ТАЙНАТА НА МЕЧЕТО УСОЕ

Твърдината на болярина Сеслав се издигаше на билото на висок, стръмен хълм. Беше голяма, здрава постройка с островърхи бойници и здрави кули. Цялата беше изградена от тежки сиво-бели камъни, покрити със зеленикав мъх и слепени здраво с хоросан. Дебели, потъмнели дъбови порти, обковани с големи железни гвоздеи защитаваха входа и. От север, запад и изток крепостта беше опасана от дълбок, пълен с вода ров, от юг защита и осигуряваше голяма, опасна пропаст.
Точно срещу твърдината, на разстояние няколко хвърлея с лък се тъмнееше назъбената и студена пазва на Мечето усое. Проходът беше суров, изпълнен с множество тесни дерета и гъсти дъбрави. Буйната пълноводна река, която минаваше през него криволичеше като змия и образуваше коварни въртопи и вирове.
Въпреки неприветливостта си, Мечето усое беше един от най-често използваните старопланински проходи. Той свързваше Подунавието и Тракия и беше едно от малкото места, през които пътниците можеха да пътуват спокойно. Патрулите на болярина Сеслав редовно обхождаха района в търсене на следи от контрабандисти или разбойници. До самият вход на прохода, точно срещу крепостта имаше малка стражева кула. В нея денонощно имаше малък гарнизон от десетина бойци. По време на война, воините трябваше да бдят за врагове и да известяват болярина със сигнални огньове. В мирно време стражите изпълняваха ролята на митничари. Събираха такси и налози от пътуващите търговци, осигуряваха водачи на чужденците.
Беше тиха и спокойна лятна вечер. Пълният месец обливаше земята с ярка светлина, звездите блещукаха като малки скъпоценни камъни. Лекият топъл ветрец полюшваше върховете на тревичките, щурците тихичко пееха своите песни. От време на време нейде отдалеко се разнасяше изпълненият с тайнственост зов на бухала. После отново настъпваше тишина.
Край малък огън запален до входа на кулата бяха седнали двама мъже. Недалеко от тях два едри жребеца с рунтави гриви и неподрязани опашки, кротко хрупаха поставеният отпреде им зоб. Още мъже и още коне се бяха разположили надолу по хълма.
Първият от седналите пред огъня мъже, беше самият болярин Сеслав. Той беше около четиридесет и пет годишен едър планинец, с ръст надхвърлящ шест стъпки, с буйни мустаци и гъсти вежди. Челото му беше широко и открито, а очите сини и живи.
Боляринът беше облечен в дрехи от зелено кадифе, богато украсени със сребърни и сърмени шевици. Носеше къси черни полуботуши, тъмнокафяв, поръбен със самурови кожи плащ и тежка златна огърлица. Голям пръстен с печат украсяваше безименният пръст на лявата му ръка. Върху широкият кожен колан на Сеслав висяха още широк ловджийски нож, торбичка с прахан и огниво и торбичка с ловни принадлежности. Халката, на която биваше окачван меча сега бе празна. Но самото оръжие лежеше близо до десницата на Сеслав. То беше огромно и тежко, с ръкохватка от рог на бик. Беше пъхнато в ожулена и осеяна с медни кабари кожена ножница. Предаваше се от поколение на поколение и беше участвало в не една славна битка.
И макар че родът на Сеслав се беше прочул като род на смели воини и опитни стратези, то простолюдието не питаеше обич към него. Причината за това се дължеше на извършената от дядото на Сеслав постъпка.
След като цар Самуил беше умрял и византийските войски бяха нахлули в България, за да я поробят, дядото на Сеслав вместо да се бие беше предпочел да сложи оръжие и да признае властта на Василий ІІ. В замяна на това беше запазил напълно земите и властта си. Мнозина изтълкуваха това като предателство и намразиха рода на Сеслав.
В последвалите близо петдесет години дядото, бащата и чичото на сеслав бяха показали красноречиво, че за тях най-важно е добруването на поставените под властта им люде. Сеслав също се грижеше много за васалите си. Не ги товареше с излишни повинности и данъци, а в лоши години когато реколтата беше слаба заплащаше от своята хазна част от дължимите данъци към империята. Въпреки това стаилите се в сърцата на хората ненавист и гняв угасваха бавно.
Седналият срещу Сеслав човек беше дребен на ръст, с черни очи и с малка остра брадичка. Облеклото му беше от най-скъпи коприни и дантели и беше издържано в предизвикателни, ярки тонове. Вместо ботуши носеше леки сандали. Плащът му беше къс, бял, украсен със златна бродерия. Ръцете му бяха отрупани с големи златни пръстени с вградени в тях едри скъпоценни камъни, на кръста му висеше малка кама в посребрена ножница. Името на дребничкият мъж беше Алексий и той беше един от най-големите прониарии в Тракия. Неговата най-малка дъщеря Евдокия, щеше да стане съпруга на владетеля на Мечето усое.
- E, прониарие Алексий, харесват ли ти земите ми? – запита усмихнато Сеслав и надигна поставената край огъня бъклица с вино
- Хубави са земите ти, Сеславе! Много хубави! – отвърна ромееца и придърпа зиморничаво краищата на наметката си. – Само дето са малко студени.
Сеслав се засмя широко и подаде бъклицата на Алексий.
- Право думаш, прониарие. На, пийни малко винце, за да си сгрееш кръвта и развеселиш душата. Нещо много умърлушен ми се видиш.
Алексий пое бъклицата, но не я вдигна към устата си. Очите му изведнъж заблестяха възхитено, лицето му се изопна от смайване. Сеслав бързо потърси това, което беше привлякло вниманието на ромееца.
На един рид недалеко от кулата се беше появил прекрасен снежнобял вихрогон. Гривата и опашката на животното бяха буйни и искрящи, направени сякаш от разтопено сребро. Красив млечнобял рог увенчаваше челото му.
Сякаш забелязал интереса на двамата мъже, конят се изправи на задните си крака и изцвили силно и пронизително. Звуците веднага бяха подхванати от планинското ехо и разнесени на всички страни. Занадигаха се заспали мъже, завързани коне започнаха да опъват яростно въжетата си.
Щом се разнесе изцвилването на еднорога, Сеслав трепна. Сетне скочи на крака и припряно се отправи към жребеца си, опасвайки в движение меча си.
- Иване! – извика Сеслав към един опрял се на стените на стражницата набит мъж. – Събери гончиите. Тръгваме след еднорога.
- Но, господаря! – опита се да протестира главният ловец на болярина. – Нощ е. По това време в Мечето усое…
- Събирай гончиите! Бързо! – изрева властно Сеслав и се метна на седлото. Няколко секунди по-късно се носеше като хала към мястото, където беше еднорога. Алексий го последва със съвсем малко забавяне.
- Главният ловец поклати неодобрително глава и се зае да събужда онези от хората си, и онези от телопазителите на двамата знатни велможи, които все още спяха.

X X X

Еднорогът вдигна глава и се ослуша. Приближаваха хора.
Ето, че утриннната мъгла бе раздрана от слабите, едва забележими отблясъци на факли. Последваха ги множество конници и пешаци. Те се движеха в широка дъга, хванали големи мрежи и аркани. Най-отпред, възседнали едри жребци препускаха две облечени в скъпи дрехи фигури. Всички ловци бяха уморени, опръскани с кал и изподрани от острите камъни и трънаци.
Еднорогът изцвили предизвикателно и се спусна напред. Ловците го забелязаха. Отляво и отдясно към него полетяха ездачи с мрежи. Останалите завиках, опитвайки се да го уплашат и объркат. Приказното създание обаче не се смути. След като избягна грациозно конниците, то полетя право срещу двамата велможи. Изненадани от тази негова постъпка, Останалите ловци не успяха да реагират. Еднорогът профуча покрай тях и се спусна в една малка долчинка.
- Жалко, изпуснахме го! – въздъхна тежко Алексий, докато слушаше звуците от заглъхващите копита.
Сеслав не отвърна нищо. За пръв път откак се беше появил еднорога в земите му, той се бе озовал толкова близо до него. И за пореден път го изпускаше.



Лятото отмина, отмина и есента. Задухаха зимни вихри. Планината се покри с дълбоки преспи. Пътуването през Мечето усое стана трудно, ловът невъзможен. Подгонен от студа, дивеча се беше изпокрил в своите бърлоги или слязъл в по-ниските части.
С настъпването на зимата, в къщата на болярина Сеслав настана оживление. Евдокия, новата невеста беше донесла със себе си не само богат чеиз, но и ведро настроение. Големият, но запустял след трагичната кончина на майката на Сеслав дом, изведнъж светна. Започнаха да се стягат онези части, които имаха най-голяма нужда от ремонт, да се украсяват стаите с извадените от килерите и от чеиза на Евдокия шарени черги, китеници и скъпи кожи. Голямата библиотека на Сеслав беше попълнена с много нови книги. По-голямата част от тях бяха на български. Това беше специалният сватбен подарък на Евдокия за съпруга и. Освен като воин и страстен ловец, Сеслав се славеше и като голям ценител на книжното слово. Когато беше в подходящо настроение, владетелят на Мечето усое обичаше да прекарва дълги часове във философски спорове с игумена на местният манастир.
Отново беше вечер. Седнал край огнището в голямата всекидневна на болярският дом, Сеслав разсеяно преглеждаше една дебела книга с позлатени корици. Тя беше превод от ромейски и разказваше за земите на българите още по времето на Крума Страшни.
Разказите за отминалото величие на една горда държава, за нейните владетели и бляскави победи постепенно взеха да оказват тягостно въздействие върху Сеслав. Той понечи да затвори книгата. Но в този миг вратата на стаята се отвори от силния вятър. Страниците затрептяха и се заразгръщаха. Боляринът изпуфтя и ядосан посегна да метне книгата върху близката маса. Ръката му вече беше описала дъга, когато той внезапно се сепна. Бързо, с трескав поглед той сложи четивото обратно върху коленете си и запрелиства нетърпеливо страниците.
След няколко секунди го откри. Откъсът беше къс и разположен към края на главата, която четеше. В него се казваше:
“… Разправят, че в земите на варварите имало чуден извор. Онзи що пиел от неговата вода, бивал излекуван от всякакви болести. Той също така бивал даряван с неувяхваща младост и жизненост от господаря на извора – снежнобял вълшебен вихрогон.
Мястото, където се намира извора, и където живее приказният кон е високо-високо сред дебрите на Хема. То е студено, неприветливо и опасно. Пред входа му се издигат остри, прилични на вкаменени люде скални колони.”
Боляринът прочете откъса още няколко пъти. Върху устните му изгря усмивка. Нямаше никакво съмнение – неизвестният византийски автор говореше за скалите на Скръбта. Отвъд тях беше мрачното и считано за прокълнато от местните Тъмно дере. Онези, които бяха навлизали в него, никога не се бяха връщали. Според хорската мълва в Тъмното дере живеело ужасно чудовище, което погубвало пътниците. Сеслав удари с юмрук по бедрото си. Какъвто и да беше обитателя на Тъмното дере, нямаше да го спре да улови еднорога.
Рано на следващата сутрин, когато зимната буря утихна, Сеслав яхна жребеца си и пое към гърлото на прохода. Беше сам, без охрана или гончии. Само любимата му ловна хрътка го следваше.
Тъмното дере се намираше в самото сърце на прохода, недалеко от главния път. Беше голямо и почти винаги бе обвито от тежки мъгли. Отвред го ограждаха стръмни, осеяни с бодливи трънаци сипеи, гъста смесена гора запълваше дъното му. Единственият път, по който можеше да се влезе или излезе от него, беше каменистото дъно на една пресъхнала река. От двете страни на мъртвите и брегове се издигаха злокобните скали на Скръбта. На фона на сивото небе и режещият, свиреп планински вятър техните гротескни, човешки форми излъчваха обреченост и скрита заплаха.
Сеслав потупа коня си по шията и пое по каменистото дъно на реката. Няколко минути по-късно, той се озова в дерето. Посрещна го неестествена, гробна тишина. Не се чуваше дори пукането на натежалите от сняг дървета.
Копитата на жребеца и лапите на хрътката затъваха до глезените в меките преспи, сбруята и снаряжението леко подрънкваха. Сеслав се умисли.
Изведнъж кучето излая остро, предупредително. Боляринът вдигна глава. На около стотина разкрача вдясно от него се беше появила бяло0сребриста фигура. Очите на Сеслав светнаха. Беше открил еднорога. Той изшътка на кучето си и бавно започна да се приближава.
До вълшебният кон оставаха не повече от тридесет стъпки. Сеслав посегна към аркана си. Столият спокойно до този момент еднорог изцвили. Сетне разтърси блестящата си грива и се понесе между дърветата.
- Мечо, гони! – извика Сеслав.
Хрътката изопна тялото си и полетя с лай след еднорога. Крещейки силно боляринът я последва.
Гонитбата из заснежената и загадъчна гора беше дива и първична. Приказният кон препускаше вихрено между дърветата, прескачаше повалени дънери, дълбоки коварни дупки и заледени поточета. Почти неотлъчно до него, на разстояние по-малко от половин хвърлей с лък беше Сеслав. Владетелят на Мечето усое размахваше аркана си и безмилостно пришпорваше коня си. Очите на животното се бяха налели с кръв, по бърните му бяха избили парцали бяла пяна. Широка диря от разоран сняг и изтръгнати буци пръст бележеха пътя на Сеслав.
Неочаквано еднорогът спря. Боляринът също побърза да стегне юздите на жребеца си. После бързо се огледа.
Намираше се в началото на малка, оградена от величествени дъбове горска полянка. Точно в средата и се извисяваше самотна синьо-зеленикава скала. От един процеп на върха и течеше тънка струйка вода и бавно се събираше в едно малко бистро езерце. Еднорогът беше застанал точно до водата.
Готовата да полети примка се изплъзна от ръката на Сеслав, очите му се разшириха. Приказният кон внезапно се бе превърнал в голямо кълбо бяла светлина. То започна да се смалява, да се нащърбва, да придобива определени форми. През цялото време докато траеше трансформацията, боляринът стоеше като парализиран. Цялото му същество сякаш се бе прехвърлило в кълбото бяла светлина.
Светлината изчезна също така внезапно, както се бе появила. Сеслав примигна объркано. На мястото на еднорога, сега стоеше красива млада жена. Тя беше висока и стройна, с усмихнати зелени очи и стигащи до петите свилени коси. Ефирна дреха от сребристи нишки обвиваше тялото и.
- Добре дошъл в земите ми, Сеславе! – поздрави жената с нежен, мелодичен глас. – Радвам се да видя, че изборът ми е бил правилен.
- Коя си ти? И за какво говориш? – запита Сеслав и се смъкна от седлото.
- Аз съм Милица Самодивата, Господарката на Извора на Живата вода.
Жената погледна към взелото да потъмнява небе и продължи.
- Преди няколко века, Царят на таласъмите нахлу в земите ми, за да завладее Извора. След жестока битка и с цената на огромни жертви, моите войски успяха да го отблъснат. Почти цялата нашественическа армия бе унищожена, самият Цар на таласъмите беше ранен смъртоносно.
Уви, докато ние се биехме, една зла сила – жадна за кръв и смърт търпеливо беше чакала своя час. Щом таласъмите взеха да отстъпват, тя се спусна връз нас. Ужасът и даваше кураж, напоената с кръв земя – сила.
Халата доунищожи остатъците от армията на таласъмите и разпръсна моите поданици и съюзници. Сетне се насочи към Извора. Искаше да го изпие до капка, и по този начин да се превърне в единствен, непобедим господар на Приказния свят.
В този тежък час, умиращият цар на таласъмите ми подаде ръка. Двамата с него създадохме могъщо заклинание. То затвори Извора в скалата и остави само една едничка, едва забележима цепнатина.
Едва бяхме направили това и халата пристигна. Тя изпи водата от езерцето и после отлетя, мислейки че е постигнала целта си. Но когато не след дълго срещна силен отпор при опита да наложи властта си, ламята разбра, че Извора е ще жив.
Оттогава, всяка година по това време халата идва и изпива събралата се в езерцето вода надявайки се всеки път това да е за последно. Благодарение на моята магия и на магията на Царят на таласъмите, Извора все още е добре заключен. Но тази магия не може да трае вечно. Ще минат години, може би дори век-два и Извора ще се отпуши. Тогава халата ще го пресуши и в земята на приказните създания ще се възцарят скръб и мрак.
Ето защо, в опит да спася и съхраня Извора на Живата вода, всяка година аз, неговата господарка изпращам своя дух в образа на еднорог при някой славен воин. Тази година избрах теб, Сеславе! Ти си силен, честен и смел мъж. Ти си този, който може да ни отърве от ламята!
Сеслав потръпна.
- Хала?! – Да се бия с чудовище от приказките. Това е…
Думите му се загубиха сред силния вой на вятъра. Облаците се сгъстиха, клоните на дърветата се огънаха. Хрътката уплашено изквича и се скри зад един храст, жребецът на болярина присви уши и оголи зъби.
- Тя идва, Сеславе! Халата е тук! – като, че ли през огромно разстояние отекна гласът на Милица.
Сеслав вдигна очи. От небето, размахвайки черно-пурпурни ципести криле се спускаше ужасно създание. То беше с размерите на двуетажна къща. Четири къси крака, завършващи със сабиеподобни нокти поддържаха люспестото му кафяво-черно туловище. Дълга опашка с остър шип разсичаше с режещи звуци въздуха.
Създанието имаше три дълги шии, обвити в нагъната, жълтеникава кожа. Върху всяка шия се полюшваше ужасяваща глава с остри като игли зъби. И трите пасти на чудовището се бяха разтеглили в смразяващи кръвта усмивки. Зловонна смрад лъхаше от тях.
Три чифта тесни жълтеникави очи, разположени под остри рога и здрави костни образования, оглеждаха изпитателно полянката.
- Виждам, че Милица пак ни е донесла закуска – изсъска едната глава на ламята.
- Много мило –допълни втората.
- Откъде си, юначе? – запита третата и се стрелна коварно напред.
Но Сеслав вече се бе хвърлил настрани. Миг по-късно на мястото на тялото му изщтракаха опасните челюсти. Звукът от тяхното затваряне накара вцепененият от ужас жребец на болярина да побегне. Една от другите две глави се опита да го хване, но не успя.
Възползвайки се от спечеленото малко предимство, Сеслав скочи на крака, свали лъка си и стреля към ламята. Стрелата му удари средната глава право в лявото око. Тя надеде протяжен вой. Потече тъмна кръв. Останалите две глави изреваха гневно.
Болярина стреля още веднъж. Втората му стрела ослепи и другото око на средната глава. Нови ревове разтърсиха гората. Сеслав се хвърли зад един дъб. В следващият момент една от другите две глави се блъсна в дървото. Парцали сняг се посипаха върху главата и плещите на болярина.
Сеслав смени прикритието си. Тетивата на лъка му се обтегна до край. Дългата цял разкрач стрела изфуча като разлютена оса и прикова шията на третата глава към клоните на дъба. Чудовището се дръпна рязко назад, за да се освободи. Главата му се удари в един тежък, надвиснал клон. Той се строши и падна отгоре и, приклещвайки я здраво.
Ламята се разбесня и заудря с опашка. Лапите и риеха пръстта, ослепената глава виеше и се мяташе хаотично. Единствената и боеспособна глава ядно се виеше като страховита змия, търсейки врага си.
Сеслав пусна лъка си и след като измина под прикритието на дърветата около петдесет крачки излезе на полянката. В десницата си държеше оголеният си меч.
- Хей, змеище! – провикна се гръмко владетелят на Мечето усое. – Още ли искаш да закусва с мен?!
Увилото се около дървото чудовище изрева и се втурна към Сеслав. Онази от главите, която беше оплетена в клонака се измъкна. Но заедно с главата, от силния тласък се изтръгна и дъбът. Вековното дърво се стовари силно върху ламята. Тя падна върху черната пръст зашеметена и почти обездвижена.
Сеслав се затича и пъргаво скочи върху клоните. Последваха два бързи, мощни удара и две от главите на чудовището излетяха сред високи фонтани черна кръв. Боляринът вече забиваше меча си в последната, ослепената глава на халата, когато могъщ удар на тежката опашка се стовари върху дъба. Дървото се пръсна. Сеслав изпусна оръжието си и полетя високо във въздуха. Последва глухо тупване. Настъпи мрак.
Боляринът се съвзе след неопределено време. На небето грееха рояци ярки звезди, вятъра носеше аромат на… Сеслав се надигна на лакът и ахна. Цялата полянка беше покрита с дъхави горски цветя и диви ягоди. Под бледите лунни лъчи прелестни самодиви, окичени с венчета играеха весело хоро. Пригласяше им невидим оркестър.
Появи се Милица, царствена и прекрасна в своите сребристи одежди. До нея вървеше не много високо създание, с остри щръкнали уши, топчест нос и рошава козина. Кожена препаска, в която бе втъкнат нож със скъпоценна дръжка изчерпваше цялото му облекло.
- Моят народ, народът на таласъмите и всички приказни създания ти благодарят горещо за помощта, смели Сеславе – каза с музикалният си глас самодивата. – И макар, че всичко случило се днес, ще остане в паметта ти просто като сън, то знай, че ние винаги ще те помним, и ще закриляме рода ти.
- А когато се роди първата ти рожба – отекна ръмжащия, носов глас на таласъма, - дай и този нож.
- Той – продължи създанието, - е ключ за нашия свят. Един ден някой от потомците ти ще трябва да дойде в него.
- Защо… - сведе очи болярина към поставеното в скута му оръжие. Но не можа да продължи. Изведнъж го налегна дрямка, очите му се затвориха.
Призори Сеслав се събуди в началото на Тъмното дере. До него жребецът му кротко хрупаше откритите стръкчета увехнала трева, хрътката му дремеше, положила глава върху лапите си. Над полузагаснал огън имаше набодени на пръчка няколко парчета студено месо.
Сеслав разтърка очи и погледна към увесените на седлото му четири двойки големи рунтави зайци. Да, ловът беше излязъл успешен, много успешен. Даже бе намерил някакъв загубен нож. Само сънят му беше малко странен. Еднорози, лами, таласъми. Но това трябваше да се очаква, намираше се край входа на Тъмното дере.
Боляринът нави завивката си, яхна коня си и пое към крепостта си. Ведрото небе и мекият ветрец показваха, че най-лошите зимни студове са отминали. Време беше да се погрижи за земите си.

Русе, 10 април 2002 г.

Бележки:
- прониарий – владетел на поземлено владение във Византия. Правото за владение на прония се е давало от императора.
- аркан – въже с примка на върха
- гончии – ловци. Задачата им е да изкарват дивеча и да го насочват към господарите си.