклайт и се завъртя на пета.
Когато отново застана с лице към Зарадон, младата феникска вече не беше гола, а покрита с тежка тъмновиолетова роба с качулка с избродирани тъмнооранжеви пламъци по ръкавите и яката. Малки плътно прилепващи към стъпалото й мокасини от еленова кожа и широк ален пояс с вплетени в него златни нишки допълваха облеклото й.
- Сегаа вече всичко е наред! – рече доволно Зарадон – Може спокойно да слезеш сред хората без да се притесняваш, че ще те хвърлят в тъмница или пребият с камъни за неприлично поведение.
- Тази шега не ми харесва! – Дарклайт се смръщи, настанявайки се срещу господаря на кулата.
- Това не е шега! – съвсем сериозно отвърна Зарадон – Хората въпреки че са интелигентни и много способни, често живеят по правила, които сковават свободния дух. А тези, които дръзнат да се опълчат срещу установения порядък обикновено биват смазвани жестоко от властващите светски и духовни закони.
- Ужасно! – успя само да промълви Дарклайт.
- Да! – потвърди с леко кимване Зарадон – Затова и при първия ни разговор казах, че твоята раса може да помогне Магитера да излезе от Епохата на мрака. Срещу мечът на знанието, бронята на непросвещението и варварството не би издържала.
- С радост бих сторила всичко по силите си.
- Знам! – усмихна се загадъчно Зарадон – Но първо опознай хората...
Стените на кулата се размиха.

* * *

Острата миризма на чесън и спарено подразни обонянието на Дарклайт. Младата феникска кихна и отвори очи. Намираше се в малка стаичка, върху груб сламеник, застлан със стара наметка от овчи кожи. Стените бяха окичени с връзки сушени билки и подправки, в ъглите имаше струпани различни ловни принадлежности и земеделски сечива. Грубо скована врата от нерендосани борови дъски, иззад която долиташе шумна глъч препречваше изхода на стаята.
Дарклайт въздъхна и се изправи с разтупкано от вълнение сърце. Къде я беше пренесла магията на Зарадон, и как ли щяха да я посрещнат хората.
Пристъпвайки бавно младата феникска се приближи до вратата, колебливо дърпайки дръжката на препречващото я от вътрешната страна тежко резе. Отдавна несмазваните, покрити с ръжда панти изскърцаха протяжно. Пред Дарклайт се разкри широко задимено помещение, осветявано от факли и големи восъчни свещи. В средата му имаше голямо вкопано огнище, в което горяха цели дънери. Над пламъците, набучени на дълги потъмнели шишове се печаха големи късове месо.
Свирепи наглед мъже с рошави бради и коси, и дебели кожуси, бяха насядали покрай няколко големи кедрови маси и шумно се смееха, докато надигаха тежки халби с медовина и ейл, или хвърляха кокалени зарове. Недалеко от огнището имаше няколко тежки бъчви, пред които се издигаше импровизиран тезгях от няколко тежки сандъка. Върху тях бяха подредени множество глинени паници пълни със сланина, комати черен хляб и сирене. На земята имаше голяма купчина мръсни съдове – тенджери, тигани и почернели котлета, пълни със засъхнала мазнина или остатъци от храна. Възпълен дребен мъж на средна възраст се беше подпрял с отегчено изражение на тезгяха и бършеше с един загубил цвета си парцал също толкова мръсна глинена халба.
При появата на Дарклайт в помещението, разговорите и веселбата мигом секна. Мъжът бършещ халбата я изпусна върху неравния, постлан със суха слама каменен под.
- Вещица! – изхриптя пълният мъж, инстинктивно правейки знак за прогонване на злото.
- Аз не съм ве... – започна Дарклайт, но един здравеняк с широки плещи и наметка от лос грубо я прекъсна.
- Тя ще ни омагьоса! – ревна той като сърдита мечка и скочи от мястото си, прекатурвайки масата край която седеше – Да я изгорим на клада!
- Да! Да! – надигна се глух ропот – Огън за нея! Да се връща в преизподнята където и е мястото!
Мъжете устремено се насочиха към Дарклайт, размахали високо юмруци. В ръцете на някои проблеснаха факли и кожени ремъци. Младата феникска се обърка. Нима това бяха хората, които толкова копнееше да види, нима светът им беше наистина толкова жесток и примитивен. И как самата тя трябваше да постъпи. Въпреки че огънят нямаше да и навреди, Дарклайт не мислеше да се оставя в ръцете на тълпата. Но да използва магия срещу тях, за да се защити също не желаеше. Може би трябваше да избяга. Дарклайт вече бе готова да се преобрази и да излети през големия отвор за пушека, когато се разнесе остро свистене
Между Дарклайт и настъпващата тълпа се заби тежък крив нож. На мига всички погледи се извърнаха към мястото откъдето беше долетяло оръжието. В най-далечния потънал в тежки сенки край на помещението настъпи раздвижване. Миг по-късно се появи и собственика на оръжието.
Той беше висок и жилав старец, с набраздено от дълбоки бръчки сурово лице. Като се изключеше празната кания на колана му, не личеше да носи някакво друго оръжие. Нито пък изглеждаше като човек способен да спре цяла тълпа. Но за изненада на Дарклайт се случи точно това. Щом го съгледаха останалите мъже, отстъпиха боязливо назад. Старецът извърна глава към тях. Нито един не посмя да срещне погледа му. Припряно, сякаш бяха видяли призрак, враждебно настроените хора бързо започнаха да се връщат на местата си, заемайки се с прекъснатите занимания.
Възрастният мъж се усмихна едва забележимо под мустак и се приближи до Дарклайт, вземайки оръжието си.
- Благодаря ти! – каза младата феникска, докосвайки го леко по китката – Кой си ти?
- Ган от Силфорд! Но съм известен повече като Прокълнатия, защото живея на Хълма на костите.
- Това сигурно е много лошо място.
- Ни най-малко. Почвата е плодородна, тревата сочна и обилна. Дори през най-лошите години овцете ми има какво да пасат до насита.
- Но сигурно има някаква причина, поради която останалите избягват това място?
- Да! Има духове – усмивката на Ган стана широка.
- Призраци? – ахна Дарклайт – Нима не те е страх да живееш заедно с тях. Понякога те са много непредсказуеми.
- Може би! Но на мен не са сторили нищо лошо – Ган повдигна рамене – Аз не им се пречкам, оставяйки ги да си вършат своите дела, те също не ме смущават. Даже бих казал, че ми помагат. Вече двадесет години стават откак обитавам Хълма на костите, и затова време не ми е открадната нито една овца, нито са дохождали разбойници. Дори хищниците странят от кошарите ми.
- Наистина странно поведение за духове. Би ми се искало да ги видя?
- Добре, ще ти ги покажа. Сиран, готова ли е торбата ми? - обърна се старецът към тезгяха.
- Да, Ган! – отвърна припряно съдържателят на кръчмата-магазин и извади иззад едно буре големи, издути дисаги.
Възрастният мъж се приближи, и след като ги претегли на око, безгрижно ги метна на гърба си.
- Да вървим! – подкани той Дарклайт, насочвайки се към вратата. Младата феникска го последва, хвърляйки един последен поглед на мъжете от кръчмата. Никой не посмя да и отвърне.

Червеникавите лъчи на късното есенно слънце бързо угасваха. Ган намести по-удобно върху гърба си тежките натъпкани с провизии кожени торби и забърза нагоре по покрития с увяхнала трева склон.
- Наближава буря – кратко каза той, обръщайки се към следващата го по петите запъхтяна Дарклайт.
Младата феникска само кимна в отговор, и на свой ред ускори крачката си, опитвайки се да не изоставя. Да си човек май не беше толкова хубаво – помисли си с горчивина Дарклайт. Да, притежаваше забележителна външност, но тя не можеше да компенсира физическото неудобство, което изпитваше в момента. Мускулите на краката я боляха от продължителното ходене, а петите и въпреки удобните обувки се бяха подбили от неравностите и камъните.
- Май не си свикнала да ходиш – дари я Ган с една от редките си усмивки.
- Не! Обикновено летя – отвърна младата феникска без да се замисли.
- Значи наистина си вещица? – старецът се спря, оглеждайки я преценяващо.
- Не съм... – изпъшка Дарклайт.
- Появата ти беше странна...и бих казал неочаквана – продължи Ган, но без капка обвинение в гласа. В него по-скоро се долавяше любопитство.
- Да, знам... Но аз...- младата феникска се запъна леко – бях пренесена тук пряко волята си от... един магьосник. Нямам представа кои са тези земи, нито защо бях изпратена точно тук. Знам само, че ако не беше ти, приятелю не знам как щях да се оправя с всички онези жадуващи за кръвта ми хора...
- Всички чародеи са един дол дренки. Само пакостят на мирните люде – изпъшка Ган, сключвайки строго вежди – Колкото до момчетата от кръчмата на Сиран – те нямаше да ти навредят, докато не минеш през съда на барона.
- О, много успокояващо – рече със сарказъм Дарклайт. – Той сигурно щеше да нареди да ме изпекат на бавен огън на пазарния площад и да организира всенародно тържество.
- Говориш прибързано за хора, които не познаваш, момиче – старецът поклати неодобрително глава – Да, господарят може да бъде много суров, когато се наложи. Но той също така е и справедлив и мъдър. Би изслушал историята ти, колкото и невероятно да звучи...
Остър гърмеж прекъсна думите на стареца. Той вдигна поглед към придобилото оловносив цвят небе, по което вече се гонеха тежки черни облаци. Секунда по-късно една толяма и студена дъждовна капка падна върху китката на Дарклайт.
Без повече приказки Ган и младата феникска се втурнаха нагоре по хълма. Но едва изминали няколко крачки и природната стихия връхлетя отгоре им с пълна сила. От север задуха силен режещ вятър. Облаци листа, клонки, прашинки и дребни камъчета се понесоха във въздуха, образувайки голяма ревяща фуния. Самотните дъждовни капки бързо прераснаха в мощен, всепомитащ порой. Пръстта бързо омекна, превръщайки се в кал. По склоновете на хълма потекоха бумтящи вади пълни с отскубнати растения.
Почти присвила се на две, за да удържи на напора на вятъра, Дарклайт полагаше всички сили да не изостава от вървящия пред нея Ган. Полите на мократа й роба плющяха оглушително, кожата и беше настръхнала от хапещите милувки на вятъра. За миг младата феникска се поколеба дали да не използва магия да укроти разбеснялата се природа. После обаче волята и желанието и да се докажат взеха връх. Тя стисна и продължи упорито да шляпа през калните локви.
След още няколко напрегнати минути пред замъгления от дъжда поглед на Дарклайт се появиха кошарите и колибата на Ган. Те бяха направени от грубо одялани камъни и разположени в ъглите на огромен четириъгълник. Помежду си сградите бяха свързани с ограда от заострени, високи цял човешки бой дървени колове. Над екота на гръмотевиците и рева на бурята се носеше приглушеното блеене на затворени животни.
За миг Ган се стегна, вслушвайки се сякаш в гласа на вятъра. После върху устните му изгря широка усмивка.
- Ела, да те запозная с един добър приятел, момиче! – рече той, бутайки дъбовата, обкована с бронзови гвоздеи врата на къщата си.
Пред младата феникска се разкри просторна стая, обзаведена с прости мебели и изпълнена с най-различни кожи. В единия и ъгъл имаше огромна камина, която весело светеше. Край нея в люлеещ се стол се беше настанил едър мъж със сериозно, но живо лице и замислено гледаше играта на пламъците. Облеклото му беше практично, типично за воин, но скъпо. Панталонът и жакетът му бяха от тъмносиньо кадифе, ботуши от щавена биволска кожа. Плочеста стоманена ризница покрита с фин слой сребро предпазваше горната половина на тялото му. Недалеко от воина, върху един сандък беше положена останалата част от снаряжението му – висок шлем със сив гребен конски косми, голям елипсовиден щит без герб, късо бойно копие с широко острие направено цялото от бронз и страховит ятаган в протрита кожена ножница.
- Подранил си, стари приятелю! – усмихна се широко Ган, захвърляйки небрежно настрани дисагите.
- А ти се забави повече от друг път – върна му усмивката воинът и се изправи стискайки десницата на стареца малко над лакътя – Но както виждам си имал основателна причина. Коя е прекрасната дама?
- Това е... – започна старецът, но не можа да продължи, навеждайки смутено глава. Така и не беше научил името на момичето.
Дарклайт също изпита неудобство от факта, че все още не се беше представила на своя спасител. Според човешките норми за поведение тази постъпка беше проява на грубо неуважение, граничещо с обида. Младата феникска, обаче не загуби самообладание. Усмихвайки се очаравателно тя рече простичко:
- Казвам се Дарклайт!
- Барон Силфорд на твоите услуги!
Устните на младата феникска оформиха едно беззувчо «О».
- Нека титлата ми не те притеснява! Тя е просто за благозвучност – продължи все така усмихнато воинът, но в тона му се прокрадна лека тъга. – Отдавна нямам земи.
- Защо? – не можа да сдържи любопитството си Дарклайт. Воинът я беше заинтригувал.
- Блюдолизците на кралят не харесаха начина, по който ги управлявах. Според тях господар, който не изтупва селяните си като брашнен чувал и ги освобождава от допълнителни данъчни тегоби през лошите години е слаб и неспособен – Силфорд изрече думите язвително, без да скрива горчивината си.
- Това е безумие. Защо не се опита да се защитиш пред краля. Той би те разбрал, като му обясниш как стоят н ещата.
- Аз си мислех същото – криво се усмихна баронът – Но онези подлеци му бяха влезли под кожата. Не само, че нямаше ауидиенция, кралските гвардейци се нахвърлиха отгоре ми веднага щом ме зърнаха. Още нося белези от мечовете им.
- Ужасно.
- По-скоро бих казал тъжно – поклати глава воинът – Раните, които получих заздравяха, за разлика от земята и народа, които вече години наред се гърчат под управлението на един слабохарактерен монарх и шепа безскрупулни придворни.
- Но стига съм приказвал за минали нещастия. Ти си мокра и уморена. Сигурно ти е и студено – воинът се наведе хвърляйки в камината голям наръч дърва – В раклата в дъното има дрехи. Те не са толкова изящни като роклята ти, но ще запазят топлината на тялото ти. Преоблечи се, а през това време аз и Ган ще нагледаме животните.
Младата феникска трепна, оглеждайки се. Старият овчар тъкмо напускаше колибата, наметнат с един дебел вълнен ямурлук. Секунда по-късно го последва и барон Силфорд. Младата феникска остана сама.

* * *

- Сигурен ли си? – хриптящия глас на княз Ила отекваше сред студените стени на подземната лаборатория.
- Напълно, господарю! – отвърна слабият чернокнижник, приглаждайки дългата си остра брада – Магическия ми кристал улови онази животворна енергия, която търсим толкова дълги години, силата която ще върне младостта Ви и ще Ви направи богонравен.
- Прекрасно! Кога ще можем да разполагаме с тази сила?
- Веднага щом ми доведеш тази, която я носи?
- Жена? – Ила трепна – Не очаквах, че ще ми се наложи да проливам човешка кръв. Но щом такава е цената.
- Тя не е човек, Ваше благородие – магьосникът се усмихна угоднически – Макар че на външен вид изглежда като жена, вътрешността и е изтъкана от най-чистата огнена материя на Магитера.
- Разбирам! – княз Ила поклати глава – Трудно ли ще бъде да я уловим?
- Надали...Нейния вид е миролюбив и доверчив. А тя не познава нашия свят. Подлостта и коварството и са чужди.
- Какво е тя, магьоснико?
- Феникс!
Ила се опули.
- Не е възможно. Те са изчезнали преди хилядолетия.
- Така мислех и аз до днес. Но магическия ми кристал, който е създаден от ръцете на самия Роан Всепроникващия не остава и капка съмнение относно произхода й.
- Къде е тя, магьоснико? – запита обзетия от трескава възбуда Ила.- Кажи ми...
Чернокнижникът затвори очи, сключвайки ръце с преплетени пръсти пред гърдите си. От устните му се понесе монотонно пеене, той взе да се поклаща на мястото си. Това продължи няколко минути. После клепачите му рязко се отвориха, и той впери невиждащ стъклен поглед в едно черно, поглъщащо светлината на свещите огледало.
- Хълма на...костите... – произнесе той н а пресекулки и се срина върху студените плочи. Гърдите му се повдигаха тежко.
Ила го изгледа криво, след което се протегна и издърпа един дълъг шнур. Почти на мига се отвори една невидима врата. На прага застана мълчалив слуга в строг черен костюм.
- Занесете го в покоите му! – нареди Ила – Искам го на крака, като се завърна.
Слугата само кимна и пристъпи в стаята, коленичейки до изтощения магьосник. Ила хвърли един последен поглед на чернокнижника, а после с учудваща за старческото му тяло бързина изскочи в коридора. Още тази нощ най-добрите му рицари и звероловци щяха да потеглят към Хълма на костите водени лично от него. А когато заловяха феникса и магьосникът направеше заклинанието за подмладяване, той княз Ила Тигарон щеше да свали от престола престарелия Юрай и да се превърне в новия легендарен владетел на Висока земя, а после и в император на цяла Магитера. Да животът беше прекрасен.

* * *

Вратата изскърца. Младата феникска се сепна, откъсвайки очи от запленяващата игра на пламъците. Топлината на огъня и мислите за родната долина дотолкова я бяха погълнали, че тя не беше усетила колко време беше минало.
Какво беше учудването й, когато в къщата вместо Ган и барон Силфорд влязоха неколцина тежковъоръжени мъже с извадени оръжия и примки в ръце. Преди Дарклайт да реагира по някакъв начин, върху нея падна тежка просветваща в синьо мрежа. В тялото на младата феникска буквално проникна арктически мраз. Тя задиша на пресекулки.
Докато Дарклайт се бореше с обвилата я магия и се опитваше да възвърне топлината на тялото си, мъжете я обградиха и бързо я стегнаха със здрави въжета. После един от тях нахлупи на главата й платнена торба. От нея също лъхаше магия, макар и не толкова силна, като тази която обвиваше мрежта. Заклинанието по-скоро беше предназначено да я разсее и да не и позволи да се концентрира. Всеки опит на Дарклайт да призове вълшебните си сили и да се освободи се проваляше. Тя имаше чувството, че магическите формули и думи изчезват в мига, в който се опита да ги използва. В същото време ги усещаше част от себе си.
Ужасната мрежата отново започна да вледенява кръвта й. Младата феникска залитна обзета от внезапна слабост.
- Махнете мрежата! – разнесе се внезапно остър старчески глас – Вече не може да избяга.
В следващия миг арктическия мраз изчезна. Дарклайт изохка силно. Цялото и тяло настръхна, когато топлината на камината я докосна, възвръщайки живота в скованите и крайници.
- Кои сте вие? И защо правите това? – извика тя.
- Да и запуша ли устата, господарю – отекна груб глас.
- Няма нужда, Тревър! – отново отвърна скрибуцащият глас – Не може да ни навреди с думи. Пък и не виждам защо да не отговорим на въпросите и.
- Аз съм граф Ила Тигарон – владетеляте на тукашните земи. – Моля да ми простиш за начина, по който се отнасям с теб, безсмъртни фениксе, но съм принуден от обстоятелствата. Ти надали би се съгласила доброволно да вземеш участие в ритуала, който ще възвърне младостта ми и ще ме направи Богонравен, превръщайки ме във Върховен господар на цяла Магитера
- Това е безумие...Дори да изцедиш последната капка живот от мен, вълшебните ми сили няма да те превърнат в Бог. Нито пък може да имаш цялата земя.
- Ще видим! Между другото, ако не се подчиняваш на волята ми, ще наредя да убият стареца. А предполагам не искаш да си виновна за гибелта му.
Дарклайт въздъхна, поклащайки глава. Невидимият глас беше казал, че Ган е заловен, но не беше споменал нищо за барон Силфорд. Какво ли се беше случило с него. Беше ли паднал под ударите на войниците на този безумен благородник. Когато беше излязъл да помогне на стария овчар, той беше оставил оръжията си в къщата. А един воин, колкото и добър да беше, трудно би могъл да се пребори с голи ръце с отряд главорези.
- Е приключихме тук! – изскърца отново старческия глас – Да се прибираме в замъка.
- Господарю, ами беглеца? – запита този, когото бяха назовали Тревър – С него какво ще правим?
- Оставете го! – отвърна разсеяно граф Ила.
- Но той уби Урай и Закх – гласът на Тревър подскочи – Нима ще оставим убийството им ненаказано.
- Ще организираме преследване, но на сутринта – сега вече тонът на Ила стана остър, нетърпящ възражение – Той е без кон, не може да иде далеч.
- Слушам господарю! – отвърна войникът. В следващия миг една облечена в желязо ръка стисна рамото на Дарклайт, повличайки я грубо напред.
Младата феникска се подчини безмълвно. Болката, която и причиняваха пръстите на войника, който я държеше беше силна, но тя не и обръщаше внимание. Барон Силфорд беше жив и на свобода – при тази новина сърцето и затуптя силно. Макар че го познаваше само от няколко часа, младата феникска беше сигурна, че рицарят ще направи всичко за да спаси нея и Ган от участта, която им готвеше лудия граф Ила.
Щом извлече младата феникска извън къщата, войникът който я водеше грубо я повдигна, хвърляйки я в дъното на една затворена кола. Дарклайт инстинктивно се присви, готова да посрещне удара в грубата стена. Но две здрави ръце я хванаха, внимателно слагайки я да седне на пода. Миг по-късно качулката падна. Младата феникска ахна. Над нея се беше надвесил Силфорд.
- Тихо! – прошепна воинът, слагайки пръст на устните й – Не бива да разберат, че съм тук.
- Но как пазачъта не те видя? Тук не е толкова тъмно – тя погледна към малкото решетъчно прозорче през което проникваше светлината на мълниите – А и ризницата ти е като огледало.
- Владея някои малки трикове! – усмихна се криво Силфорд докато освобождаваше Дарклайт от въжетата.
- Как мислиш да се измъкнем оттук? – попита заинтригувано младата феникска. След махането на качулката, съзнанието и бързо беше започнало да се прояснява. – Графът не би ни пуснал да си идем просто така.
- Засега нищо. Смятам да се насладя на возенето в хубавата карета на воина– продължи със загадъчните отговори воинът.
- Страшен спасителен план няма що? – стрелна го Дарклайт сърдито.
- Е не бих могъл да избия сам цяла рота опитни ветерани – Силфорд се облегна на стената срещу нея.
- Знам! – въздъхна младата феникска – Просто ми се иска да се измъкна оттук.
- Чудесно те разбирам! Затворническата клетка не е най-приятното място. Но скоро ще може да полетиш отново на воля.
Дарклайт погледна воина в очите. Дали заради светлината на светкавиците или поради някаква друга неясна за нея причина, те бяха придобили особена светлина. Младата феникска имаше чувството, че срещу себе си има диво същество, а не човек. Използвайки магическите си способности, тя се опита да надникне вътре в него. Но вълшебството и беше спряно от стена от непоколебима воля.
- Ако искаш да научиш нещо за мен, просто ме питай – каза Силфорд. – Така няма да постигнеш нищо.
- Добре! – въздъхна Дарклайт – Искам да знам кой си ти? Магьосник? Дух? Ган каза че по тукашните места се срещат много призраци.
- Нима ти приличам на привидение? – воинът протегна ръка, докосвайки младата феникска леко по китката.
- Не знам! – тя се отдръпна смутено назад – Всичко е толкова объркано. Пристигането ми тук, отношението на хората, а сега и този луд благородник, който иска да ме жертва в името на недостижимо безсмъртие.
- Хората винаги се стремят към това, което не могат да имат. Аз обаче съм истински.
Воинът се приведе към младата феникска нежно допирайки устни о нейните. Дарклайт беше заляна от топла вълна, сърцето и заби силно, смутено. За пръв път някой я докосваше по този начин.
- Какво правиш? – попита тя.
- Доказвам ти, че съм същество от плът и кръв. – Силфорд плъзна пръсти по меките й коси.
- Хубав начин! – младата феникска протегна ръка плъзгайки пръстите си по бузата на воина. – Бих искала да получа още едно доказателство.
Силфорд наведе глава. Но миг преди да целуне устните на Дарклайт се разнесе силен вълчи вой. Воинът бързо се дръпна назад.
- Време е! – каза той разтърсвайки глава сякаш се събуждаше от сън. Животинският блясък отново се появи в очите му.
- За какво?
- Да полетиш, малък фениксе – усмихна се той. После продължи бързо, преди Дарклайт да се е съвзела от изненадата - Искам да те помоля за една услуга. Когато излезеш оттук вземи Ган и го отведи колкото се може по-далеко. Той е верен приятел, но тази битка не е за него.
Дарклайт само кимна, неспособна да отговори. За пръв път в живота си се сблъскваше с подобна проява на жертвоготовност, със същество, което беше загрижено за околните повече, отколкото за собствения си живот.
- Не се страхувай, смъртта няма да отнеме живота ми днес! – уверено рече Силфорд, изправяйки се.
- Ще те ча... – започна Дарклайт, но млъкна, тъй като фигурата на барона беше започнала да претърпява трансформация.
Гръдният му кош се ушири, силни ребра, като дъги на буре издуха ризницата му. Краката и ръцете му се покриха с три пъти повече мускули, а лицето с гъста козина, върху която светеха две диви жълто-зелени вълчи очи. От пръстите му излязоха дълги колкото кинжали страховито закривени нокти. Отмятайки глава върколакът нададе остър пронизителен вой и се хвърли към вратата. При удара с тялото му тя се пръсна буквално на парчета.
Човекът-вълк скочи на земята и замахвайки с нокти свали един от яздещите зад затворническата кола войници. Докато стражът се гърчеше в предсмъртни конвулсии, задавен от собствената си кръв, върколакът грабна мечът му и го размаха високо, крещейки. В следващия миг от двете страни на пътя върху отряда на граф Ила се изсипаха около дузина тежко въоръжени върколаци. Заедно с тях нападна и голяма глутница сиви вълци.
Въздухът се огласи от цвилене на уплашене коне, свистене на стрели, мъжки проклятия и звън на желязо. Калната земя бързо се обагри с кръв и вплетени в смъртна схватка тела.
Дарклайт потрепери при яростта на разбушувалата се хватка. Как можеха живи същества да си причиняват болка и смърт по този начин. Не бяха ли имали право нейните предци като бяха скрили народа и във вълшебната долина. И не трябваше ли тя самата да се махне от това скръбно място и да остави човеците и останалите раси на съдбата която сами си бяха заслужили.
Едва помислила си това, Дарклайт изпита силно чувство за вина. Тя беше обещала на Зарадон да помогне на обитателите на Магитера да прогледнат и да се докоснат до знанието, което дълги години фениксите бяха пазили ревниво само за себе си. Беше дала и дума на Силфорд, че ще се погрижи за Ган. Самата тя имаше дълг към стареца. Той и беше помогнал в кръчмата, възпирайки тълпата. Сега беше неин ред да му отвърне със същото.
Дарклайт бързо се преобрази и излетя от разбитата затворническа кола. Вятърът я грабна на крилете си, понасяйки я към тъмната прорязвана от ярките камшици на светкавиците утроба на вилнеещата буря.
Гневът на небето обаче не уплаши младата феникска. Като малка една от любимите и игри беше да се носи във фунията на урагана и да контролира дивите планински ветрове.
Пляскайки леко с криле, Дарклайт създаде около себе си невидим щит от спокоен въздух. Сетне плъзгайки се по него бързо се насочи към мястото където се намираше Ган. Старецът беше преметнат като чувал със стока върху седлото на един силно изплашен кон. Животното цвилеше и се дърпаше, въртейки се като пощуряло около трупа на някакъв войник с разбит череп.
Младата феникска изпрати мисловен поток енергия, докосвайки разума на животното. То изпръхтя и застина неподвижно на мястото си . Дарклайт продължи да изпраща вълни на мир и спокойствие към коня, като не пропусна да му внуши, че трябва час по-скоро да препусне далеко от бойното поле. Животното изцвили и се понесе към близката падина. Дарклайт хвърли един последен поглед на битката, опитвайки се да открие Силфорд. Но хаоса беше толкова голям, че тя изпитваше трудност да различи дори отделните фигури. Пожелавайки още веднъж късмет на храбрия върколак и другарите му, младата феникска полетя след коня.
Когато звукът на битката позаглъхна, Дарклайт нареди на животното да спре. То се подчини послушно. Младата феникска кацна до него и приемайки отново човешки облик, освободи Ган от въжетата. Залитайки старецът стъпи на земята, поглеждайки я с леко замаян, удивен поглед.
- Можеш ли да яздиш?
Старецът кимна.
- Качвай се на седлото – меко, но властно рече тя – Трябва да се махнем колкото се може по-далеч оттук.
Ган само въздъхна, и слагайки крак на стремето се метна на седлото. За един кратък миг очите му се зареяха назад, към мястото където беше остнал Силфорд.
- Не се безпокой за него. Той ще победи враговете си – каза Дарклайт. И макар думите да бяха предназначени за стареца, младата феникска разбираше че отчасти ги казва да успокои и себе си.
- Разбира се! – отвърна кратко Ган и плясна леко с юзди животното, понасяйки се шеметно в нощта. Дарклайт въздъхна и превръщайки се отново във феникс полетя след него.

Потокът тихо ромолеше. Потопила босите си нозе в бистрата вода, Дарклайт гледаше как между камъчетата се стрелкат малки сребролюспести рибки. От време на време се разнасяше крясък на жаба или рибарче се стрелваше светкавично във водата.
Бяха изминали няколко седмици от бурната нощ, в която Силфорд и останалите върколаци я бяха спасили от ръцете на лудия граф Ила. Как беше приключила битката, и беше ли оцелял храбрият барон – тя не знаеше, нито пък можеше да разбере въпреки силните си магически способности. Баронът така и не я беше допуснал до себе си.
- Може ли да поседна до теб? – разнесе се един познат глас. – От толкова ходене ме заболяха краката.
Дарклайт рязко се обърна. Срещу нея подпрял се на ствола на едно дърво беше застанал Силфорд. Баронът изглеждаше по същия начин, като при първата им среща и само по очите му личеше, че наистина е уморен.
- Мисля, че има едно свободно място тук – усмихна се Дарклайт, посочвайки му покрития с мъх камък до себе си.
Воинът се настани мълчаливо до младата феникска.
- Е, разказвай! – каза тя нетърпеливо.
- Какво? – запита я той развеселено.
- За теб – смело рече Дарклайт. – Ти си първия върколак, който срещам.
- А ти си най-прекрасния феникс, който съм виждал – не и остана длъжен Силфорд.
- Ласкател! – рече Дарклайт и срамежливо наведе глава.
- Любопитка! – подразни я воинът.
Бликналият весел жизнерадостен смях, накара чуруликащия в клоните на близкото дърво кос да прекъсне песента си и възмутено да изгледа странните същества край потока. Пляскайки възмутено с криле птичката отлетя към по тихите кътчета на гората. На Дарклайт и Силфорд замлъкването на горския певец изобщо не им направи впечатление. Тяхната весела препирня изцяло беше погълнала вниманието им.


30.12.2007
гр. Русе