ОЧИТЕ НА ФЕЯТА

Имало едно време в една далечна страна една фея. Тя се казвала Бриана и била едно от най-прелестните създания раждали се някога под слънцето. Феята имала бяла като мляко кожа; дълги сребристи коси, и стройна и гъвкава като млада топола снага. Гласът и бил нежен и мелодичен. Когато Бриана запеела, пойните птици млъквали, а дивите зверове ставали кротки. В нейно присъствие зайци и лисици, вълци и елени, стояли кротко едни до други.
Само едно нещо деляло Бриана от пълното съвършенство. Прекрасните морско зелени очи на феята не можели да виждат заобикалящият я свят. Зла магьосница, завиждаща на Бриана за нейната хубост я омагьосала, отнемайки зрението и. Вещицата също така била обвила с проклятие замъка на феята. Бриана живеела откъсната от света, общувайки единствено с птиците и животните – нейните най-верни и единствени приятели.
Но един ден в живота на феята настъпила промяна. Тя дошла под формата на млад и красив рицар. Той се казвал Ремос и бил принца-наследник на съседното кралство.
Ремос бил висок и снажен, имал коси с цвят на мед и златисти очи. Въпреки младостта си се бил прочул с много славни подвизи. Много зли създания били загинали от неговата десница, по много бранни полета бил стъпвал кракът му.
Поводът принц Ремос да дойде в кралството, където живеела Бриана била молбата на живеещите там хора.Някакъв неуловим и тайнствен звяр се бил появил в земите им. Нощем той препускал из градините, горите и пътищата, оставяйки след себе си пожари. Опитите да го заловят били безуспешни, никой не можел да го зърне. Създанието се носело винаги обвито от сиво-бяла мъгла.
Принц Ремос обичал много предизвикателствата. Затова без да има нужда да бъде увещаван повече, той облякъл позлатените си рицарски доспехи, препасал огромният си, обсипан с вълшебни руни и блестящи скъпоценни камъни меч. След това принцът яхнал снежнобелият си боен кон и потеглил на път.
След няколко дни, през които не преживял нищо интересно Ремос се озовал в гората на Бриана.
Било късно привечер. Вечерните сенки започвали да се сгъстяват, лесът да се изпълва с ревовете на тръгналите на лов хищници. Ремос решил да си потърси място, където да пренощува. Не след дълго младият принц открил една закътана полянка с малко езерце. Той слязъл от седлото и повел коня си към водата. Но преди да я достигне се разнесъл силен гръм. От небето се спуснал невиждан кон. Той имал ален косъм и дълбоки очи, в които горели оранжево-пурпурни пламъци. Сиво-бяла мъгла се стелела покрай него, копитата му били направени от чист пламък.
Ремос веднага разбрал, че това е тайнственият звяр, който причинявал беди на хората от кралството. Заедно с това, той останал очарован от жребеца и решил да го улови и опитоми на всяка цена. Ремос се метнал на седлото. В това време, огненият жребец го видял и изцвилил предизвикателно. После шеметно препуснал през горските поляни.
Започнала шеметна гонитба. Там, където стъпел огненият кон мигом избухвали пожари, въздухът се изпълвал с чер дим. Ремос обаче бил неотлъчно зад него.
Не след дълго огненият жребец стигнал до двореца на Бриана. Пред широко разтворените порти се спрял и изцвилил силно. После отново се спуснал в галоп. Ремос го последвал без да си даде сметка, че сега аленият кон не подпалвал нищо, нещо повече – копитата му дори не докосвали земята.
Но принцът бил прекалено увлечен от гонитбата, за да забележи това. Изведнъж той загубил огненият кон от погледа си. Тогава Ремос спрял да се огледа и с изненада видял, че се намира в прекрасна градина, в някакъв замък. Целият палат бил направен от млечно розов камък, през широко отворените му врати и прозорци влизали и излизали многобройни птици и животни. Навсякъде царели мир и спокойствие.
Щом съгледали човека няколко планински лъва, които до този момент кротко дремели до входа на замъка се надигнали, и със заплашително ръмжене пристъпили напред. Конят на принца изпръхтял нервно и оголил зъби, ръката на младият герой легнала върху дръжката на меча.
- Няма нужда от това, смели рицарю! Ако си дошъл с добри намерения, моите приятели няма да те наранят.
- Принцът се обърнал по посока на думите и останал смаян.
Към него приближавала чудно красива девойка, облечена в дреха от сребърна свила, в която били вплетени множество златни звездички. Косата и се веела свободно, а лявата и ръка леко се била отпуснала върху гърба на огромен черен мечок.
- Коя сте Вие, прелестна лейди? – запитал смутено Ремос.
- Аз съм Бриана Феята, господарката на този замък. А ти кой си чужденецо, и защо преследваш Пожар?
- Аз съм принц Ремос, наследникът на трона на Барнатор – представил се Ремос и скочил от седлото. – Преследвах вашият жребец, милейди, защото той причинява големи щети на хората от кралството. Изгаря посевите и домовете им, унищожава пътищата.
- Пожар не е мой, принц Ремос! Той е мой приятел. За съжаление не знаех, че върши такива поразии. Кръвта му е още много млада. Обещавам да поговоря с него и да го накарам да прекрати набезите си.
- Ще ви бъда много благодарен, ако го сторите лейди Бриана! Макар че признавам много бих искал този кон да е мой.
- Желаете да го яздите, така ли, сър Ремос?
- Да!
- Е, щом толкова желаете, ще го повикам да се преборите. Пожар обича предизвикателствата. Ако успеете да докажете, че сте достоен за него, той ще стане ваш верен приятел.
Бриана още не била изрекла думите, когато се появил огненият жребец. Той изпускал от ноздрите си пушек, а очите му изпитателно били вперени в принца.
Ремос се приближил и се метнал на гърба му. Той едва успял да се вкопчи в гривата му, когато жребецът се понесъл високо над дърветата,оставяйки зад себе си пелена от пушек. Принцът стискал здраво гривата му, и се опитвал с крака да укроти коня. Но жребецът бил не по-малко упорит. Той се спускал внезапно към двора на замъка, втурвал се към небето, или се гмурвал в дълбоки вирове.
Близо цяла нощ продължила борбата между Ремос и огненият кон. Когато най-сетне двамата застанали пред Бриана, розовите лъчи на слънцето вече обгръщали хоризонта в ласкавата си прегръдка. Телата и на Пожар и на Ремос били покрити с реки от пот, дишането им било тежко.
- Много си добър, човече! – проговорил огнения кон – От днес аз завинаги ще бъда твой верен приятел.
- Радвам се, че ще имам за приятел такова прекрасно създание като теб! – отвърнал принца и слязъл от гърба на пожар. Сетне извадил кърпата си и започнал да изтрива потта му.
Малко по-късно, освежен и облечен в чиста премяна, Ремос закусвал в компанията на Феята. Трапезата била обсипана с пресни горски плодове и мляко, които дивите обитатели били донесли на своята господарка. Специално за принца била сложена и едра, сребролюспеста пъстърва от близката река.
Двамата подели весел и непринуден разговор. Той дотолкова увлякъл принца, че той забравил не само за яденето, но и за времето. Бриана била много любопитна да узнае какво става по широкият свят. Принцът, който бил пътешествал много с удоволствие и разказвал за страните, които бил видял и за приключенията, които бил преживял.
Следващите дни Ремос прекарал в замъка на Бриана. Феята го развела из двореца си, показала му скритите в него тайни и чудеса. Ремос обаче сякаш не ги забелязвал. Той бил покорен от своята домакиня. Тя го омайвала с красотата си, а песните и буквално го оставяли без сила, карайки коленете му да се покосяват.
Дните Бриана и Ремос прекарвали в прохладните градини на двореца, а нощите в разходки под луната.
- Защо толкова красива девойка като теб, живее толкова самотна в този замък? –не се сдържал и запитал по време на поредната им нощна разходка Ремос.
- Защото такава е моята орисия – отвърнала тъжно Феята. – Злата магьосница, която отне светлината от очите ми, ме затвори с ужасно проклятие в този замък.
Чак сега, Ремос си дал сметка, че Феята е сляпа. В сърцето на благородния воин сякаш се забила стрела, той стиснал ядно юмруци.
- Не мога да повярвам! – казал той. – Прелестно създание като теб да живее по този начин. – Това е ужасно!
- Не се коси, принце! –погалила Бриана лицето на Ремос. – Аз съм приела съдбата си.
- Но аз не мога да я приема! – казал принцът, който още щом бил зърнал Феята се бил влюбил в нея. – Кажи ми, Бриана, къде живее злата магьосница, за да се преборя с нея и да ти възвърна свободата и светлината на очите.
- Замъкът на магьосницата се намира на две седмици път от тук, в северна посока. Но моля те, храбри принце, не отивай там. Това е зло място, където витае смъртта. А аз не искам да те загубя, Ремос. Въпреки че не те виждам, присъствието ти ми носи неизпитвана досега радост, и кара сърцето ми да се вълнува. Моля те, не предизвиквай магьосницата.
- Не, слънце мое! – отхвърлил молбата на Бриана принца – Аз ще се изправя срещу магьосницата, дори това да ми коства живота. Ако не го сторя, значи да загубя завинаги честта и достойнството си.
- Добре! – въздъхнала тежко Феята. – Върви! И нека това ти донесе късмет!
Бриана откачила от гърдите си вечно свежата роза, която носела и я закачила на дрехата на любимия си.
-В цветето – добавила Феята – има магия. Тя не е много силна, но може да ти помогне в труден час.
Принцът я прегърнал и двамата прекарали остатъка от нощта сгушени под един величествен дъб.
На следващото утро, Ремос се въоръжил и яхнал Пожар. Още щом бил научил за пътешествието, което ще предприемат, огненият кон изгарял от нетърпение да се впусне час по-скоро по широките друмища.
Феята изпратила Ремос до портите на двореца си. От слепите и очи се стичали бисерни сълзи. Принцът я целунал нежно и след това заедно с пожар се понесли над земята.
Две седмици по-късно, принцът стигнал замъка на злата магьосница. Дворецът се издигал върху назъбени черни скали и отвред бил опасан от дълбоки пропасти. Кулите му приличали на чудовища, черните знамена по стените му навявали обреченост.
Цялата земя била мъртва и лишена от растителност. Само тук-там се забелязвало по някое криво, изсъхнало дърво, или вятърът подмятал топки от бодливи трънаци и листа.
Единственият път замъка минавал по върха на висок скален мост. От двете страни на моста имало покрити с плесен скелети на рицари и коне.
Ремос не се уплашил и подкарал Пожар по скалният мост. Щом стигнал по средата му, тежките железни порти на замъка се отворили и оттам излязъл конник.
Ездачът бил огромен, облечен целият в черни доспехи. Бил въоръжен с приличен на кула щит и тежък боен топор. Цялата му броня била покрита с остри шипове. Шлемът му представлявал главата на озъбен демон и под него светели две мътно зелени очи.
Животното, което яздел непознатият конник, било достойно за господаря си. То приличало едновременно на бик и голям гущер. Главата му завършвала с дълги рога, здрави рогови люспи защитавали тялото му.
- Кой си ти, смъртни, дето се осмеляваш да предизвикаш мен Шарбушал, повелителя на Немъртвите и слуга на Неподражаемата Вишра.
- Аз съм принц Ремос! – отвърнал предизвикателно младият герой – Дойдох да взема главата на твоята господарка!
С тези думи принцът изтеглил меча си. Скъпоценните камъни и изписаните по острието вълшебни руни грейнали.
Смехът на Шарбушал се понесъл като гръмотевица.
- Значи ме предизвикваш, смъртни! Е, така да бъде! Ще срещнеш смъртта си също като тези безумци тук.
Шарбушал пришпорил звяра си. Принцът леко докоснал с длан врата на Пожар и огненият кон се стрелнал напред.
Сблъсъкът бил страшен. Бойният топор на Шарбушал се стоварил с всички сили върху главата на Ремос, разбивайки шлема му, и причинявайки му плитка рана. Принцът пък строшил щита на врага си и отсякъл ръката, с която го държал. Бликнала отровна зелена кръв. Шарбушал изревал и нанесъл нов страховит удар. Той попаднал право в гърдите на Ремос. В бронята зейнала голяма цепнатина. Но принцът не загинал. Розата на Бриана, която принцът носел под дрехата си го предпазила от смъртоносния удар. Острието на брадвата се строшило, а Шарбушал бил заслепен от изведнъж бликналата ярка светлина. В следващият миг с мощен удар Ремос го разсякъл на две половини. Шарбушал паднал върху сухата пръст и започнал да гори с неестествена зелена светлина. Бико-гущерът изръмжал и понечил да се хвърли върху Ремос. Но от очите на Пожар изригнали унищожителни пламъци. Звярът загинал сред оранжево огнено кълбо, пищейки неистово.
Ремос потупал гальовно коня по шията и го подкарал към отворените порти на замъка. Никой не го спрял, нито се изправил срещу му. Така принцът стигнал до тронната зала. Тя била голяма, облицована с черен мрамор. Стените и били покрити с кървавочервени завеси. По средата и имало подиум, върху който бил поставен монолитен трон. Той бил направен от един единствен голям диамант и покрит с меки възглавници. Върху тях се била отпуснала предизвикателно облечена жена. Тя имала пищно, съблазнително тяло и студени черни очи.
Магьосницата изгледала презрително Ремос и Пожар.
- Значи се намери, кой да убие оня скучен Шарбушал! – измъркала тя. – Много добре. Тъкмо ми беше писнало от глупостите му. Благодаря ги, рицарю! – смехът и се разнесъл из залата.
- Не съм тук, за да получа твоите благодарности, вещице! Тук съм, за да взема главата ти! – извикал Ремос и надигнал меча си.
- О, колко сме страшни! Но млади ми, принце, сериозно ли мислиш, че ще се оставя да ме убиеш, само за да може онази малка фея да прогледне отново. Не, малкият ми! Аз съм тази, която ще те убие! Но по специален начин. Ти ще станеш моя нов Шарбушал.
- Това няма да стане, магьоснице!
В отговор вещицата отново се разсмяла и плеснала с ръце. Пода се разтворил и оттам се появили множество черни корени, с пурпурни цветчета на върха. Те се устремили към Ремос и Пожар. Принцът започнал да ги сече с меча си, от който сега изскачали синкави мълнии, а огненият кон ги тъпчел
жестоко. Залата се изпълнила с дим, пушек и насечени корени. Над шума на битката се носел демонският смях на вещицата.
- Давай принце, давай! Бий се, не се предавай! Ти ще станеш по-велик от Шарбушал. И ще ми донесеш много, много голямо удоволствие.
Принцът започнал да се уморява, Пожар също. Корените с всяка изминала минута стягали обръча си около тях. Изведнъж един корен яростно шибнал Ремос през лицето. Той паднал, меча излетял от ръката му. Мигновено няколко корена се увили около него и го обездвижили. Същото сполетяло и Пожар.
Магьосницата се надигнала от мястото си и бавно се приближила до поваленият принц. В ръката си стискала нож със златно острие.
- Добре дошъл в дома ми, принце! – изрекла тя и вдигнала ножа си. И в този миг се случило нещо неочаквано. Към магьосницата се стрелнали многобройни розови храсти, окичени с истински живи рози. Тя запищяла и изпуснала ножа, сковаващите Ремос корени изведнъж се раззеленили и го пуснали. Принцът скочил и се втурнал към меча си. След миг той бил в ръката му. Ремос се приготвил да посече магьосницата, но от това вече нямало нужда. Тя се била превърнала в голяма каменна статуя, обвита от рози. Принцът се огледал и видял, че на мястото където той лежал била паднала розата на Бриана. Вълшебното цвете се било вклинило между един полуразсечен корен и оттам неговата сила се била разпространила по всички корени, превръщайки ги от ужасни убийци в розови храсти.
Ремос въздъхнал тежко, метнал се на гърба на Пожар и поел към замъка на Бриана.
Феята очаквала любимия си с нетърпение, застанала на върха на най-високата кула. След гибелта на злата магьосница очите и погледнали, а проклятието на замъка паднало. Щом зърнала Ремос, Бриана се впуснала срещу му. От очите и отново капели сълзи, но това били сълзи на радост.
Принцът също просълзен прегърнал прекрасната Бриана. След това я отвел в своя дворец и се оженил за нея. Двамата прекарали живота си в щастие и любов, а когато дошъл часът да напуснат земният свят, те застанали до Боговете, за да се запази завинаги любовта им жива и чиста.

К Р А Й

КАК БЕ СЪЗДАДЕН СВЕТА И КАК ИЗБУХНА БОЖЕСТВЕНАТА ВОЙНА

В началото бе Хаоса – всемирният, всепоглъщащ и неконтролируем Хаос, който се носеше безцелно из пространството. Но Хаосът бе самотен, ако въобще би могло да бъде наречено самотно нещо постоянно изменящо се, без начало и без край.
По едно време Хаосът забеляза, че нещо бе започнало да се оформя недалеко от сърцевината му, нещо което успяваше да се запази неизменно и цяло, без да претърпи каквато и да било трансформация. И Хаосът разбра – беше дал началото на нов живот. Хаосът освободи създанието си, и се оттегли настрани, наблюдавайки го любопитно.
Новата сила започна да расте, да се уголемява, да привлича множество космически частици и елементи от периферията на Хаоса.
Хаосът се запита: “Дали не съм се разделил на две?” Но едва задал си въпроса, той получи отговора му. Новата сила започна да твори неща, които се запазваха постоянни, без да променят формата си. Любопитството на Хаосът стана още по-голямо.
Новата сила твореше и твореше, създавайки все нови и нови неща. Най-накрая Хаосът не можа да издържи и се обърна към нея.
- Какво правиш? – запита той.
- Създавам – отвърна силата.
- И сам виждам, че създаваш. Но какво представлява това?
Хаосът посочи някакво жълто-оранжево кълбо, около което се въртяха девет други различни по форма големина и цвят кълбета. Множество по-малки или по-големи сфери от светлина бяха пръснати около тях.
- Нарича се система, слънчева система – поясни силата. – Това е слънцето – посочи тя ярката топка. – Нещата, които се въртят около него са планети. Другите неща са звезди, спътници, астероиди, мъглявини… - взе да изрежда силата, посочвайки всяко нещо поотделно.
- Всичко е много интересно и красиво – каза Хаосът. – Ще направиш ли още?
- Да, но след като приключа тук.
- Но какво има да правиш още? – попита недоумяващо Хаосът.
- Трябва да оформя всички планети като Земята.
Силата посочи към едно от въртящите се около Слънцето кълба, което беше обсипано с пъстра багра от цветове и безброй много одушевени същества и неживи предмети.
- Това ще ти отнеме много време – възкликна Хаосът. – Защо не си създадеш помощници, които да довършат работата вместо теб?
- Не знам дали ще мога.
- Опитай! Та ти си Съзиданието – рече Хаосът, давайки име на новата сила.
Съзиданието гребна шепа енергия от голямото космическо езеро, което беше сътворило, омеси я с космически частици и част от сърцевината си и създаде осем топчета. После хвърли по едно топче на недовършените планети. Топчетата паднаха и се превърнаха в същества много приличащи на днешните хора. Тъй се родиха Боговете. Тези Богове бяха:
Арсила – Богиня на мъдростта и изкуствата
Ренила – Богиня на красотата и любовта
Сторм – Богиня на бурите, светкавиците и дъждовете
Азрила – Богиня на светлината, живота и огъня.
Сартор – Бог на войната, смелостта и доблестта
Некрос – Бог на мрака, разрухата и смъртта
Калерот – Бог на времето
Турал – Бог на мистиката и тайнствата
Съзиданието повери на грижите на Боговете сътвореното от него и продължи да създава нови светове.
Докато Боговете бяха много, много млади те създаваха и оформяха поверените им планети, срещаха се редовно, обсъждаха постигнатото и разменяха идеи. После, когато тези занимания им станаха досадни, те взеха да експериментират, създавайки различни раси, развивайки ги и следейки тяхното поведение спрямо бедствията, с които ги обсипваха, или развитието на конфликтите, които генерираха помежду им.
Но дойде ден, когато и това омръзна на Боговете. Тогава те обърнаха поглед към Земята. Дотогава Земята макар и непрекъснато стояла в полезрението на Боговете беше възприемана като мрачно и сурово място, място където бродеха чудовищни и отблъскващи летящи, водни и сухоземни влечуги. Така беше до деня, в който динозаврите изчезнаха.
Първа откри красотата на Земята на Арсила. Веднъж Богинята на мъдростта изпусна своето Кълбо на Знанието и то падна на Земята. След като в продължение на няколко дни, Арсила търси безуспешно кълбото си, тя повика на помощ своите сестри – Ренила и Сторм. Трите Богини бързо намериха вълшебния предмет и докато го търсеха натрупаха множество приятни впечатления от Земята.
Сторм бе заинтригувана от многобройните и непознати за нея въздушни течения, от топлите ветрове, страховитите щормове, ужасяващите урагани.
Ренила остана възхитена от прекрасните планини, бързоногите антилопи и сърни, гордите елени, царствените лъвове, могъщите слонове; смъртоносните, но прекрасни змии и всички останали представители на многобройния и разнообразен животински свят.
Арсила беше запленена от искрящите златни и сребърни късове, които бе намерила в някои реки, от минералите и скъпоценните камъни, от които по-късно джуджетата и елфите изработиха прекрасни произведения на изкуството. Разнообразният климат, почви, флора, фауна и води откриха пред Богинята на мъдростта нова област за проучванията и.
Когато по-късно Богините се прибраха по домовете си, всяка от тях бе решила да поиска Земята за себе си от техния баща Съзиданието.
Но когато на следваща среща между Боговете и Съзиданието, Ренила, Арсила и Сторм изрекоха в един глас желанието си да притежават Земята, Съзиданието им отвърна, че няма намерение да дели нищо. Сътвореният от него свят беше за всички Богове.
Богините не възроптаха срещу Съзиданието, но тайно в себе си решиха, че по един или друг начин ще се сдобият със Земята.
Арсила, която като най-мъдра беше предвидила отрицателен отговор от страна на своя баща се бе постарала тихомълком от останалите Богини да прехвърли свои войски на Земята. И когато амазонките на Ренила стъпиха върху нея, Арсила връхлетя отгоре им и почти ги унищожи. Ренила бързо отстъпи и започна да докарва останалите си армии на Земята. Заедно с това Ренила се обърна към братята си Турал и Сартор за помощ. Сартор отказа, аргументирайки се, че не желае да се замесва в женска кавга. Турал обаче охотно подкрепи Ренила. Богът на мистиката и тайнствата ненавиждаше Арсила, заради презрителното и отношение към неговите окултни науки.
Войските на Ренила и Турал бързо принудиха Арсила да отстъпи зад здравите каменни стени на своите фортове. Съюзниците вече се готвеха да нанесат съкрушаващ удар върху Богинята на мъдростта, когато удариха силите на Сторм.
Ренила и Турал светкавично отстъпиха в различни посоки, а армиите на Сторм се нахвърлиха свирепо върху силно оределите сили на Арсила. Само благодарение на здравите крепостни стени и батареите си от стрелометни машини и катапулти, войските на Арсила успяха да се задържат на позициите си, докато пристигнат подкрепления. Сторм бе принудена да отстъпи.
При отстъплението си Турал бе ранен от едно копие. Богът седна на един камък, за да излекува раната си. Но преди да го стори камъкът започна да излъчва меко сияние. Скоро Турал се почувства свеж и изпълнен със сили, а раната изчезна.
Възхитен, че се е докоснал до непознато нему тайнство, Турал реши, че си заслужава да притежава Земята. Така вече четирима Богове започнаха да си оспорват господството над нея.
Некрос, който на своята планета експериментираше с неживи остана възхитен от избухналата война, тъй като тя му предоставяше предостатъчно материал за опитите му. Но когато вбесената Ренила връхлетя отгоре му, задето Некрос бе посмял да превърне едни от най-верните и загинали генерали в зомбита, Бога на смъртта и разрухата реши, че света ще бъде много по-спокойно място, ако се населява само от неживи. Некрос пренесе своите войски на Земята, преследвайки обаче не власт, а тотално унищожение на всичко живо.
С тази си постъпка Некрос предизвика своята сестра, Богинята на Светлината, живота и огъня – Азрила. Тя веднага събра силите си и ги хвърли срещу му.
Почти едновременно с Азрила във войната влезе и Калерот. Богът на времето не можеше да си представи какво би настанало, ако света бъдеше населен от неменящи се и неумиращи същества. Освен това след избухването на войната между Арсила, Ренила, Турал и Сторм в пространствения поток на времето бяха настъпили аномалии с неизяснен характер. Калерот бе твърдо решен да отстрани този проблем, дори ако му се наложеше да спре братята и сестрите си със силата на оръжието.
Последен в битката за Земята се включи Сартор. Бога на войната направо излезе извън кожата си от яд като разбра, че допуска братята и сестрите му да се забавляват с най-мащабният и епичен военен конфликт, който някога беше избухвал в Слънчевата система, без неговото участие.
Сартор бързо събра армиите си и се прехвърли на Земята, жадувайки за славни и кървави битки.
Така започна Божествената война.

ПРИКАЗКА ЗА ЕЛФИ - ЧАСТ 3

Господарката Зара

Бледите слънчеви лъчи едва бяха окъпали земята, когато тясната пътечка, която следваше отряда през последните няколко часа внезапно излезе на просторна зелена поляна. В най отдалеченият и край, върху невисоко изкуствено хълмче от пръст и натрошени камъни се издигаше стражева кула. Тя беше направена от невзрачни сиво-черни гранитни блокове и имаше голяма стоманена порта. Тежък подвижен мост беше пуснат над дълбок сух ров, дъното на който беше осеяно с остри стоманени шипове. Няколко огнеметки надничаха над зъбчатите бойници, над портата имаше улеи във формата на драконови глави, откъдето защитниците на кулата можеха да изливат врящо масло и разтопен катран върху главите на нашествениците.
- Добре дошли в земите ни! - обърна се Тостадуор към спътниците си - Това е Острието - един от най-предните защитни постове на Златните планини.
Тостадуор още не беше довършил, когато портите се отвориха и срещу малкия отряд препусна голям ескадрон от джуджета, възседнали яки планински кончета. Дребните обитатели на Златните планини бяха стиснали пригодени за техния ръст опасни кавалерийски пики и любимите си брадви и бойни чукове.
След броени минути стражите на кулата обградиха елфите и придружаващите ги джуджета.
- Кои сте вие, и какво търсите в Златните планини? - попита строго едно джудже. То беше едро колкото Тостадуор, с черна броня, с обсипани с шипове нараменници и шлем изобразяващ озъбен вълк.
- Не е ли видно? - изръмжа Тостадуор и пристъпи най-отпред - Уморени пътници, които чакат да им предложиш малко храна и топла постеля, братовчеде Душивълк. Или си забравил добрите си обноски?
- Тостадуор, ама това ти ли си? - изумено се вгледа в него джуджето с озъбения вълчи шлем. - Къде в името на брадите на мъдреците е кораба ти? И откъде се взеха тези елфи? - Това е дълга история, която си заслужва да обсъдим на чаша тъмна бира - отвърна Тостадуор. . - И на печено овнешко ако нямаш нищо против. Никога не съм харесвал походните дажби, а през последните два дни съм само на сушено като подметка месо и безвкусни питки. - Добре, братовчеде.Душивълк изстреля няколко бързи команди към подчинените си на гърления, джуджешки език. Няколко джуджета препуснаха в галоп към кулата, останалите свалиха оръжията си и подеха разговор с бойците на Тостадуор. След малко през широко разтворените двери на укреплението се изтърколиха три големи превозни средства. Те много напомняха на големи каруци. Имаха колела, дървени оси и прочие. И с това се изчерпваше приликата. В тези превозни средства не бяха впрегнати коне, от двете им страни бяха забити стоманени щитове, а отгоре им върху дървени подпори се издигаха здрави покрити с кожи навеси. В предната част на всяка от тези коли имаше малка метателна машина, а в задната странни устройства, които бълваха сиво-бели облачета дим. Покрай тях бяха застанали по трима гноми в сиви униформи и съсредоточеното дърпаха разни лостове и колела.- Самоходни бойни платформи! - измърмори под нос Тостадуор - Ако ми беше казал, че ще ме караш да се качвам на това нещо, щях да отида до замъка пеш, Душивълк. Това си е истинско мъчение за старите ми кокали.- Стига си се преструвал, Тостадуор! - засмя се братовчед му. - Машинките не са толкова лоши. - Пък и нали трябва да ги изпитам. Едва вчера ми ги докараха.- Вчера! Това не ми харесва! Щом си получил подкрепления и нова техника това означава, че се задават проблеми.- Най-вероятно - мрачно отвърна Душивълк - Заедно с техниката и подкрепленията получих много лаконично писмо от Старейшините на нашия клан. То ни нареждаше да бъдем бдителни и да поддържаме непрекъсната бойна готовност.Тостадуор изръмжа на свой ред и се вмъкна в едната бойна платформа. Сетне се обърна към Елняееса и Ефнолд.- Ами вие какво чакате? Специална покана ли?- Искаш да се кача в това? - невярващо го изгледа Ефнолд - Извинявай много Тостадуор, но според мен тази машина е крайно неподходяща за елфи.- Е, вярно е че размерите и не са гигантски, но не са и толкова малки, че да не може да седнете удобно - подхвърли Душивълк - Всъщност няма да се возите дълго на тези платформи. Когато изпратих момчетата си в крепостта поръчах да започнат да преустройват една от по-големите машини. Тя е по-сигурна, стабилна и отлично въоръжена. Докато пътувате с нея към Златния град няма да се чувствате неудобно.- Защо мислиш, че отиваме до Златния град, братовчеде? - настръхна Тостадуор.- Защото има заповед всички пришълци - без значение дали са хора, елфи, самодиви или създания от други раси да бъдат отвеждани в Златния град пред Съвета. Заповедта пристигна вчера заедно с подкрепленията. Подпечатана е с личния печат на Думрод Златобрадия.- Какво е накарало Думрод да издаде тази заповед?- Не знам! Но може да го попиташ като отидеш в Златния град.- Няма да ходя там, братовчеде. Тръгнал съм с моите спътници за Пещеродом, където е магьосницата Зара. Те искат да говорят с нея.- Зара ли? Че тя е в Златния град. Всъщност мисля, че именно заради нея Думрод Златобрадия е предприел тези мерки. Носят се слухове, че тя му е казала нещо, което силно го е разтревожило.- Хм-м-м. Тъй да бъде. Щом Зара е в Златния град нищо не ни пречи да отидем дотам, нали? Въпроса на Тостадуор беше насочен не толкова към братовчед му, колкото към застаналите до него елфи. В очите им се четеше тревога. Защото Златният град беше не само символ на величието и възхода на малкият народ, той беше център на тяхната военна мощ.- Е, братовчеде, ние ти разказахме нашите премеждия - рече Тостадуор към края на обилната вечеря. - Сега е време и ти да ни кажеш какви са тези приготовления. Острието не е било претъпкано с толкова воини и бойни машини откакто преди петдесет години обединените кланове на Дивите хора от Ерноорк и ордите на Таласъмите от Мракодол предприеха онази изненадваща и голяма инвазия. Тогава под тези стени буквално течаха реки от кръв.- Боя се, че сега нещата са също толкова лоши, Тостадуор - Дивите хора отново са се раздвижили и събират огромни армии. Този път обаче вместо с примитивни каменни и медни оръжия са въоръжени със стоманени мечове и брони. В Мракодол и пещерите на великаните от племето Рундол бият бойни тъпани. От североизток настъпват големи дружини от наемници и разбойници водени от прекрасна, но безпощадна червенокоса жена. От югозапад идват легионите на Кървавия генерал.- И според теб всички тези армии се готвят да нападнат Златните планини - каза със съмнение в гласа Тостадуор - Честно казано не го вярвам. Кървавия генерал е жесток и опасен противник. Но той служи на Мариорд. Мисля, че крал Готфрид го е изпратил да възпре онази червенокоса фурия, за която ми спомена. Таласъмите и великаните не ме притесняват - те винаги са били във вражда и може сега просто да се готвят за нова война.- А какво ще кажеш за Дивите хора, Тостадуор? Те са достатъчно интелигентни и опасни противници. Преди петдесет години едва ги спряхме, въпреки че бяха облечени в кожи и въоръжени с допотопни оръжия. А сега са създали една огромна, почти редовна и тежко въоръжена армия. Лично аз изпитвам силно безпокойство. Откъде се появиха у диваците тези прекрасни стоманени брони и оръжия? Кой ги е снабдил с тях? Дивите хора нямат достатъчно злато за да платят за един свестен меч, а да не говорим за пълно бойно въоръжение и хиляди изкусно изработени копия, бойни брадви и ризници.- Това наистина е сериозно. - Така е. Но докато аз командвам Острието, и докато стените се държат нито един враг няма да премине в земите ни.- Не се съмнявам, Душивълк. Сега обаче ти предлагам да не мислим за разните му там противни твари, които протягат лапите си към Златните планини и да се заемем с онази бъчвичка, която моите остроухи приятели не удостоиха с вниманието си - Тостадуор със светнали очи погледна буренцето с тъмна бира, което елфите почти не бяха докоснали. - Ще вземе да изветрее. А това би било грехота.- Напълно си прав, братовчеде - подкрепи го с въодушевление Душивълк. След миг пълните халби се удариха със звън.Елфите, които отдавна бяха приключили с вечерята учтиво поднесоха почитанията си и се оттеглиха в предоставените им стаи, оставяйки джуджетата да пируват необезпокоявани. Тържествата на малкия народ винаги бяха съпроводени с шумни и прекалено груби за изтънчения елфически слух песни.- Нещата май ще се окажат по-сериозни отколкото си мислим - каза Елняееса, когато двамата с Ефнолд останаха насаме. - Излиза, че джуджешките клановете се събират, за да защитя земите си от нашествие, а не да започнат война срещу ни.- Може би. Ще разберем със сигурност, когато стигнем Златния град и се срещнем със Зара. Джуджетата нерядко са водили войни на няколко фронта, и нищо чудно този път да постъпят така. Те държат на договорите, и ако някой ги наруши стават много опасни. - Нима биха могли да спрат заплахата, за която спомена Душивълк и да поведат завоевателна експанзия срещу ни ?- невярващо попита Елняееса.- Те са способни на много повече от това. Клановете им са силни, големи, пещерите и подземните им градове препълнени с непознати за нас оръжия, магии и сили. Армиите, които обединените джуджешки родове могат да изкарат на бойните полета с лекота биха помели всеки враг - без значение колко силен е той. - Но клановете са разединени.- Не бих казал! Между джуджетата може и да има търкания и спорове, но когато се налага да се изправят срещу голяма опасност или трябва да отстояват правата си, забравят за дрязгите си. Оркските войни преди няколко хилядолетия са красноречив пример за мощта им. Тогава именно огромните джуджешки армии помогнали на хората да обърнат хода на войната и зеленокожите да бъдат изтикани отвъд пределите на Ничията земя.- Колкото повече те слушам, толкова повече ме обзема страх, че дори и с помощта на Зара няма да можем да убедим джуджетата да не започват война срещу нашия народ. Зара е могъща вълшебница, но нима е способна да се справи с твърдоглавите старейшини на всички кланове. Това ми се вижда невъзможно.- Не подценявай мощта на Зара и на Кулата на Диамантените пламъци, Елняееса. Някога, когато могъщият магьосник Змея повел своите войски към Златните планини, Кулата на Диамантените пламъци застанала редом до джуджешките кланове. В онази жестока битка, която се разразила по планинските склонове , много вълшебници от Кулата дали живота си, за да помогнат на малкия народ. Оттогава джуджетата са верни съюзници и приятели на кулата и винаги са се вслушвали в думите на нейните повелителки. Що се отнася до Зара, тя е най-почитаната господарка на кулата след Дарма. Според мен тя ще стане още по-велика от своята древна предшественица. Та Зара беше още девойка, когато предотврати ужасна война между джуджетата и племената от равнините Когар, и провали един от хитро скроените планове на алчния бениорски император. Елняееса не отговори, само се притисна по плътно до Ефнолд. Тъмният елф погали косите и, и я целуна нежно по челото. Скоро щяха да бъдат в Златния град и да се изправят пред господарката Зара и джуджешките стареи.Над земята още цареше сумрак, когато елфите напуснаха Острието. Бойната платформа която им бяха предоставили джуджетата беше няколко пъти по-голяма от тези, които ги бяха посрещнали при входа на крепостта. В средната и част имаше голяма закрита кабина, където обитателите на горските лесове можеха удобно да се разположат върху купчини меки възглавници и кожи.Освен елфите на борда на платформата имаше десетчленен екипаж. Той се състоеше от четирима гноми и шест джуджета. Последните имаха грижата за двете опасни огнеметки на платформата.Петдесет джуджета конници и малък бърз въздушен кораб, управляван от Тостадуор и воините му ескортираха елфите. Летящата машина имаше черно-сребрист цвят, вретеновидно тяло и украшение вълк на носа. Беше въоръжена с две скорострелни, леки балисти. В специални устройства над леглата им бяха заредени купчини назъбени дискове - “пчеличките”, както ги наричаха джуджетата. Те имаха същата пробивна мощ като драконорезците. Единствената разлика беше, че “пчеличките” бяха предназначени за по дребни движещи се врагове - бронирани рицари, троли и великани.Тостадуор мърмори известно време като видя въоръжението на летящото корабче, но накрая се съгласи, че машината на Душивълк /защото тя беше именно на командира на острието/ няма как да бъде по-добре въоръжена. Тя беше пригодена за малки разузнавателни мисии и схватки, и беше конструирана така, че да устоява на жестоките ветрове в планините. Мястото, което на подобни корабчета бе заето от тежки копия и опасните драконорезци, сега бе пълно със стабилизатори и кубове със защитни заклинания.- Винаги съм мислела, че джуджетата обичат само своите усойни пещери, подземни си градове. и блясъка на скритите в недрата на планините съкровища - каза Елняееса, докато гледаше реещият се над платформата джуджешки боен кораб - А сега се оказва, че те не по-малко от всички живи същества обичат простора, чистият въздух и красотата. Дори тези машини, макар и създадени да сеят смърт, съдържат в себе си скрита красота. Само изключителни създания могат да сътворят подобни превозни средства, с които не само да защитават домовете си, но и да дръзнат да се борят за господство в небесата с другите летящи раси.- Начина по който нашия народ и повечето раси възприемат джуджетата като подземни същества наистина е погрешен - съгласи се с нея тъмният елф. - До голяма степен това се дължи на факта, че онези от малкия народ с които сме общували са били миньори, оръжейници, зидари и архитекти - все представители на онези класи от обществото им с които те са се прочули. Джуджетата обаче имат и много могъщи магьосници и мъдреци, както и изкусни занаятчии и учени. Те изработват и проектират многобройни чудни предмети и изделия, машини като тези тук, те се грижат малкия народ да показва само онова, което биха искали да видят останалите раси в тях. Затова и джуджетата са толкова опасни и непредвидими…Разговорът беше прекъснат от силен, ясен звук на рог. Командирът на отделението кавалеристи зарева команди, които елфите не разбираха, но чието значение не беше трудно да се отгатне. Джуджетата обслужващи огнеметките светкавично се хвърлиха към тях, въздушния кораб на Тостадуор се издигна по-нависоко и закръжи в широка елипса.Рогът се обади отново - този път малко по-вляво. Платформата спря да се движи, ескортиращият я конен раззезд се раздели, заемайки позиции от двете и страни. Летящият кораб на Тостадуор се върна назад, и се вдигна високо - така, че облаците да го скрият от очите на страничните наблюдатели.- Тези приготовления не ми харесват! - каза Елняееса и побърза да вземе лъка и стрелите си.- И на мен. Това е затишие пред буря. Ефнолд положи ръка върху меча си и започна да оглежда притихналата гора. Останалите елфи, се наредиха около него и Елняееса. Лицата им бяха спокойни, ръцете им стискаха уверено лъковете или дългите им изпъстрени с древни руни мечове.Рогът се разнесе още веднъж, последваха виещи, гробовни стонове. Гората сякаш оживя.Разнесе се силно пукане. Храстите се разтвориха и на пътя се изсипаха тълпи от виещи, облечени в кожи създания. На външен вид те много приличаха на големите маймуни обитаващи гъстите джунгли по южното крайбрежие на континента. Имаха едри покрити с козина, мускулести тела; ниско скосени чела и дебели бърни. Тежките им пестници стискаха груби дървени сопи, каменни брадви и мечове от желязно дърво. Към остриетата на много от последните бяха превързани с лико плоски заострени парчета кремък. Това бяха ужасни оръжия - те не само убиваха, те причиняваха адска агония и страдания на жертвите си.Неколцина от нападателите бяха въоръжени с копия с широки бронзови върхове и големи сърповидни ножове. Ако можеше да се съди по втъкнатите в косите им разноцветни пера и нанизите от нокти и зъби на хищници, с които бяха украсени вратовете им - това бяха вождовете или прославените воини.- Диви хора! - извика гневно Брадвотряс - капитанът на джуджешкия ескадрон - Тези жалки създания се осмеляват да навлизат в земите ни. Огън момчета! Да им покажем как посрещаме нежелани гости!Огнеметките изреваха едновременно. Дългите им езици блъснаха редиците на настъпващите диви хора. Много нападатели се превърнаха за миг в живи факли, разнесе се зловонен мирис на прегоряло месо.Елняееса потръпна, докато гледаше как пламъците хищно поглъщат онези, които допреди секунди бяха живи, дишащи същества. Джуджетата обаче не се трогнаха, а трескаво се заеха да презареждат огнеметките си. Преодолели шока от неочаквания удар дивите хора се бяха втурнали с всички сили напред. Очите им святкаха яростно, от гърлата им се изтръгваха почти животински ревове. Но това не бяха животни, нито чудовища подчиняващи се на зла магия или власт. Дивите хора бяха примитивни създания, надарени с разум, и със способността да действат рационално и да вземат бързи решения. Те отлично разбираха, че само в близкия бой имат шанс да надвият по-малобройните от тях джуджета. Затова и без да се поколебаят се устремиха срещу настръхналите джуджета.Брадвотряс даде отсечена заповед. Джуджетата вдигнаха олекотените си арбалети и засипаха нападателите с порой от къси, черни стрели. Светлите елфи стреляха едновременно с тях. Десетки диви хора застлаха земята. Останалите обаче не спряха. Прегазвайки падналите си другари и нехаейки за жертвите, те се стовариха върху джуджетата и елфите като вълните на буйно, разгневено море. Понесе се песента на стоманата, вълшебните елфически мечове заблестяха като ярки светкавици.За кратко време пространството около платформата се покри с купища мъртви и умиращи. Въпреки тежките загуби, които търпяха дивите хора не отстъпваха, а все по-яростно и по-яростно се хвърляха срещу джуджетата. Обитателите на Златните планини ги посрещаха с ръмжащи бойни викове стиснали здраво окървавените си брадви и бойни чукове. За момента по-доброто въоръжение, броните и обучените за сражение планински кончета компенсираха численото превъзходство на дивите хора. Това обаче не можеше да проздължава дълго. Все повече и повечежета намираха гибелта си под ударите на диваците.Елфите се сражаваха както винаги хладнокръвно, без да влагат емоции и чувства. Покачени на платформата светлите елфи имаха прекрасна видимост и простор за своите стрели. За разлика от тях тъмните им братовчеди бяха напуснали превозното средство и спешени сееха смърт и ужас сред диваците. Ефнолд беше на пъррва линия. Късият му меч святкаше като омагьосан, краката му леко го носеха между огромните диви хора.- Какво става с Тостадуор? – извика Елняееса към приближилият се до платформата Брадвотряс – командира на джуджешкия ескадрон. Неговия шлем беше изчезнал някъде, брадата и лицето му бяха опръскани с кръв.- Не се безпокойте за Тостадуор, милейди! Той си знае работата! – отвърна джуджешкият капитан и запрати бойната си брадва срещу един див човек, чието пищно облекло издаваше, че е велик воин и вожд. Тя го уцели право в гърдите. Дивакът залитна и рухна с глух стон върху окървавената земя. Това подейства като леден душ върху другарите му. Надигнаха се изпълнени с гняв и уплаха викове, част от дивите хора отстъпиха.Брадвотряс вдигна рога до устните си и нададе няколко високи, остри ноти. Веднага оцелелите джуджета отстъпиха назад и се скупчиха плътно около платформата.- В името на Боговете, какви ги вършиш, Брадвотряс? – извика невярващо, почти гневно Ефнолд – Сега не трябва да отстъпваме, сега трябва да притиснем тези създания и да спечелрим битката!- Точно и това правим, елфе – засмя се мрачно джуджето и откачи от седлото втората си бойна брадва.Елфите проследиха погледа на джуджето. Отгнеметките вече бяха насочени към все още замаяните от гибелта на водача си диви хора. От гърлата им отново бликнаха ужасните огньове. Тъй като разстоянието беше много малко, този път пораженията бяха още по-ужасни. Паника завладя сърцата на дивите хора. Те се втурнаха към спасителната гора. Но не им беше писано да я достигнат. От небесата се спусна малкото летящо корабче на Тостадуор. Двете балисти, с които беше въоръжена машина започнаха да изсипват върху бегълците смъртоносните “пчелички”. Стоманените дискове забръмчаха страховито, десетки диви хора започнаха да покриват земята като окапали есенни листа.От гората се разнесоха нови звуци от рогове. Елфите трепнаха, но вместо нови пълчища от диви хора, оттам излязоха блестящи и настръхнали като таралежи джуджешки отделения. Предвождаше ги лично Душивълк. Джуджетата сключиха пръстен около оцелелите диви хора. Настана кратка, жестока сеч. Когато тя приключи ордата диви хора вече не съществуваше. Не успя да се спаси нито един боец.Победата обаче си имаше своята цена. От потеглилите сутринта с елфите джуджета, живи бяха останали не повече от една трета. Сред елфите нямаше убити, но имаше неколцина ранени, които нямаше да могат да продължат пътуването и трябваше да се върнат в Острието.- Как сте приятели? – отекна загриженият глас на Тостадуор.Летящото корабче бързо се спускаше към земята. на носа му, точно до едната балиста се беше изправил Тостадуор и гледаше загрижено към Елняееса и Ефнолд.- Живи – отвърна с лека усмивка тъмният елф.- Това и сам мога да видя, остроушко. Искам да знам дали ти и твоята лейди не кървите, като онези от вашите приятелчета – Тостадуор мрачно кимна към ранените елфи, които се качваха в докараните на бойното поле джуджешки колесници.Макар словата на Тостадуор бяха груби, те не можеха да скрият тревогата му. Тостадуор познаваше Елняееса и Ефнолд отскоро, но се бе убедил, че те не са толкова високомерни като повечето представители на тяхната раса, нито пък приемаха джуджетата като втора ръка същества.Вярно е че в началото на пътуването през горските лесове, Тостадуор си мислеше, че елфите се държат мило с него и му обръщат внимание само, за да могат по-лесно да влязат в Златния град и да стигнат до Зара. Като отговорник на пещите, Тостадуор се ползваше със значителна власт.Джуджето обаче скоро се убеди, че подозренията му са неоснователни. Елняееса беше мила и нежна, на нея и бяха чужди притворството и лъжата. Противно на останалите си спътници, тя не можеше да скрие колко я измъчва мисълта за бъдещата война.Що се отнася до Ефнолд, той въпреки принадлежността си към Тъмните елфи – раса заклеймена от малките обитатели на Златните планини като изключително коварна, се оказа изключително доблестн и честен. Тостадуор не можа да не признае храбростта му и доверието, което му оказа като му позволи да го води през непознати гори и земи.По време на това пътуване през лесовете между Тостадуор и елфите се зароди искрено, сърдечно приятелство. Джуджето не само изпълни даденото обещание да преведе елфите безопасно през горите за двойно по-кратък от обичайния срок, то им беше показало многобройни чудеса и разказало редица легенди. Елняееса беше очарована от сладкодумието му, дори Ефнолд призна таланта на Тостадуор. Вечер край лагерните огньове неговите приказки пленяваха сърцата и на елфи и на джуджета, а под въздействието на дълбокия му, на моменти напевен глас, пламъците рисуваха вълшебни картини. Този контрол над огъня, беше едно от качествата, заради които отговорниците на пещите бяха толкова почитани.Въздушното корабче се приземи на около тридесетина разкрача от бойната платформа. Тостадуор скочи от палубата му и се запъти към приятелите си. Тежките му подковани ботуши газеха обгорените и окървавени тела на дивите хора.- Трябва да се качите на кораба ми – рече Тостадуор намръщено, докато гледаше как сънародниците му товареха загиналите си другари в няколко големи талиги.- Ново нападение ли очакваш? – запита го Ефнолд и плъзна бърз поглед по смълчаната гора.- Не! Тази орда беше единствената от тази страна на защитния пръстен.- Откъде си сигурен, че няма други диви хора?- Защото снощи говорих с Душивълк. Той ми каза, че между Острието и околностите на Златния град скитала някаква орда от диви хора, която все се изплъзвала на големите бойни отряди. Затова тази сутрин тръгнахме с малък ескорт. Плана беше да примами дивите хора да излязат на открито и да ги унищожим. Смятам, че ще мине доста време преди нови орди да посмеят да навлязат толкова навътре в земите ни.- А може би не! – изръмжа приближилият се Душивълк. – Виж това, Тостадуор.Той подаде на Тостадуор някакъв неголям предмет. Отговорника на пещите го погледна и лицето му почервеня, в очите му заблрестяха мълнии. Без да каже и дума, той мушна предмета нейде из гънките на огромния си пояс.- Ще се погрижа за проблема! – обърна се той към Душивълк – А ти си дръж езика зад зъбите. И унищожи тези мърши – презрително кимна той към мъртвите диви хора – Само замърсяват земята.- Както кажеш братовчете. Двете джуджета си стиснаха ръцете и Душивълк се отдалечи.- Време е да вървим и ние – подкани нетърпеливо Тостадуор спътниците си. – Времето напредва, а проблемите изникват един след друг.- Какво се е случило? – попита Елняееса – Онова, което ти даде Душивълк много те разтревожи.Този път светлата елфа успя да потисне обзелата я тревога. Предмета, който така бързо Тостадуор беше скрил от очите им беше парче от счупен нож. На острието му беше изобразен планински лъв с дълги зъби. Между тях като, че ли бе вплетена древна руна напомняща елфическите писмена.- Разбира се, че ме разтревожи – сопна се Тостадуор. – Току-що научих нещо толкова ужасно, че не ми се иска да повярвам, че е истина. Но окаже ли се истина... – джуджето скръцна със зъби – ... ще паднат някои много висопоставени глави- А, вие докога мислите да стоите като вкаменени – смекчи малко Тостадуор тона си – Казах ви да се качвате на кораба.- Доблестни Тостадуор, не бихме искали да те обиждаме но не можем да се качим при теб и да оставим другарите си – погледна Ефнолд към малкото останали елфи с него и Елняееса.- Че кой е казал, че само вие ще летите. Вашите приятелчета също идват с нас. Ето ги и тяхните птички.Елфите вдигнаха очи. Още три летящи корабчета бързо се спускаха към поляната.- Да вървим щом си рекъл, малки ми приятелю – засмя се Елняееса – Досега никога не бях летяла, но знаеш ли това чувство взе да ми харесва.- А на мен никак, ама никак не ми харесва – измърмори тъмният елф. – Ех, Богове защо не са тук конете ни.*********************************************************************Летящите корабчета изплуваха над високия, осеян с големи стражеви кули скалист хребет. Пред очите на елфите се разкри Златния град.Древната столица на джуджетата – символът на тяхната военна мощ и история, беше разположена на билото на огромно терасовидно плато. То беше опасано с високи, непристъпни стени, по краищата му се издигаха стотици бойни и магически кули. Укрепленията бяха разположени пръстеновидно като всяко следващо беше по-здраво и силно от предишното. Портите бяха стоманени, огромни и тежаха цели тонове. Задвижваха ги хитроуммни механизми изработени от най-изкусните джуджешки занаятчии и механици.Казармени и дворцови комплекси, големи оръжейни и работилници, където се сглобяваха и ремонтираха прочутите летящи кораби се редуваха с бляскави дворци, малки спретнати квартали от белокаменни къщи и бистри като сълза водоеми.Безброй скални цепнатини и проходи прорязваха гръдта на планината. Много от тях бяха свързани помежду си със сложни инженерни съоръжения и мостове. Бръмчаха чудновати машини задвижвани от вятъра и водата. Тонове радздробен и изваден от планината камък се изсипваше в една голяма пропаст. Така лека-полека се увеличаваше земята върху която джуджетата можеха да строят своите дворци, къщи и градини. Желанието да притежават домове подобни на тези на хората от равнините беше накарало преди три хилядолетия, малкия народ да излезе от мрачните си пещери в недрата на планината. Сега на много места в Златните планини се издигаха селища подобни на Златния град. НИкое от тях обаче не можеше да си съперничи с него. Златния град беше първия – строен с най-голяма любов и старание от джуджетата. Частта, която бе на повърхността бе едва една трета от него. Останалото беше скрито в земните недра. Там сред бляскави, клокочещи езера от лава и отрупани със злато, скъпоценни камъни и минерали долини се издигаха чертози каквито човешкото въображение трудно би могло да си представи. Това беше един непознат, вълшебен и ревниво пазещ своите тайни свят.Щом малката въздушна флотилия на Тостадуор наближи външните стени на Златния град от една от магьосническите кули блесна широк, тъмновиолетов лъч. Той обхвана летящите корабчета и бавно започна да ги придърпва към една широка правоъгълна полоса. Тя бе разположена върху едно от по-високите стъпала на платото и бе свързана с няколко големи военни комплекса. Широк път, павиран с черни плочи водеше до красив небесносин палат. Над неговите островърхи кули се развяваха бели знамена с ален орел. Същите знамена плющяха и над строевите плацове на казармите и ограждащите двореца укрепления.- Господарят Алени криле е докарал цялата си армия, рече Тостадуор, докато внимателно оглеждаше привързаните към земята многобройни летящи кораби и пъплещите помежду им черни редици от джуджета. – Това означава, че нещата са по-сериозни отколкото си мислех.- Нима войната между нашите народи вече е избухнала? – запита със свито сърце Ефнолд- Не, елфе! Всъщност война с вашия народ няма да има. Поне докато не решим собствените си проблеми.- Нима...- Ще ти отговоря по-късно – изръмжа Тостадуор и бързо се огледа. – Тук има прекалено много уши.Ефнолд и Елняееса смаяно го изгледаха. Джуджето се бе обърнало към тях на родния им език.- Спокойно – продължи Тостадуор усетил притеснението им – малцина са онези от нас, които знаят елфски. Говорят го предимно мъдреците и побелелите старейшини на кланове. Но те рядко напускат своите пещерни домове, още по-малко се занимават със злободневните проблеми и интриги.- Ти не си старейшина, но знаеш прекрасно езика ни. И не се свениш да го използваш – рече обвинително светлата елфа и леко се изчерви.Да знам го, прелестна лейди! – потвърди Тостадуор – И заслугата затова е на чичо ми Думрод Златобрадия. Той реши, че след като ще поемам властта над клана на Аления камък, трябва да съм “прилично” образован. Така, че приятели мога да говоря един куп езици, познавам на пръсти географията на света, обичаите и нравите на различните народи и раси. Дори поназвайвам и някоя друга магия. Но независимо от всички тези добродетели, аз си оставам едно джудже –ковач, на което най-голяма радост му доставя работата край огнените пещи. Под моята ръка са излезли много яки брони, мечове и бойни брадви, с които после великите герои и човешки владетели се възправят срещу силите на мрака. Най-голямата ми гордост обаче е бойното ветрило, което изработих за господарката Зара. То е иснтински шедьовър на древното ковашко изкуство на моя народ и напълно достойно за онази, която го носи – завърши джуджето с блеснали очи.Летящите корабчета се приземиха върху ниско подрязаната трева на полосата.- Сега започва най-досадната част – промърмори Тостадуор, докато с бавни, тежки крачки се спускаше по подвижната стълбичка на въздушното корабче.Приятелите му го погледнаха неразбиращо. Тостадуор само леко кимна към едно приближаващо се към тях джуджешко отделение. То се състоеше от половин дузина големи бойни колесници и десетина леки самоходни платформи въоръжени с огнеметки.Те бързо обкръжиха слезлите от корабите джуджета и елфи. После командира на бойното отделение поиска със строг глас обяснение от Тостадуор. Той му отвърна не по-малко остро и в последвалите няколко минути елфите имаха чувството, че двете джуджета се надвикват. Но когато командирът на отделението удари с юмрук по бронираните си гърди и се поклони на Тостадуор, те разбраха, че това е било просто една церемония.- Имате странни обичаи! – каза светлата елфа, докато се качваше зад Тостадуор във водещата колесница – Извинявай, но защо държахте такъв тон? Имах чувството, че всеки миг ще се хванете за гушите.- Защото такава е традицията. Някога един вожд от далечния край на планината дошъл просто облечен в Златния град, за да присъства на Големия Съвет. Преди да влезе в Свещените зали, обаче му се наложило да дава дълги обяснеия на командващото стражата джудже. Чак когато изредил всичките си титли и прадедите си няколко поколения назад, бил допуснат на съвете. Оттогава същестував този обичай. Тези, които идват в Златния град са длъжни да се представят на Бдителните стражи – с тази превелика чест били възнаградени онова просто, но съвестно джудже и потомците му.- Вие сте много интересен народ – каза светлата елфа.- Да така е. но не казвай това пред други джуджета – засмя се весело Тостадуор – Може да решат да ти покажат и останалите ни официални церемонии. А повечето от тях са много скучни и сковани. Дори за мен. А аз милейди съм от род много почитащ древните традиции.Тостадуор вдигна ръка. Джуджето водач шибна конете и колесницата се понесе по застлания с черни мраморни плочи път. След около четвърт час, елфите стъпиха в двора на небесносиния палат.Щом се озова зад високата му арковидна порта, Елняееса буквално остана без дъх. Двореца беше прекрасен, изпълнен целият с мека слънчева светлина и зеленина. Изпълваха го чудни градини, малки тихи езерца, изящни постройки от палисандрово дърво. В него светлата елфа сякаш виждаше огледално копие на древния си родови замък. Само, че това копие беше стотици, не хиляди пъти по-прекрасно.- Небесният палат е чудесен, нали? – разнесе се някъде отдалеко гласът на Тостадуор – Той е едно от първите архитектурни чудеса, които моите предци са създали след като са решили да строят селища извън недрата на планината.- Да наистина е прекрасен, Тостауор – потвърди Елняееса – Случайно да знаеш, дали замъка на моя клан не е построен от същите майстори.- Съмнявам се милейди. Небесният палат е правен от цели пет поколения джуджета. Но е възможно някои от по-късните им потомци да са пресъздали красотата му във вашия замъка. Ние обичаме красотата и се стремим да я направим достъпна до всички – без значение дали въплъщаваме тази красота в мечове, крепости или дворци. Това е част от природата ни, която за съжаление мнозина не виждат...- Пак ли разказваш твоите вълшебни приказки, Тостадуор? – разнесе се звънък, мек жнески глас.Всички погледи се обърнаха към една белокаменна, обвита от гъсти розови храсти тераса. Върху нея беше застанала красива златокоса жена, облечена в атлазена рокля. Тя не носеше гримове, нито пък тежки накити. Само едно нежно димантено колие обвиваше лебедовата и шия.- Не, господарке Зара! – почтително се поклони Тостадуор. Примера му последваха и останалите джуджета. – Аз само дадох отговор на въпроса на прелестна лейди Ел... О, простете! Аз не съм ви представил приятелите си. Това...- Няма нищо, Тостадуор! Аз вече знам кого си ми довел. Дамата до теб е лейди Елняееса светла елфа от клана на Антилопата. Тъмният елф, гледащ я зорко е нейният любим Ефнолд от клана на Бика. Зара се спусна по дългото вито стълбище водещо към двора. Елфите я гледаха като омагьосани.- Простете, но откъде знаете кои сме? – попита Ефнолд, когато магьосницата застана пред тях – ямахме възможност да изпратим вестоноци, които да ви уведомят за посещението ни.Ведра усмивка грейна върху рубинените устни на Зара.- Последвайте ме и ще ви запозная с него, приятели! Или по-точно с нея!Ефнолд и Елняееса си размениха по един бърз поглед, но побързаха да настигнат понеслата се вече напред Зара. Тостадуор измърмори недоволно нещо, но също се затича след тях.След като прекосиха няколко блестящи, застлани със ситни речни камъчета и чакъл алеи и две-три градини с чуждоземни, излъчващи опиявяващи аромати цветя, Зара, Ефнолд Елняееса и Тостадуор стъпиха в голяма зала.Това обаче беше най-странната зала, в която елфите бяха стъпвали и определено не се връзваше с представите им за джуджешката архитектура.Стените на помещението бяха направени от стволовете на живи дървета с гигантска млечнобяла кора и гигантски ръст. Клоните на величествените им корони се преплитаха, образувайки един зелен, жив свод. От него се носеха птичи песни, през пролуките му проблясваха златни слънчеви лъчи.В тази зала-гора имаше неголямо езерце, много цветя, животни и няколко разположени в ъглите и леки павилиона за отдих. Едно малко момичченце на седем години с тъмкнокестенява коса и буйни къдрици весело се смееше и бореше с едно малко черно мече.- Но това е... – започна Елняееса, но не успя да довърши. Толкова голямо бе обзелото я смайване. Пред нея стоеше не някой друг, а момиченцето от селото, бъдещата кралица на народа на елфите.- Това е моята дъщеря – каза нежно Зара – Вече сте се срещали с нея! Аилен ела да поздравиш гостите си!Момиченцето остави мечето и се спусна към Зара. След като прегърна майка си силно, то почтително и много срамежливо поздрави елфите и Тостадуор.- Какво ти има, дете? – погали бузата на момиченцето Елняееса – Болна ли си? Когато се срещнахме в селото се държеше по-смело.Аилен погледна към майка си. Тя погали косите и, дарявайки я с нежна усмивка.- Когато се срещнахме в селото – продължи детето - се държах дръзко, за да ядосам татко. Той ми беше забранил да се срещам и летя с онзи кралски феникс, с който ви се притекох на помощ. Според него за своите четиристотин години, той е все още много млад и неразумен.- Баща ти сигурно има право дете – поклати глава Ефнолд. – Кралските феникси са капризни и своенравни птици. Докато не навършат хилядолетие са много щури.- Знам. Точно затова и харесвам Огнено крило. - Той ли те донесе до тук? – полюбопитства Елняееса.- О, не – разбира се. Веднага след битката, в която двамата с татко ви помогнахме, той ме взе на седлото при себе си и ме доведе тук. Реши, че при мама ще бъда на по-сигурно място и няма да върша толкова бели.- Твоят баща е Саросид – възкликна Ефнолд – Това - очите му се преместиха върху Елняееса поставя в друга светлина въпроса. – Клановете няма да могат да оспорят правото на девойка от човешки произход да стане наша кралица. В нейните вени на практика тече кръвта на нашият повелител.- Почнахте да говорите също като татко – намуси се детето. - Аелин, ние... – опита се да и обясни Елняееса, но Зара я спря с леко махване.- Всъщност татко много ви харесва – грейна отново усмивка върху детското личице. – Когато решихте да продължите към замъка, въпреки опасността от чудовищата, той се възхити от смелостта ви.- Саросид е бил пред нас, а ние не сме го почели както се полага? – Елняееса с ужас погледна любимия си.Аелин прихна.- Не сте го почели ли, лейди. Та вие говорихте с него. Старецът в селото беше Саросид, моят баща!Детето се втурна към мечето, за да продължи играта си, а елфите се обърнаха отново към Зара.- Знам какво ще ме питате – рече магьосницата. – Защо след като Саросид е бил при мен не ми е помогнал да се справя с вампира Окзирон.Причината затова, - направи кратка пауза магьосницата – е че между мен и Окзирон съществува лична вражда от много години. Трябваше сами да я разрешим. Затова забраних на Саросид да се намесва и го изпратих в селото заедно с Аелин. Не се съмнявам обаче, че въпреки предупрежденията ми той е бил наблизо готов да ми помогне. Елфите отново се спогледаха, но не казаха нищо. Един Бог да се подчини на своята човешка съпруга, това беше нещо което те не можеха да проумеят. Но от друга страна нима знаеха нещо за Боговете и за чувствата, които движеха техните постъпки.- Лейди Зара! Лейди Зара! – втурна се в залата едно запъхтяно джудже – Думрод Златобрадия ви моли да отидете незабавно в Залите на Съвета. Клановете са на път да се хванат за гушите.- О, Богове! – възкликна Зара тревожно. – Нима твоите сънародници са толкова неразумни, Тостадуор, че да започнат братоубийствена война. Особено сега, когато се забелязват нови придвижване на затворените в недрата на планината Хеникотея чудовищни създания?- Моят народ никога не е обръщал особено внимание на онова, което става извън собствените му планини, господарке Зара – отвърна тъжно джуджето. – Съвсем рядко сме се намесвали в човешките дела. А пробуждането на зверовете от планината Хеникотея е проблем на човеците, с който те сами трябва да се справят. Така както са го сторили няколко века по-рано в прохода Чиазор. На нас ни предстои да уредим някои свои проблеми. С бойните брадви!- Да не би да има нещо, което не си ми казал, Тостадуор?- Може би, милейди! Сега, ако не възразявате, бих искал по-бързо да отидем в Залиите на Съвета. Сънародниците ми не са много миролюбиви. Когато кръвта им кипне, лесно забравят клетви и обещания. А зазвънти ли стомана под сводовете на Свещената зала, тогава и вие не ще можете да спрете клановата война.

- Прав си, Тостадуор – съгласи се вълшебницата. – Ефнолд, Елняееса ще останете ли при дъщеря ми с вашите воини. Ако се стигне до най-лошото бих искала край нея да има верни и честни сърца.

- За нас ще бъде чест, лейди Зара – отвърна светлата елфа. Ефнолд само се поклони.Вълшебницата бързо кимна и излезе с Тостадуор и вестоносеца. След секунди се разнесе силен конски тропот.

- Ако между джуджетата избухне междукланова война – каза тихо Ефнолд, поглеждайки безгрижно играещата си Аелин – Свещената гора ще бъде спасена, а ние ще имаме достатъчно време да обмислим ходовете си за в бъдеще.

- Ефнолд, ти си ужасен – потръпна светлата елфа. – Нима наистина желаеш джуджетата да започнат да се самоизтребват.

- Не го желая скъпа. Даже много ще скърбя за онова, което би могло да се случи. Но както всеки генерал се стреми да извлече предимствата от терена на който ще се сражава, така и аз се опитвам да използвам тази война между джуджетата, за да запазя народа си...Ефнолд замълча и се заслуша във веселия смях на Аилен и ръмженето на мечето. Тяхната бъдеща кралица играеше и тичаше по пъстрите горски поляни с усмивка.Бяха изминали може би два часа от излизането на Зара, когато високо в небето, над купола от преплетени клони се разнесоха гърмежи и силни крясъци. Дивите животни подплашено се разбяха. Появи се малък млечнобял портал по краищата на който играеха запалени диаманти. След няколко напрегнати удара на сърцето през него излезе Зара подкрепяна от Тостадуор. Лицето на магьосницата беше пребледняло, дясното и рамо беше стегнато в широка окървавена превръзка. Още няколко джуджета с мрачни лица и оголени оръжия следваха господарката на Кулата на Диамантените пламъци.Аилен изпищя уплашено. Елняееса се спусна към Зара. Ефнолд изтегли меча си заслушан в усилващите се звуци на приближаваща се към градината битка. Само след броени мигове се повяиха елфите придружаващи него и Елняееса. Докато отстъпваха, те водеха бой с неголяма група от джуджета с бял тигър върху ризниците. Щом ги видяхя придружаващите Зара джуджета се спуснаха със свирепи възгласи срещу им.

-Елате приятели! – повика Зара елфите – Трябва бързо да се махнем оттук. Златния град скоро ще бъде запечатан.Магьосницата започна да нарежда заклинание. Около нозете и се появи малък златист пръстен, който бързо се разшири.

- Влизайте вътре, остроушковци! Не съм ви пазил толкова дълго, за да вземете да оставите костите си по тези чукари, в една глупава кланова война! – мрачно рече Тостадуор.Един след друг всички елфи влязоха в кръга при Зара и притисналата се към тялото и хлипаща Аилен. Ужасно пребледнялата магьосница нежно милваше косите на дъщеря си, и в същото време продължаваше да нарежда заклинания. От краищата на кръга взеха да се издигат прозрачни стени.

- Ти няма ли да дойдеш с нас, Тостадуор? – погледна светлата елфа към джуджето.- Не, милейди! Моето място е тук. Длъжен съм да се погрижа онези, които причиниха това на господарката Зара да бъдат наказани – Тостадуор мрачно погледна раната на магьосницата – Сбогом, приятели! Надявам се да се срещнем отново!

- Сбогом, приятелю! – махна му с ръка Ефнолд – Нека Боговете те пазят!- Боговете! – размя се джуджето

– О, приятелю! Те имат много по-големи грижи. Но виж моята приятелка ще ме опази!Тостадуор вдигна широката си тежка бойна брадва. Закалената стомана блесна зловещо. В следващия миг краищата на създадената от Зара сфера се затвориха. Тя бързо започна да се издига към дървесния свод. Сякаш докоснати от невидима ръка клоните се отдръпнаха встрани. Сферата заплува в ясното небе.Пред елфите се разкри впечатляваща и потресаваща картина. Над Златния град се водеше жестоко въздушно сражение. Въздушни кораби от най-различен вид, чиито мачти бяха окичени с ярки бойни флагове се носеха целеустремено едни срещу други. Летяха метални дискове и копия, проблясваха огнените езици на огнеметките и магическите оръдия. На земята цареше още по-голям хаос. Във военните лагери биеха бойни барабани, ехтяха рогове. Вестоносци яхнали дребни кончета се носеха между различните военни части. На няколко места вече се водеха сражения. Най-свирепото беше това в околностите на Небесния палат.От разположените по краищата на платото магьоснически кули излизаха големи сребристи лъчи и лека полека тъчаха една голяма паяжина близо до първите облаци.Магическата сфера се понесе към една малка пролука. Някакъв пострадал джуджешки кораб с черен гарван на платната се спусна в убийствен таран срещу и. Елфите вече очакваха края си, когато няколко големи каменни снаряда изстреляни от една стражева кула до Небесния палат блъснаха корабчето самоубиец, отхвърляйки го далеч назад. Сферата премина през пролуката. Само две-три минути по-скъсно над Златния град блесна меко бяло сияние, и той бе обгърнат от висок потрепващ купол. През него се виждаше ясно всичко случващо се, проникваха слънчеви лъчи и въздух. Но нито едно живо създание или предмет не можеше да го преодолее. Пред очите на елфите някакъв извършващ маневра джуджешки кораб се блъсна в невидимата стена и се пречупи като сламка. Отломките му полетяха към бушуващото море, в което се беше превърнало платото на Златния град.- Златния град е запечатан! А джуджетата започнаха най-кървавата междуособна война в своята история – рече тъжно Зара.Магьосницата помълча малко и продължи, тъй като елфите нетърпеливо очакваха обяснението и за случилото се.- Когато пристигнахме в Свещената зала на Съвета, духовете вече се бяха поуспокоили. Думрод Златобрадия беше взел думата и убеждаваше сънародниците си да бъдат по-сдържани в изказванията си и да слушат повече разума, а не гнева бушуващ в сърцата им. Изслушах внимателно речта му и след това поисках думата. – Зара въздъхна тежко.- Когато излязох на ораторското място, попитах джуджетата какъв е поводът за този спор, и защо са готови да пролеят кръвта на сънародниците си? Веднага стана вожда на родовете от Западните клисури. Той каза, че наскоро в Златните планини били открити големи находища от Звезден метал. Те се намирали някъде на границата между владенията на Западните родове и останалите племена. Според него клановете от клисурите трябвало да получат тези находища, тъй като мините им били бедни на други руди и ценни метали с изключение на среброто и розовите диаманти. Той обвини публично клана на Аления камък и преди да успея да го спра нарече Думрод Златобрадия – най-честното и почтено джудже предател и мошеник, ламтящ за богатства.Тогава Тостадуор избухна. Той на свой ред излезе напред и хвърли в лицето на вожда на клановете Клисурите едно счупено парче от метален нож. Тостадуор каза, че това оръжие било намерено в ръцете на вожд на орда диви хора, които проникнали отвъд Острието. Тостадуор каза, че предателите са именно стареите на клановете от Западните хълмове, щом въоръжават с дждужешки мечове омразните им врагове – дивите хора. Гравирания върху острието герб на древните ковачници на западните джуджета беше доказателство, което никой не можеше да обори. След това сякаш ада се продъни. Джуджетата от Западните Клисури изтехлиха мечовете и се нахвърлиха върху Тостадуор. Неговите съплеменници веднага хванаха своите оръжия и в Залата пламна битка. Почнах да нареждам заклинание, с което да спра воюващите, но една метателна брадва ме уцели в рамото и ме направи безсилна. Паднах. Щом видяха кръвта ми да плисва върху пода по-голямата част от клановете застанаха на страната на Думрод Златобрад и Аления камък. Останалите явно бяха вече подкупени от племената от Западните клисури. Така започна тази война. Ще мине много време преди джуджетата да се успокоят и преди отново да отворят Златния град.Зара затвори очи, и приседна върху пода на прозрачната сфера. По-голямата част от елфите последваха примера и, облягайки се на стените. Макар и привидно крехка магическата топка беше изключително здрава.Полета продължи през остатъка от деня и през цялата нощ. Чак призори, когато небето взе да порозовява, Зара приземи сферата на един нисък зелен хълм. Там Елняееса най-после можа да се погрижи както трябва за раната на намиращата се на прага на изтощението магьосница.Ефнолд и бойците му се заеха да издигнат малък лагер, а светлите елфи започнаха да търсят диви коне. Но нямаха късмет. Сякаш някаква зла прокоба беше прогонила животните надалеч. Дори дребния дивеч се беше изпокрил по дупките и бърлогите си.Привечер Зара изпадна в силна треска. Тя продължи по-малко от два часа, но много разтревожи елфите, и особено Елняееса. Билките, които носеше със себе си бяха почти на привършаване.Новият ден дойде ведър и усмихнат. Зара беше много по-добре, макар че все още беше много слаба. Елфите продължиха да търсят диви коне и щастието им се усмихна. Следобед попаднаха на цял табун, от който лесно подбраха подходящи ездитни животни. За Зара беше направена носилка от клони и мека папрат. На следващото утро елфите и ранената магьосница напуснаха временния си лагер, поемайки към най-близките човешки земи.Беше някъде към пладне, когато от горските дебри отекнаха пищялките и роговете на дивите хора. Елфите бързо поеха по нов път. Но отново ги посрещнаха грозните, скръбни звуци. Скоро на всички стана ясно – бяха хванати в капан.Малкият отряд се оттегли зад няколко големи скални отломъка. Те осигуряваха отлично скривалище за конете и за воините. Враговете не закъсняха да се появят. При вида им на всички стана ясно, че ако не се случи чудо са загубени. Ордата бе чудовищна, измежду дърветата като призрачни демони се мяркаха още многобройни черни сенки.Миг преди да литнат първите елфически стрели оглушителен конски тропот отекна в кристалния въздух, понесе се звън на мечове. На поляната се появиха блестящи рицари с дълки стоманени пики. Те яздеха огромни покрити със защитни покривала бойни коне. Като морска вълна помитаща пясъчен замък, така и бронираните ездачи преминаха през редиците на дивите хора. След кратка схватка ордата беше изтрита от лицето на земята.Към скалите, зад които се бяха прикрили елфите, Зара и Аелин, пристъпиха двама бойци. Първият от тях яздеше сребрист жребец. Доспехите му също бяха посребрени и обсипани с мноество аметисти. Другият беше възседнал огночевена кобила, а върху нагръдника му блестяха ярки рубини.Рицарят с аметистите свали шлема си и слезе от коня, покланяйки се на излязалата напред Зара.

- Трябва повече да се грижите за безопасността си, господарке – рече той – Напоследък тукашните земи станаха много опасни.

- Виждам, Едуин – въздъхна магьосницата и се облегна на протегнатата ръка на воина. – Не знам какво те води из тукашните места, но се радвам, че се появи. В противен случай аз и приятелите ми бяхме загубени.

- Тук съм заради вас, милейди! Вашият съпруг, доблестният Саросид ме помоли да покрия с войските си тези земи и да ви създам безопасен коридор за оттегляне в случай, че нещо се обърка. А, ако мога да съдя по тази превръзка сте си имали доста големи неприятности.

- Така е, верни приятелю!- Е, сега няма защо да се безпокоите, че ще се измъкнете от тези лесове. Рубин – кимна Едуин към рицарят с рубинената броня – ще ви осигури надежден ескорт до Кулата на Диамантените пламъци. Там отдавна ви очакват с нетърпение и тревога.

- Благодаря ви, сър Едуин! А вие няма ли да дойдете в Кулата. Предполагам, че Саросид ще иска да ви благодари за услугата, която му оказахте като спасихте мен и дъщеря ми.

- Зара – засмя се Едуин и погледна към показващата се любопитно зад един висок камък Аелин, - когато Саросид пожелае да ми благодари ще го стори както намери за добре. Все пак той е Бог! Що се отнася до мен, аз се съгласих да вляза в тези гори и с друга не толкова благородна цел. Исках да видя как действа армията ми на пресечен терен. Скоро ми предстои една сериозна война. Мой стар приятел има нужда от помощта ми.

- В такъв случай ви желая успех, сър Едуин. Нека Боговете ви пазят! Ще ви чакаме в Кулата на Димантените пламъци!

- Ако Боговете не ме опазят, мечът ми ще свърши тази работа! – позволи си ново тънка усмивка Едуин и се метна на седлото на жребеца си. – Лек път, милейди!

Той препусна към сърцето на гората. Неколцина воини с тежки плащове и големи бойни флагове върху копията си го последваха.

Две седмици по-късно Зара, Аелин и елфите преминаха през величествените порти на Кулата на Диамантените пламъци. Завръщането на господарката им беше посрещнато с радост от нейните поданици. Саросид също беше в кулата, както и старейшините на най-великите елфически родове.Там малката Аелин беше обявена за елфическа кралица, а Ефнолд и Елняееса вдигнаха така дългоочакваната сватба. Те също така бяха избрани за наставници и учители на Аелин. Като бъдеща елфическа принцеса дъщерята на Зара и Саросид трябваше да опознае подробно своя нов народ.- Тежи ли ти новата отговорност? – попита Ефнсолд, когато след бурното сватбено тържество двамата с Елняееса останаха сами.

- Грижата за Аилен ли? Не! Тя е чудесно дете.

- Тогава какво има? В очите ти блести тъга?

- Спомних си Тостадуор. Как мислиш, дали е успял да се спаси от от онзи град в Златния град.

- Сигурно! Той е много способно джудже.

- Да, наистина...

Ефнолд вплете пръсти в косите на любимата си, устните им се сляха в дълга, изпълнена с мълчаливо обещание за вечна вярност целувка.

К Р А Й

ПРИКАЗКА ЗА ЕЛФИ - ЧАСТ 2

Въздушното пътешествие

Първият ден от пътуването с летящият кораб на джуджетата мина сравнително спокойно. Елфите постепенно изоставиха съмненията си относно надеждността на летящия кораб и се убедиха, че джуджешкия екипаж на Тостадуор си разбира от работата. Малките създания боравеха много сръчно с платната и с всички механизми, от които зависеше управлението на кораба. Постепенно между джуджетата и елфите се възцари, ако не приятелство то поне търпимост. Джуджетата не се заяждаха с елфите, а елфите гледаха да им се пречкат колкото се може по-малко и да си стоят в онази част от кораба, където се бяха разположили.С настъпването на нощта джуджешкият кораб позабави скоростта, но не предприе никакви маневри, които да покажат, че екипажа му смята да се приземи.- Нима ще летим и през нощта? - запита Елняееса Тостадуор.
- Да! - отвърна кратко джуджето.
- А не е ли опасно?
- По-опасно ще бъде, ако се приземим, за да нощуваме на земята - каза Тостадуор. - Аз познавам много добре тукашните земи и знам какви гадости дебнат пътниците. За разлика от опасностите на земята, в небето може да срещнем само някой недружелюбен дракон или орки-ренегати.
- Орки ли? - обади се мълчалият до този момент Ефнолд - Искаш да кажеш, че се срещат орки толкова далеч от Предела?
- Ти в кой свят живееш, елфе? - недоумяващо го погледна Тостадуор. - Ама разбира се, че се срещат. По-голямата част от тях предимно служат като наемни войски при властелините на Мъгливия замък. Срещат се обаче и разбойнически дирижабли или прогонени от земите си мелхори или ездачи на убосни.
- Каква е вероятността да срещнем подобни неприятели? - с мрачно лице попита Ефнолд.
- Доста голяма! Но не се безпокойте! Подготвен съм за всякакви срещи. А, сега ме извинете, трябва да видя какви ги вършат онези негодници. Тостадуор се запъти с решителна стъпка към една малка групичка от пет-шест джуджета, които се мотаеха в предната част на кораба. Щом го видяха, подчинените му светкавично се хвърлиха към такелажа.
- Май не направихме много мъдър избор като се качихме на този летящ кораб - рече Ефнолд, когато джуджето се отдалечи.
- Но защо, скъпи? - неразбиращо попита Елняееса, хващайки ръката на тъмният елф. - Корабът на Тостадуор е бърз и ще ни спести много дни уморителна езда до Златните планини. Освен това с него имаме по-голяма възможност да пристигнем навреме и да спрем конфликта.
- Не оспорвам това, Елняееса. Не ми харесаха обаче току-що казаните от Тостадуор думи.
- Опасностите, за които спомена Тостадуор ли имаш предвид?
- Не. Опасностите, за които спомена нашият капитан не са чак толкова страшни. Освен това аз съм се бил срещу орки и побеснели дракони. Онова, което ме притеснява е изявлението на нашия капитан, че е подготвен за всякакви срещи. А това, Елняееса означава, че този летящ кораб е претъпкан с всевъзможни ужасни оръжия, които Тостадуор обича често да използва. И съм напълно сигурен, че който ни се изпречи на пътя ще бъде жестоко и безмилостно смазан.
- Сигурен ли си в това? - потръпна Елняееса.Преди Ефнолд да отговори се разнесе викът на джуджето от наблюдателницата:- Дракон! Дракон!Светлите елфи от охраната на Елняееса и Ефнолд мигом скочиха на крака, зареждайки стрели на дългите си лъкове. Тъмните им братовчеди се строиха около зад тях, готови да посрещнат чудовището с пиките си. Ефнолд само прегърна Елняееса през кръста и посочи с ръка към средната част на летящия кораб - там където бяха разположени някакви завити с платнища предмети. Двадесетина джуджета вече тичаха към тях. Няколко мига по-късно платнищата отлетяха встрани. Под тях се показаха четири големи балисти, поставени на въртящи се поставки. Джуджетата бързо ги заредиха с големи метални дискове, които имаха остри като бръсначи краища. Едва джуджетата бяха приключили с тези приготовления и драконът се появи. Чудовището беше много голямо и старо, както можеше да се види от поизтърканите му плочки. При всеки замах на огромните му криле, мощни въздушни струи удряха застаналите на палубата на джуджешкия кораб пътници. Малките зеленикави облачета, които излизаха от ноздрите на чудовището издаваха, че това е киселинен дракон. Елняееса с тревога погледна Ефнолд. Безпокойство обзе и елфите от охраната. Киселинните дракони бяха едни от най-опасните представители на драконовото племе. Киселината, която изхвърляха беше силно разяждаща и причиняваше ужасни, почти винаги смъртоносни рани.Ефнолд окуражително се усмихна на любимата си.
- Няма страшно - каза той, а в гласът му се долови съжаление. - Този великолепен, но полудял стар дракон е вече мъртъв.
- Как…? - започна Елняееса, но млъкна по средата на изречението.Джуджешките балисти изстреляха своите заряди в мига, в който дракона се готвеше да засипе летящия кораб със смъртоносен поток киселина. Снарядите излетяха със злокобно свистене и с още по-злокобен звук удариха дракона. Два от тях удариха лявото му крило и почти го откъснаха от тялото му, един сряза гръдната му плоча, а последният се заби в гърлото му. Събралата се в жлезите на дракона киселина изригна и потече по тялото му. Създанието изрева и отчаяно се опита да удари в предсмъртния си час кораба на Тостадуор. Но нов залп на балистите го отблъсна и запрати почти нарязан на парчета към земята. Отекна още един отчаян рев, последва глух удар. След това настъпи тишина.Джуджетата безстрастно проследиха гибелта на дракона. После отново се заеха с обичайните си занимания. Елфическите бойци прибраха оръжията си и се настаниха на местата си.
- Това “драконорезци” ли бяха? - попита Елняееса, докато гледаше как джуджетата загъваха балистите и разположените покрай тях боеприпаси.Ефнолд погледна с уважение примесено с изненада любимата си.
- Не знаех, че имаш такива големи познания относно военното дело, Елняееса - каза той с необичайно мек глас. - Да това бяха “драконорезци”, онези страшни оръжия, които джуджетата измислили по време на Божествената война, и които донесли големи победи на Богинята на мъдростта Арсила.
- Божествената война - рече замислено Елняееса и се взря в една ярка звезда. - Винаги съм смятала приказките за нея просто за легенди, за измислици на хората, с които те се опитват да си обяснят появата на Ирионкана.
- О, Божествената война се е водила - Ефнолд наметна Елняееса с плаща си. - И тази война за малко не е съсипала един свят. Много красив и за съжаление вече недостъпен за нас свят.-
- Откъде знаеш, че този свят е бил красив ? И защо съжаляваш за него? Ти никога не си ходил там.
- Не, не съм ходил! Но в Замъка на рода ми има огромна библиотека с предостатъчно майсторски написани разкази и вълшебни картини от този свят. А аз съм прекарвал достатъчно време с тях, за да мога да си изградя мнение за света, от който идваме, и за онова, което сме загубили. Макар че, ако трябва да бъда честен, ако ми предложат сега да се върна на света, за който преди хилядолетия нашите далечни прадеди са се сражавали, за да спечелят власт и слава на Велики Богове, ще откажа. Елняееса ахна!
- Библиотека! Настина ли имате библиотека в замъка си Ефнолд? Нима смятате бардовете си за толкова незначителни, че разчитате хартията и мастилото да запазят живи хрониките на вашият род?
- Нашите бардове са едни от най-добрите сред народа на елфите, Елняееса - отвърна с лека усмивка Ефнолд. - Чрез тях научаваме родовата си история, и чрез тях най-достойните от нас продължават да живеят и след смъртта си.Що се отнася до библиотеката, за която ти споменах, тя е наследство и скъп спомен.
- От кого?
- О, не мога да ти кажа. Това е родова тайна! - припламнаха весели искрици в очите на тъмният елф.
- Ефнолд! - строго го погледна Елняееса. - Ако случайно си забравил, аз съм твоя годеница, и съвсем скоро ще стана твоя съпруга. Така, че имам пълно право да зная тайните на рода ти.
- Добре, щом поставяш въпроса така, ще ти кажа. Библиотеката и вълшебните картини принадлежат на валкирията Амалда. Тя и един от моите далечни предци поставили началото на клана на Бика, и по-специално на моя род.
- Значи имаш почти божествен произход. Амалда струва ми се е била някога любима на Бога на войната.
- Тя не само е била негова любима, Елняееса. Амалда е била един от неговите най-доверени генерали и главнокоманващ на гвардията му от валкирии. И точно тази гвардия, под ръководството на Амалда е осигурила безопасното оттегляне на силите на Арсила към Тресиоя, когато човешките армии и техният незнаен Бог се включили в Божествената война и по този начин увеличили заплахата от унищожението на онзи далечен и красив свят. Затова и Боговете започнали някога войната я прекратили и се пръснали из Вселената.
- Наистина ли е била толкова лоша Божествената война?
- Много по-лоша отколкото въображението ти може да си представи, Елняееса. Когато дойдеш в замъка ми, ще ти покажа последната вълшебна картина на Амалда - тази на която е нарисувана битката на гвардията и при отстъплението и към Тресиоя.
- Ще ми бъде наистина интересно да видя тези вълшебни картини. А сега след като така и така си започнал да ми разкриваш тайните си, ще ми обясниш ли странното си поведение, когато видя детето в селото?
Ефнолд изведнъж стана сериозен, погледът му се зарея към изгрелите на небосвода ярки звезди. В продължение на няколко минути той остана съвършено безмълвен и сякаш откъснат от заобикалящият го свят. Елняееса се почувства неловко и понечи да го остави сам. Щом Ефнолд не искаше да говори за детето и за тайната, която витаеше около него, тя нямаше право повече да го разпитва.Светлата елфа тъкмо направи първата крачка, когато се разнесе притихналият глас на Ефнолд.
- Детето, което срещнахме в селото е нашата бъдеща кралица Елняееса.Светлата елфа застина като ударена от гръм на мястото си.
- Това не е възможно - пророниха едва-едва устните и. - Народът на елфите никога няма да приеме човек за свой владетел.
- Обикновен човек не! Само, че това дете не е като другите хора.Ефнолд помълча малко и продължи.- Една от строго пазените тайни на Съвета, Елняееса е тази свързана с нашата кралица. Когато преди векове Саросид изоставил разрушеният си вълшебен дворец и взел да отстъпва с войските си към бреговете на Малкото вътрешно море, това решение било посрещнато с негодувание от мнозина елфи. Неколцина дори дръзнали да кажат на Саросид какво мислят, но никой не посмял да не му се подчини и да не го последва в похода. Предците ни се надявали, че земите, в които ги водел Саросид щели да бъдат девствени и ненаселени от примитивните човеци.И наистина, Саросид завел елфите си в един много красив край, където всичко било такова каквото го била създала майката-природа. Нашите предци започнали да се разселват и постепенно да забравят за онова, което се било случило в старата им родина. Настъпил период на хармония и благоденствие. Той обаче продължил по-малко от два века.Тогава край бреговете на Малкото вътрешно море се появили първите човеци. Те идвали от онези далечни земи, които днес съставляват ничията земя между владенията на хората и орките. Човеците заселили се край малкото вътрешно море били много слабо развити, приличали на диви зверове.Мнозина от по-старите елфи, които си спомняли атаката на варварите над вълшебния дворец, видели в лицето на новодошлите заплаха. Войските бързо били вдигнати на крак и тръгнали срещу хората. Човеците от своя страна също събрали огромна армия и се приготвили да посрещнат нападението.Срещата на двете армии станала при мястото наричано днес от хората Долината на ужаса. Там, сред равните обсипани с искрящи макове поля се разразила страховита битка. В нея и двете страни дали огромни жертви. Когато дошло време армиите да се оттеглят трудно можело да се каже кой бил победител и кой победен.Последните бойни викове едва били стихнали и в лагера на нашите предци се спуснал разневеният Саросид. Богът казал, че хората срещу които нашите владетели били започнали война нямали нищо общо с тези, които унищожили вълшебният му дворец. Саросид добавил още, че щом той е могъл да прости на сестра си за унищоженото вълшебство, значи и народа на елфите трябва да може да прости на хората, и да престане да ги смята за враг. Засрамени от постъпката си, и осъзнали колко ужасна е тя, нашите предци сключили мир с хората. Въпреки него в началото отношенията между двата народа не били никак дружелюбни. Човеците осъзнавали, че са много по-слабо развити и технологично напреднали от нашата раса и се страхували от нов конфликт, който най-вероятно щял да означава краят им. От друга страна елфите не можели да приемат постъпките на хората на доверие.Изминали векове. Хората постепенно укрепнали, броят им се увеличил. Здрави крепости опасали селищата им, войските им взели да трупат боен опит и знания в многобройните конфликти помежду си. Земи, които преди били владения на елфическите кланове лека-полека започнали да бъдат заселвани от човеци и техните семейства. Това разгневило някои от елфите и те поискали от хората да напуснат земите им. Хората обаче пренебрегнали с присмех исканията им и повикали войски. Народът ни разбира се не останал безучастен и из горите и долините, за които започнали да спорят хората и елфите запрехвърчали стрели и зазвънтяли мечове. Отначало сблъсъците били кратки, почти незначителни. След това започнали да се вдигат все по-големи и по-големи сили.Тогава Саросид отново слязъл на земята, за да укроти бойния дух на нашите предци. Заедно с него слезли и почитаният от хората Бог на живота Адин, и богинята на мъдростта Арсила. Те тримата събрали най-видните елфически и човешки благородници на голям съвет, за да им помогнат да решат спора за земята.Оказало се, че това наистина е голям проблем. Хората имали нужда от земя, за да могат да строят своите селища и да си осигуряват прехраната. Елфите пък не искали да се разделят със своите владения и да допускат хората на разрушават природните красоти.Тогава Богинята Арсила - майката на Саросид предложила следното решение. Хората щели да се разселват в земите на елфите, а елфите щели да им помагат да се грижат за равновесието и запазването на природата.Хората се съгласили. Макар и не много охотно елфите също се съгласили. Особено упорити били представителите на моя и твоя клан. Това много ядосало Саросид и когато преговорите приключили,той ги извикал при себе си и им казал, че ще постави над тях владетел-човек.Нашите предци изслушали покорно думите на Саросид и си тръгнали с мисълта, че това са думи породени от гняв. Уви, оказало се, че Богът е говорил сериозно, макар и изпълнението на заканата му да се забавило повече от хилядолетие. Но за Боговете времето е без значение…Ефнолд млъкна и погледна към Елняееса. Широко отворените очи на светлата елфа показваха, че историята дълбоко я е впечатлила. Ефнолд леко целуна Елняееса по челото и се оттегли.Почти цяла нощ светлата елфа не можа да заспи. Умът и се връщаше постоянно към разказа на Ефнолд, мъчеха я най-различни мисли - от задаващата се война с джуджетата до поставянето на народа и под властта на човек, и последиците, които биха произлезли от това. Чак призори, когато вече не можеше да се справи с умората, Елняееса се сгуши до Ефнолд и заспа.Елняееса имаше чувството, че едва е затворила очи, когато летящият кораб се разтърси. Тя отвори сепната, все още замъглените си от съня очи, опитвайки се да разбере какво става.Почти веднага към нея се протегнаха две възлести джуджешки ръце и я изправиха на крака. Елняееса поблагодари с поглед на джуджето и насочи вниманието си малко встрани от кърмата на джуджешкият кораб. Там, под пурпурните лъчи на слънцето, обкръжен от множество черни точки се носеше гигантски дирижабъл. Върху туловището му с червена боя беше изрисувана муцуната на някакво животно - смесица между алигатор и анаконда. Няколко страховити бойни машини бяха разположени върху откритите части на летящата машина. Забелязваше се трескаво движение.Подобна суетня цареше на джуджешкия кораб. Подканяни от ръмжащите оглушителни команди на Тостадуор, джуджетата се подготвяха за битка. Балистите бяха заредени с големи наръчи копия, от трюма беше изваден и сглобен малък катапулт, в чиято кошница джуджетата поставиха няколко големи глинени кълба. На средната палуба се строиха джуджета с арбалети, брадви и бойни чукове. Елфите от охраната на Елняееса и Ефнолд застанаха до тях.
- Кои са тези? - попита Елняееса, докато се приближаваше към Ефнолд. Тъмният елф бе застанал на капитанският мостик до Тостадуор и явно очакваше същият отговор.
- Орките на Уртой-Гава. Той е един от най-опасните ренегати. Днес обаче, ще сложа край на безчинствата му. Или да не ми е името Тостадуор - процеди през зъби джуджето и откачи брадвата от колана си.Последваха няколко яростни фрази на джудшешкия език. Елняееса не се опита да отгатне произхода им, защото нямаше и време. Кръжащите около оркския дирижабъл черни точки се отделиха и понесоха към джуджешкият кораб.Джуджетата около катапулта погледнаха към Тостадуор, но той им махна с ръка да почакат.След по-малко от минута точките придобиха ясни очертания. Това бяха оркски бойци, възседнали големи лешоядоподобни птици. Воините бяха въоръжени с различни оръжия и носеха леки черни лъкове.Щом въздушните ездачи влязоха в обсега на лъковете им, светлите елфи откриха стрелба. Въпреки, че всяка тяхна стрела сваляше по един нападател, то неприятеля напредваше неумолимо. Чак когато орките влязоха в обсега на арбалетите на джуджетата, Тостадуор извика на бойците около катапулта и балистите. Те освободиха снарядите си. Въздуха почерня от копия. Със ужасяващо свистене те взеха да пронизват орките и птиците им. Едновременно със смъртоносните копия, над главите на орките се посипаха множество метални шипове и струи горящ петрол. Глинените топки, които бяха изстреляли джуджетата с катапулта се бяха оказали опасните “адски снаряди” - едно оръжие отново оживяло сякаш от легендите.Орките, които не бяха разкъсани или подпалени обаче продължиха пътя си. Преди джуджетата да успеят да презаредят метателните си оръжия, въздушните ездачи се спуснаха над кораба. За броени мигове палубата на джуджешкият кораб се напълни с орки. Те се спуснаха в дива атака. Джуджетата дадоха два залпа с арбалетите си. След това хващайки оръжията си се впуснаха в ръкопашен бой. Тъмните елфи последваха примера им. Само Елняееса и другите светли елфи продължиха да стрелят, застанали на капитанския мостик. Оттам те господстваха над целия кораб и можеха да подкрепят екипажа на Тостадуор и другарите си с бърза и точна стрелба.Още в началото на схватката стана ясно, че тя няма никак да е лека. Орките стъпили на борда на джуджешкия кораб бяха силни, добре въоръжени и обучени. Въпреки че отстъпваха пред беса и по-големия брой на джуджетата защитници, те твърдо удържаха един малък участък край десния борд. Натам тромаво се беше насочил и дирижабълът. Струпалите се покрай бордовете му орки с абордажни куки и оголени мечове издаваха красноречиво какви са му намеренията.- Трябва да предотвратим абордажа на дирижабъла! - извика Ефнолд на Тостадуор - Или сме загубени!Джуджето изгледа приближаващата се летяща машина, докато измъкваше брадвата си от главата на проснатия в нозете му орк. Веднага след това махна с ръка на други три джуджета и ги поведе към капитанския мостик. Джуджетата бързо изкачиха стълбите и се насочиха към един голям сандък. Два силни удара и ключалките паднаха. Джуджетата измъкнаха една тънка метална тръба и грижливо я закрепиха върху поставка от черен метал. След това около минута-две я насочваха към дирижабъла. Когато прецениха, че всичко е готово, Тостадуор натисна поставката на няколко места. Тръбата бе обляна в синя светлина, отекна гръм. Секунда по-късно начупен сноп виолетови светкавици удари дирижабъла. Той пламна. Орките на борда му нададоха вопли на ужас и се защураха объркано напред-назад. Тостадуор се засмя и вдигна юмрук към един орк в черна броня, който бе застанал на носа на дирижабъла и се опитваше да въдвори ред. Оркът го забеляза и се спусна към един катапулт зареден с голям камък. Тостадуор се втурна към щурвала, крещейки към кормчиите. Но беше късно. Катапулта на дирижабъла изстреля своя заряд. Той строши. средната мачта на джуджешкия кораб. При падането си тя премаза неколцина джуджета и елфи и разби едно от витлата. Джуджешкият кораб се наклони.Малцината останали орки на борда на джуджешкия кораб разбраха, че нямат шанс. Другарите им загиваха, а те ако не загинеха от оръжията на джуджетата щяха да загинат най-вероятно когато кораба се разбиеше. Орките повикаха с крясъци своите птички и се оттеглиха по-най бързия възможен начин.Джуджетата не им попречиха, заети да спасяват кораба. По заповед на Тостадуор започнаха да изхвърлят излишния багаж. Бойни машини, бурета с пиво, мебели, боеприпаси - безкрайна редица от предмети полетя към земята. Летящия кораб лека-полека взе да възстановява равновесието си. Когато отново застана хоризонтално се оказа, че почти е опразнен. Джуджетата го насочиха към една закътана поляна, за да го ремонтират. - Съжалявам, но няма да мога да ви закарам до Златните планини - каза тъжно Тостадуор, докато подчинените му разтоварваха инструментите и малкото останали неща от трюмовете на летящия кораб. За щастие до Златните планини има не повече от четири дни път пеша. Но с добър водач като мен той може да бъде изминат и за двойно по-кратко време.- Няма ли да останеш да надзираваш поправката на кораба си? - изненада се Елняееса.- Не, защото с нищо не мога да помогна. Не разбирам нищо от строеж и ремонт на летящи кораби за разлика от брат ми Рондауор - Тостадуор посочи едно джудже с кожена престилка, което оглеждаше витлата. Той и неговите майстори ще поправят корабчето.А, аз с моите воини - Тостадуор кимна към двадесетина джуджета, които стягаха походни раници, ще ви придружим. Ако не заради, друго, то най-малкото поради факта, че няма да ви пуснат в Златните планини, ако не сте с придружители.Ефнолд и Елняееса стиснаха ръката на джуджето, показвайки, че приемат помощта му.Остатъка от деня мина тягостно. И елфите и джуджетата имаха мъртви, които трябваше да погребат. Докато извършваха обредите и докато гледаха как пламъците на погребалните клади поглъщаха телата на мъртвите, Елняееса си даде сметка, че между малките същества и нейният народ има много общи неща, неща които правеха избухването на една война напълно безмислена и ненужна. Елняееса се закле, че докато има надежда, ще стори всичко възможно да спре избухването на този конфликт.