КОВАЧЪТ, КОЙТО ТЪРСЕЛ ЩАСТИЕТО

Живял някога в едно далечно царство един беден ковач. Цял живот той се трудил неуморно, но късметът така и не го споходил. Когато дошъл часът да напусне земния свят, ковачът повикал при себе си едничкия си син и му рекъл:
- Сине мой, настъпи времето да се разделим! Въпреки че живях тъй както повеляват човешките и Божиите закони, не можах да натрупам тежко имане. Освен бащината си благословия и занаята, ти оставям синко единствено тези десет златици и огнивото си. То е вълшебно. Никога няма да се изтощи и с него можеш да запалиш дори и подгизналите от водата дърва. Нека Бог те закриля, сине!
Рекъл туй старият ковач и издъхнал. След като го погребал според обичая, момъкът сложил малко храна в една торба, пъхнал в пояса си бащините дарове и един голям чук и поел по света да търси щастието.
Вървял той дълго време, докато стигнал една голяма и гъста гора. Отпреде и имало побита голяма каменна плоча, върху която с покрити с мъх букви пишело:

“Странниче, ти ще обикаляш пътищата земни в търсене на щастието, чуй словата ми. Ако поемеш надясно черна робия те чака, ако тръгнеш наляво у дома обратно ще се върнеш. Пътят напред богат и честит ще те направи или ще погуби живота ти.”

- Да се връщам у дома няма смисъл Нито пък искам да ставам роб! – рекъл си момъкът и смело поел по средния път
Три дни вървял той по криволичещите горски пътеки. Дърветата около него започнали да стават все по-високи, храстите бодливи и гъсти. Слънцето едва пробивало гъстите корони на дъбовете. Скоро пътят се превърнал в една едва забележима линийка. Но храбрият момък не се отказал. Въпреки че дрехите и кожата му били раздрани от острите шипове, той продължил упорито напред. И ето на четвъртия ден призори пред него се появила голяма и слънчева цветна поляна. По средата и имало голямо дърво с повехнали клони и напукана кора. До него бил застанал тъжно един еднорог!
- Защо тъгуваш конче? – попиал момъкът.
- Плача за дървото, юначе! – рекъл еднорогът – Всяка година то ражда чудни златни ябълки, които аз много обичам. Но тази пролет внезапно изсъхна. Опитах се да го спася, но за жалост магията ми е безсилна.
- Може би аз ще мога да помогна! – рекъл момъкът.
Навел се той и що да види – между корените си било направило дом семейство мишки. Щом го видяли те уплашено се разтичали. Върху малката купчинка от мек мъх и клонки, която били струпали останали да лежат само няколко малки току-що родени мишлета. Момъкът грижливо ги взел и ги преместил в една суха и уютна дупка наблизо.
Щом сторил това и дървото изведнъж се съживило. По клоните му се появили искрящи зелени листа, дъхави цветове и пъпки. Плодовете започнали бързо да израстват и да се наливат със сладки сокове.
- Ти стори голямо добро, юначе – рекъл приказния кон – Затуй и аз ще ти дам нещо в замяна. Отскубни един косъм от гривата ми. Ако някога имаш нужда от помощ достатъчно е само леко да го потъркаш и аз мигом ще се появя.
Поблагодарил момъкът на еднорога и след като прибрал косъмът в пояса си, до бащиното огниво продължи пътя си. Но едва изминал няколко крачки и го спряло силно цвърчене. Погледнал той в нозете си и видял една стара мишка.
- Жив и здрав да си момко, задето пощади рожбичките ми – рекла мишката покланяйки се – За да ти се отблагодаря, ще ти разкрия една тайна. Като продължиш надолу по пътеката ще стигнеш до един изоставен мравуняк. Щом го разкопаеш ще намериш буца желязо. Ако си изковеш меч от нея, никой враг не ще може да ти устои.
Мишката се поклонила още веднъж на момъка и се скрила в дупката при малките си.
Закрачил отново по пътеката момъкът, докато стигнал до изоставения мравуняк. Разбутал го той както му поръчала мишката и пред него се появил неголям къс руда, окъпан в меко синьо сияние. Момъкът поблагодарил мислено на мишлето за щедрия дар и пъхнал вълшебната буца желязо в торбата си. После пак поел на път.
След още три дълги дни, момъкът стигнал до голямо блато. Дълбоко и страшно било то, над водите му се носели злокобни пари. Започнал момъка да го обикаля и да търси брод. Но такъв не се виждал. Той вече бил капнал от умора, когато пред него се появила малка колиба. На прага и загърната в дебели кожи се била свила една старица и търкала силно една в друга посинилети си от студа длани.
- Добър ден, бабо! – поздравил учтиво момъкът – Има ли тук някъде брод!
- Има сине, има! – рекла старицата .
- Ще ми го покажеш ли, бабо?
- С радост бих го сторила, сине! Но ми е много студено! – потръпнала старицата – В това блато, дървата са вечно мокри! Ех, ако можех да си сгрея костите на един хубав огън!
- Сега ще се стоплиш, бабо! – рекъл момъкът.
Той бързо струпал голяма камара дърва пред старицата, извадил бащиното си огниво и секнал искра. Тя едва докоснала дървата и те пламнали буйно. Скоро въздухът се изпълнил с приятна топлина. Старицата се усмихнала и захвърлила кожите си, бръчките на лицето и започнали да се изглаждат. Пред погледа на смаяния младеж старата бабичка се превърнала в ослепителна красавица със свилени коси. Ефирна одежда от искрящи златни, оранжеви и червеникави пера обвивала снагата и.
- Благодаря ти, странниче! – произнесала красавицата, докато докосвала с пръсти игривите пламъци на огъня – Аз съм феникс. Един зъл магьосник поиска да му стана жена, но аз му отказах. Тогава той хвърли върху мен тежки заклинания и ме затвори в това блато, където да ме измъчва непрекъснат студ, докато не му се подчиня или умра. Твоето пламъче спаси живота ми, юначе! Ако някога имаш нужда от мен, просто потъркай това перце и аз мигом ще долетя.
Рекла туй красавицата и мигом се превърнала в красив, сияещ феникс. После полетяла бързо из висините, оставяйки дълга блестяща диря.
- Тръгни по следите ми и ще излезеш от блатото ! – разнесъл се гласът на вълшебната птица.
Момъкът наместил торбата си и пристегнал връзките на цървулите си. После последвал сияещата диря.
Цял ден и цяла нощ следвал момъкът блесятщата оставена от феникса диря. Когато тя изчезнала пред него се появило широко и равно поле. То цялото било изпъстрено с големи, натежали от златно жито ниви, с тежки, обсипани с обилен плод овощни дървета и слънчеви лозя. В далечината се виждало голямо село с червени керемидени покриви и покрити с белоснежна вар стени. Възрадвал се момъкът и ускорил крачка.
Скоро стигнал селото. Но не весели и щастливи люде заварил там. Всички били силно угрижени и вървяли като сенки из улиците.
- Какво се е случило, чичо? – попитал момъкът един случаен минувач.
- Беда страшна ни сполетя, пътниче! – отвърнал селянинът – Преди една година страшен змей се засели при извора, който подхранва реката даваща живот на земите ни. За да не го пресуши бяхме принудени да му плащаме данък. Отначало той беше поносим – по една овца на седмица. Но змея започна да расте, а с него и данъкът. Днес той поиска да пратим в пещерата му най-хубавата и лична девойка на селото. Затуй сме толкоз скръбни.
- Защо не убиете, чудовището? – попитал момъкът.
- Опитахме, юначе! Но люспите му са много твърди! Здрави са като желязо!!
- Ще видим тази работа – рекъл момъкът и потъркал брадичката си – Как да намеря чувдовището.
- Върви все по реката, докато стигнеш извора. Змея живее в една пещера до него – упътил го селянинът.
Поел момъкът към пещерата на чудовището. Когато стигнал там, извадил чукът си, разкрачил се и се провикнал с колкото му глас държи.
- Излез зли, змейо! Излез да си премерим силите!
Едва изрекъл тези слова и се извила страшна бура. После змея изскочил от пещерата си със силен рев. Но момъкът не се уплашил нито от острите му като кинжали зъби, нито от яките му като стоманени мечове нокти. Раззмахал той тежкия си чук и храбро се хвърлил в битката.
Сражавали се двамата цяла нощ, а после цял ден и още една нощ, докато скалите под нозете им на пръст станали, а телата им се покрили с рани. Накрая момъкът затиснал змея и вдигнал чукът си за да нанесе последния удар. Тогаз чудовището му проговорило:
- Юначи момко, моля те пощади живота ми! Обещавам нивга веч да не налагам кръвен данък на людете и да се заселя в далечни необитаеми земи.
Голяма била храбростта на момъка, но дваж по-голяма била добротата, която таял той в сърцето си. Смилил се той и пуснал змея.
Разтърсил глава змеят и рекъл:
- Край входа на пещерата лежи ланската ми кожа, юначе! Вземи я и си направи ризница от нея. Тя ще те направи неуязвим.
После чудовището разперило големите си криле и отлетяло.
Взел момъкът кожата и поел обратно към селото. Щом наближил радостните селяни излезли да го посрещнат. Под звуците на тъпани и гайда момъкът бил отведен в къщата на селския старейшина. Там превързали раните му с целебни билки, облекли го в нови дрехи и нагостили пребогато. А когато дошло времето да се раздели с благодарните селяни, старейшината го повикал при себе си му дал една малка кесийка със семена.
- Златно сърце имаш момко – свел той белобрадата си глава – Но не със злато, а с нещо по ценно ще ти се отплатя аз. В тази кесийка има вълшебни семена. Засееш ли ги само за една нощ ще поникне цяла нива златно жито. Бъди здрав и честит!
Сбогувал се младия ковач със старейшината и продължил напред.
Вървял той що вървял, докато накрая стигнал до голям град. Навсякъде по улиците му се виждали богато облечени люде, ехтяла весела музика. Гордо преминавали лъскави карети и наперени воини.
Отседнал момъкът в една гостилница, за да събере сили след дългия път и да хапне. Видял го стопанинът че е чужденец и седнал при него на раздумка.
- Що те води тъдява, момко? – подел ханджията.
- Тръгнал съм добри стопанино, света широк да разгледам, щастието си да подиря
- Имаш ли някакъв занаят? – попитал гостелничарят, свъсвайки рунтави вежди.
- Ковач съм, стопанино! – отвърнал момъкът.
- Тогава чуй какво ще ти река – рекъл му ханджията. – Нашето царство е богато, а господарите ни справедливи. Отвори си дюкян, работи усърдно и скоро ще намериш щастието.
- Но аз имам само десет златици – поклатил глава момъкът – Не са достатъчни за да отворя дюкян.
- Аз ще ти дам още четиридесет – рекъл благородно ханджията – Ще ми ги върнеш след една година и един ден.
- Благодаря стопанино! – поклонил се момъкът и целунал ръката на гостелничаря.
На следващото утро слязъл той в града и с половината от парите си и наел малък дюкян. С другата половина го постегнал, купил нужните му сечива и малко желязо, и започнал работа.
Тъй като бил усърден и сръчен името му бързо се прочуло. Скоро при него започнали да идват хора от най-далечни краища на царщината. Нямало значение дали ковял островърхи мечове за царскити войници или палешници за ралата на морните селяни – всичко ще излезело изпод ръцете на момъка било красиво и здраво.
Един ден, момъкът бил седнал да почине на прагът на дюкяна си, когато по улицата се задала богата свита. Най-отпред на гърба на стройна кобила яздела красива като луната девойка. Това била царската дъщеря.
Щом наближили дюкянът на младия ковач шествието спряло. Принцесата се усмихнала и погледна младия ковач.
- Добри момко, - рекла тя – кончето ми си загуби подковата. Ще му сложиш ли нова? Страх ме е да не окуцее преди да стигна в двореза.
Слязала царската дъщеря а момъкът се захванал за работа. Разпалил той огъня с духалото, избрал една от най-хубавите си подкови и грижливо я нагласил на крака на кобилката.
Тръгнала си принцесата, а момъкът я изпроводил с тежка въздишка. В мига, в който я зърнал сърцето му се изпълнило със силна обич към нея. От този ден нататък нито сън го хващал, нито храната му се услаждала. Забравил той и работа, и стария си приятел ханджията и се затворил в домът си.
Тъй изминал цял месец. Един ден както стоял мълчалив край загасналото огнище, до ушите му достигнал гласът на градския глашатай. Той известявал, че следващата неделя, царят щял да организира големи военни игри. Онзи храбрец, който победял в тях, щял да получи ръката на дъщеря му.
Оживил се веднага момъкът. Веднага слязъл в ковачницата и разпалил огънят. Сетне извадил вълшебния къс желязо и кожата на змея. Пет дни и пет нощи работил той без прекъсване, превръщайки ги в прекрасен двуостър меч и блестяща ризница. После легнал и спал непробудно цял ден и цяла нощ.
Когато дошла неделята, момъкът станал рано, измил се и пременил в нови одежди. Сетне сложил ризницата и препасал меча, отправяйки се към царския дворец. На просторната морава пред него вече били започнали да се събират големи тълпи народ. Вятърът развявал гордо пряпорците на различните герои и владетели, които дошли да премерят силите си в игрите, копринените оцветени в червено, зелено, златно и черно павилиони на благородниците плющели под напора на вятъра.
Ето просвирили тръби и от двореца се появили царят, царицата и младата принцеса. Щом я зърнал сърцето на момъка силно затупкало. Изсвирили тръбачите още веднъж и бойците се хвърлили един срещу друг – умението си да докажат, ръката на царевата щерка да спечелят.
Дълга и яростна била битката. Земята се покрила с натрошени оръжия и брони, и много ранени. Но ризницата от змеевата кожа пазела младия ковач от рани, а вълшебния му меч громял един след друг и най-силните герои. Когато слънцето започнало да клони към залез на крака бил останал единствено младия ковач. Завели го тогава царските хора при владетеля.
- Кой си ти юначе и отде идеш? – попитал царят.
Но преди момъкът да си отвори устата се обадила принцесата.
- Тате, аз познавам този момък. Това е ковачът, който подкова кобилата ми.
Смутил се царят. Нима едничкото му чедо щяло да стане жена на някакъв прост ковач. Помислил той малко, помислил па рекъл:
- Днес ти доказа, че имаш храбро сърце и твърда ръка момко, сразявайки най-храбрите ми воини. Аз съм рекъл дума и на две няма да я скърша! Но преди да вдигнем сватбата, както е обичая ти трябва да донесеш на дъщеря ми сватбени одежди от морска пяна.
След тези думи царят се прибрал в двореца. Разотишли се и людете. Щом момъкът останал сам, извадил от пояса си косъма от еднорога и го потъркал. Не минало много време и вълшебния кон се появил.
- Кажи човече, как мога да ти помогна? – попитал той.
Разказал му момъкът какво го мъчи.
- Нищо по-лесно от това рекъл еднорогът! Одеждите от морска пяна, които иска царят ги прави моята баба. Качи се на гърба ми и да вървим.
Възседнал го момъкът и приказния кон се понесъл в мрака. Препускал той през гори и поля, през планини и реки. Когато слънцето изгряло еднорогът спрял на морския бряг. После изцвил силно и ударил с копита в пясъка. Загърмяло морето, разтворили се вълните. Появила се старица с царствена осанка и сребърни коси. В ръцете си тя носела чудна изтъкана от искряща морска пяна рокля.
- Вземи туй за което си дошъл, момко! – рекла тя и му подала сватбените одежди.
Поклонил се ниско момъкът, взел роклята и препуснал обратно.
Когато царят го видял да влиза със сватбената рокля много се учудил.
- Сега ще ми дадеш ли вече дъщеря си за жена? – попитал момъкът.
- Не бързай, синко! – въздъхнал тежко царят – Ти донесе сватбените одежди, но за да вдигнем сватбата е нужен годежен пръстен. Единствения подходящ за сана на дъщеря ми е този, който се пази сред пламъците на огнената планина.
Напуснал момъкът дворецът и се отправил към близката гора. Щом стигнал там, извадил перото от феникса и го потъркал. След малко се появила огнената птица.
- Как мога да ти помогна момко? – попитала тя.
Разказал и момъкът що за задача му бил дал царят.
- Чакай ме тук! – рекъл фениксът и отлетял.
Седнал момъкът на един камък и зачакал. Чакал той цяла нощ и цял ден. Чак на втората нощ се завърнал фениксът. В човката си носел чуден диамантен пръстен, който бил обвит в студени златни пламъци.
- Вземи го момко и бъди щастлив! – рекъл фениксът и отлетял.
Отишъл момъкът отново в двореца и дал пръстенът на царя.
- Ето царю честити това, което ми поиска? Сега вече мога ли да се оженя за дъщеря ти.
- Почакай момко, почакай! – рекъл царят – Сватбата се лесно вдига, но сватбари трудно се изхранват. А моите хамбари са почти празни. Напълни ги изпървом с жито.
Обърнал се момъкът и без нищо да рече напуснал дворецът. После изчакал докато падне нощта, излязъл на голямата морава пред царския палат и извадил кесийката с вълшебните семена.
Щом царят станал на следващото утро, той заварил младежът да го чака.
- Какво дириш тук? – запитал сърдито владетелят.
- Дойдох да взема жена си – рекъл твърдо момъкът – Житото що поиска е отвън.
Излязъл царят и не повярвал на очите си. Пред замъка му се простирала просторна нива, с най-едрото златно жито което бил виждал някога.
- Вземи дъщеря ми, момко! – предал се най сетне царят – И бъди щастлив!
Зарадвал се момъкът и отишъл при принцесата. Тя го посрещнала с голяма радост. Нейното сърце също било обикнало момъка в онзи час, в който го била видяла и тя с голям трепет следяла всички изпитания, на които го бил подлагал баща и.
Заживял момъкът щастливо с принцесата. А когато старият цар умрял, той заел мястото му.