МАГЬОСНИЧЕСКИТЕ ХЪЛМОВЕ
Силният тропот на копита накара играещите си край плиткото вирче зайци да се впуснат стремително към безопасните гъсталаци. Почти мигновено на обсипаната с дъхави пролетни цветя полянка изскочиха двама ездачи.
Първият беше мъж, на видима възраст около тридесет години, с дълга смолисто черна коса и сапфирени очи. Облечен беше в черен жакет и панталон, ботушите му също бяха черни. На колана си носеше къс меч пъхнат в посребрена ножница, от гърба му висяха къс лък и колчан стрели. Стаената в очите му дълбока мъдрост и огненочервеният див бик, който яздеше издаваха принадлежността му към народа на Тъмните елфи.
Вторият ездач беше млада, ослепително красива жена. Тя имаше свилени, свободно падащи под кръста и коси, снежно бяла кожа и меки кафяви очи. Носеше елегантен костюм за езда, богато покрит със сърмени шевици и небесносини мъниста. В златният и наподобяващ сплетени лози колан, беше втъкната малка кама, лък и колчан със стрели подобни на тези на мъжа висяха отстрани на седлото и. Нейното ездитно животно, обаче не беше див бик, а грациозна бяло-златиста антилопа перда. Всичко във вида и държанието на младата жена издаваха, че и тя е дете на природата, само че от народа на Светлите елфи.
Край вира животните спряха и наведоха глави към бистрата вода. Мъжът погледна към дамата. Тя му кимна, усмихвайки се лъчезарно. Тъмният елф бързо скочи от гърба на бика и галантно и помогна да слезе. Младата жена го възнагради с още една усмивка и хвана ръката му. С леки стъпки, без да разговарят, те се отправиха към един величествен дъб. Под сянката на неговите могъщи клони бяха разположени няколко каменни трона. Изсечените върху им древни руни и покриващият ги мек пласт мъх показваха, че стоят тук от векове.
Дамата се настани на един трон, чиито подлакътници изобразяваха чапла. Тъмният елф приседна в нозете и. Двамата се загледаха в животните си. След като бяха утолили жаждата си бикът и антилопата бяха започнали кротко да пасат тучната трева.
-Ефнолд, - наруши първа царящата тишина дамата – смяташ ли, че ще има война между народа ни и джуджетата от Златните планини.
Сянка легна върху лицето на тъмният елф.
-Най-вероятно, лобов моя! Джуджетата са малки, упорити същества, които убеден съм, няма да се съгласят с компромисите предложени от Съвета . Те ще настояват онова, което е било договорено преди векове от техните стареи и нашите деди да се изпълни.
-Но това е лудост! Свещената гора винаги е била обитавана само от елфи и самодиви. Тя е свято място, в което цари непрекъсната хармония и спокойствие. Ако джуджетата получат онези части от нея, които са договорени със споразумението в Тигров мост, то магията и ще изчезне.
-Така е, съоръженията, които искат да издигнат джуджетата, за да добиват скритите в скалите желязна руда и златоносен пясък, ще причинят големи вреди на гората. От друга страна не мога да не призная, че джуджетата имат право да искат от нас да спазим споразумението. Ако техните оръжия, армии и знания не ни бяха помогнали, досега тролите и останалите отвратителни твари да са ни унищожили. А сега ние не само можем да отблъскваме успешно нападенията на враговете си, а имаме – пак благодарение на джуджетата непристъпни замъци и укрепления.
-И същите тези замъци, ще пречупят устрема на създателите си, ако се стигне до война – каза с блеснали очи светлата елфа.
-Съмнявам се, че ще стане точно така, Елняееса! – поклати отрицателно глава Ефнолд. – Джуджетата може да са безкомпромисни и упорити, но не са глупави. Убеден съм, че при строежа на замъците въпреки строгия контрол, който са осъществявали нашите деди, джуджетата са построили тайни проходи, за които нищо не знаем. И предполагам, че тези проходи са направени точно с цел да изравнят силите при бъдещ конфликт между нас и тях.
-Но това е подло!
Тъмният елф се засмя.
-Подло е според теб, скъпа. Но според мен това е отличен тактически ход. Ако бях на мястото на джуджетата преди години сигурно щях да постъпя по същият начин. Няма нищо по-ценно от това да знаеш, че крепост, за която обитателите и смятат, че е непревземаема може да падне за броени часове.
-Значи една война с джуджетата ще бъде много тежка.
-Да! Джуджетата са опасни противници, щом се стигне до ръкопашен бой. Освен това разполагат с множество смъртоносни оръжия и бойни машини.
-Толкова ли са страшни тези машини?
-Не можеш да си представиш! Преди три години в битката за Синвара видях как джуджешки отряд, въоръжен с огнеметки изпепелява за половин час над петстотин пещерни великана.
-Тогава Свещената гора е загубена.
-Не и ако успеем да убедим джуджетата да не започват война.
-Но как ще стане това? Ти сам каза, че джуджетата няма да отстъпят и на косъм от исканията си! – недоумяващо запита светлата елфа.
-Да, казах го, и продължавам да го твърдя. Но това, че ние не можем да убедим джуджетата от Златните планини да се съгласят с компромисите предлагани от Съвета не значи, че друг не може да ги убеди.
-И кой е този , който може да накара джуджетата да послушат Съвета.
-Магьосницата Зара!
-Зара! – ахна изумено Елняееса. – Но тя живее в Магьосническите хълмове.
-Точно така! Но може да дойде тук, ако се намери кой да я доведе.
-Предлагаш да изпратим пратеници при Зара!
-Да, но с едно малко уточнение. Пратениците ще бъдем ние двамата.
-Ние?
-Не смяташ ли, че е оправдано. Зара е велика магьосница. Не би било уместно, ако изпратим някой с нисък ранг при нея. Хората са доста суетни и приемат подобни неща като лична обида. Освен това нашите кланове са лично заинтересовани Свещената гора да бъде запазена.
-Прав си. Кога смяташ да потеглим за Магьосническите хълмове.
-Утре, при изгрев слънце.
-Толкова рано? – отново се изненада дамата.
-Ами, да! Всичко вече е подготвено за пътуването. Трябва само да си събереш багажа. А не се съмнявам, че ще сториш това бързо. В настоящият момент, около посещението на джуджетата в замъка е много шумно и напрегнато. Освен това, ако искаме да спрем тази безсмислена война трябва да побързаме да доведем Зара. Дори и да не срещнем спънки ще ни е нужен около месец, за да отидем до магьосническите хълмове и да се върнем.. А джуджетата, повярвай ми, няма да ни чакат. Щом разберат, че преговорите са провалени ще вдигнат веднага бойните знамена. Като имаме предвид факта, че и сега клановете се стягат за война, то ще настане една кървава баня.
-Имаш право. Утре, в зори ще те чакам при източната порта.
X X X X X
Фермерът Ищард невярващо разтърка очите си. От близката горичка, яхнали прекрасни диви мустанги излизаха около тридесетина елфи. По-голямата част от тях бяха облечени от главата до петите в леки рицарски доспехи и на наметките си имаха извезан червен бик.Останалите носеха зелено-кафяви, сливащи се с горската растителност дрехи, в плащовете им със сребърни нишки бе втъкано изображение на мечка.
Елфите препуснаха към Ищард. Фермерът, който отдавна беше пуснал юздите на мудните си волове, потърка притеснено длани. В тази част на света не живееха елфи, нито пък идваха. Според една древна легенда причината затова била отдавнашна кавга между децата на богинята Арсила – страховитият и могъщ Саросид и сестра му, прелестната Аснера.
Легендата разказваше следното. Когато били малки Саросид и Аснера много обичали да се състезават и да доказват непрекъснато способностите си. Постепенно тяхното съперничество станало много остро, а средствата, които използвали, за да спечелят преимущество не били съвсем честни. Саросид и Аснера крадяли изобретенията или трудовете си, а в случаите когато не можели да го сторят – просто ги унищожавали. Майка им, която ги следяла внимателно разбрала, че ако не се намеси скоро това съперничество ще прерасне в открит конфликт и децата и ще се превърнат в смъртни врагове. Затова тя ги извикала при себе си и им казала, че онзи от тях, който сътвори най-прекрасното вълшебство ще бъде обявен за по-добрият във вечният спор по между им.Съдии на състезанието щели да бъдат останалите Богове.
Саросид и Аснера се съгласили и се захванали за работа. В продължение на повече от век, братът и сестрата сътворявали своето вълшебство.
Аснера, която била избрала за свое работно поле областта Шандойра – прочута впоследствие като Магьосническите хълмове, си поставила за цел да създаде място, където магията да е събрана и достъпна за хората.Тези същества от всички обитатели на Ирионкана най-малко можели да боравят с нея. Аснера населила магьосническите хълмове с множество красиви вълшебни създания, които трябвало да бъдат помощници и приятели на живеещите там хора. Богинята създала още и кулата на Диамантените пламъци – центърът на магьосническата мощ на Шандойра.
Саросид започнал да гради нещо неочаквано за всички. Това бил огромен дворцов комплекс – със сгради от кристал, с вълшебни градини, с зали отразяващи архитектурата и бита във всички краища на света. Това било място, в което царял мир и покой, и където дори и най-големите врагове забравяли за враждите си и се отдавали на игри и пирове.
Аснера бързо разбрала, че творението на брат и е много по-добро от нейното. И макар че му се възхищавала, тя не могла да се сдържи и заповядала на няколко орди диви варвари да нападнат двореца на Саросид. Това станало малко преди останалите Богове да се съберат и да отсъдят чие вълшебство е по-добро.
Варварите нахлули във все още недовършеният дворец в една тъмна нощ. Започнала битка. Въпреки че Саросид и елфите, които охранявали двореца унищожили диваците, то последиците били страшни. Красивите градини били изпотъпкани и подпалени, много от сградите разбити. Земята, на която дотогава не се била проливала кръв, била осквернена. Саросид бил много разгневен. Още по-голяма обаче била тъгата му за погубената красота. Богът изоставил двореца си и повел своите елфи към все още девствените и недокоснатите от човешка ръка земи край Малкото вътрешно море. Макар той да се бил отказал да воюва срещу сестра си, елфите които му помагали да построи двореца не се били отказали да воюват срещу хората разрушили това свято за тях място.
Аснера, която очаквала брат и да отвърне на удара, не могла да повярва когато и съобщили за заминаването му. Очаквайки, че това е някаква хитрост от негова страна, Аснера заповядала на войските си да се приготвят за отбрана. Но нападение не последвало. Тогава богинята отишла до вълшебният град на Саросид. Онова, което видяла дълбоко я покъртило. Тя разбрала, че с глупавият си каприз е унищожила едно велико творение.
Аснера разбрала, че съперничеството между нея и брат и е минало всякакви разумни граници и решила да го помоли за прошка. Саросид обаче отказвал изобщо да се види с Аснера. Не помагали нито многобройните пратеници, които изпращала Аснера, нито увещанията на майка му, богинята Арсила.
Тогава Аснера предприела нещо, което изненадало всички. С помощта на богинята Ренила и на богинята Еяел, тя започнала да възстановява вълшебният дворец на Саросид. Малко по-късно към нея се присъединили и други от Боговете. Саросид, който следял усилията на сестра си и останалите Богове, най-накрая също се включил във възстановяването на вълшебният дворец. По този начин пагубното съперничество между него и сестра му завинаги било погребано.
Благодарение на усилията на всички Богове, вълшебният дворец на Саросид се превърнал в нещо наистина невиждано. Боговете решили, че подобна красота не бива да бъде достъпна за всеки и го пренесли в друго измерение. За да се озовял някой във чудният замък трябвало да заслужи това право и трябвало да върши добрини, а не злини. Така се родил Домът героите…
Елфите спряха край нивата на Ищард.
- Добър ден, стопанино! – поздрави приветливо Елняееса. – Би ли ни казал кой път води към замъка на магьосницата Зара.
Фермерът примигна смутено.
- Замъкът на Зара? Ами той се намираше хей зад онези хълмове – ръката му посочи една поредица от високи хълмове на изток.
- Намираше се? – запита неразбиращо Елняееса.
- Да! – въздъхна тежко фермерът. – Намираше се. Преди месец беше унищожен.
- Зара е била нападната? – не можа да скрие изненадата си светлата елфа. – Но от кого?
- От някакъв вампир. Мисля че се казваше Окзирон. Господарката Зара го срази, но замъка се превърна в пепелища.
- Значи Зара е жива?
- Да, господарке. Но не е тук.
- А къде можем да я намерим?
- Не мога да ви кажа със сигурност. Носят се най-различни слухове. Някои казват, че е отишла в кулата на Диамантените пламъци, други при джуджетата.
Елняееса и Ефнолд се спогледаха.
- Благодаря ти за ценните сведения, стопанино – каза светлата елфа. – Ето, вземи това за спомен от нас. То ще дари животните ти със здраве и плодородие.
Елняееса пусна в ръката на Ищард малка кесийка с извезано сърце върху нея. Фермерът дълбоко се поклони.
- Какво ще правим? – запита Елняееса, докато се отдалечаваха от нивата и все още неподвижния фермер.
- Ще отидем до замъка? Зара може да е оставила някакви следи, които да показват накъде е тръгнала. Или пък може да има някой, който да знае къде е тя.
- Смяташ, че ще намерим хора в замъка. Та битката с вампира е била преди повече от месец. По същото време е изчезнала и Зара. Смяташ ли, че някой човек би останал в място станало сцена на магьоснически двубой?
- Хората са странни. Може би някой стар слуга прекалено привързан към дома, в който е живял е останал в него и след разрушението му. Може Зара да е заповядала на някои от подчинените си да останат и да охраняват руините. В един замък на магьосник винаги има поне едно подземие пълно с ценни артефакти. А Зара е една изключителна магьосница. Мисля дори, че скоро тя ще се върне, за да ремонтира замъка.
- Да, но кога?
Ефнолд повдигна рамене.
Продължиха пътуването в мълчание. Малко преди слънцето да залезе стигнаха някакво село. Появата им предизвика силно вълнение. От всички страни започнаха да се стичат големи групи хора. Всички искаха да видят елфите. От ковачниците и оборите наизлизаха мъже с опушени лица и с изцапани с тор ботуши. От къщите една след друга взеха да се показват домакини. Някои от жените бяха покрити целите с брашно, други още държаха вретено или цветно кълбо прежда. Децата забравиха за шумните си игри и мълчаливо, с грейнали от възхита очи последваха елфите.
На малкия селски площад елфите спряха. Следващото ги множество притихна, спирайки на почетно разстояние.
Ефнолд скочи от гърба на коня си. Елняееса веднага се озова до него. Двамата се отправиха към излезлият да ги посрещне старейшина на селото. Той беше беловлас старец, с набраздено от многобройни бръчки чело. Годините му трудно можеха да бъдат определени, но сигурно отдавна беше надхвърлил сто. Едната му ръка стискаше голям дъбов жезъл, а другата беше опряна на рамото на стройно момиче. То беше малко над седем години, с тъмнокестенява коса и черни, неразгадаеми очи. Ефнолд, който за миг се взря в зениците му, потръпна. После се обърна към старейшината.
- Да ви дадат дълъг живот, премъдри! – поздрави елфът – Ще може ли да се подслоним за през нощта във вашето село?
- За нас ще бъде чест и празник, благородни елфе – отвърна старецът. – От векове представители на вашият народ не са идвали в тукашните земи.
- Да, така е – потвърди неохотно Ефнолд. – неговият род бе един от тези, които бяха градили вълшебният дворец на Саросид. Песните на бардовете бяха съхранили пресен спомена за предателството на хората.
- Какво ви води в нашите земи? – запита старейшината отново.
- Търсим магьосницата Зара.
Сред множеството се понесе тихо шушукане.
- Но Зара я няма от цял месец – поклати тежко главата си старейшината. – И никой не знае дали ще се върне.
- Ще се върне – разнесе се гласчето на момичето.
Очите на всички – и елфи, и хора мигом се насочиха към детето. Старецът бавно сведе глава към малката си помощничка. Изражението му издаваше раздразнение.
- Да не би пак да си говорила с твоя тайнствен приятел? – попита той.
Детето отрицателно поклати глава.
- Тази сутрин ходих до замъка – продължи то. – И там видях няколко джуджета. Те ми казаха, че Зара ще си дойде.
Смаяни въздишки се изтръгнаха от гърдите на струпалите се наоколо хора. Елфите запазиха самообладание, но радостните искрици в очите им показваха, че думите на детето много са ги зарадвали.
- Джуджетата казаха ли ти кога ще се върне, Зара? – попита . Елняееса.
- Не!
- Моля те, дете! – коленичи светлата елфа и погледна момиченцето в очите. – Помисли добре. Не казаха ли джуджетата, кога точно ще си дойде Зара. Много е важно да говорим с нея.
- Тогава, защо не питате джуджетата – каза простичко детето. – Те ще се връщат чак вдругиден в Златните планини.
- Ще се връщат ли? Нима джуджетата не пазят замъка на Зара? – запита Ефнолд и също коленичи пред хлапето.
- Не! Джуджетата бяха пристигнали малко преди мен в замъка. Заварих ги докато разтоварваха някакви странни уреди и друг багаж от летящия си кораб.
- Летящ кораб! – скочи радостно Ефнолд – Тези джуджета сигурно идват от Златните планини по поръка на Зара.
- А това означава, че и тя е там! – допълни с блеснали очи Елняееса.
- Без съмнение. Сега остава само да говорим с джуджетата и да ги убедим да ни закарат с кораба си при Зара.
- Това няма ли да бъде трудно.
- Най-вероятно. Но нека първо да говорим с джуджетата. Кажи ни старейшино, колко далеко оттук се намира замъка на Зара.
- На около час езда оттук, в южна посока – отвърна старецът. – Съветвам ви обаче да не пътувате по нощите – той погледна към сгъстяващите се вечерни сенки. – С настъпването на нощта се появяват чудовища.
При думите на старейшината много от хората взеха да си нашепват под нос заклинания против злите сили.
- Чудовища ли? – запита замислено Ефнолд. – И как изглеждат?
- Никой, който ги е видял не е доживял да разкаже това. Тези адски създания оставят след себе си само трупове.
Елняееса се обърна към Ефнолд. Тъмният елф беше присвил леко очи и ги плъзгаше по потъмнелия хоризонт.
- Благодаря за предупреждението, старейшино! – рече той. – Но ние ще продължим пътя си.
- Както желаете. Ще се моля на Боговете да ви закрилят.
Елняееса и Ефнолд се качиха на животните си и бавно поведоха малката си групичка воини към изхода на селото. Хората ги изпроводиха мълчаливо.
- Какво те мъчи? – запита Елняееса.
- Детето – отвърна кратко Ефнолд.
- Какво за него? То е едно обикновено човешко дете.
- Ето, че тук грешиш. Това дете не е като останалите. В него има сила.
- Каква?
- Не знам. И точно това ме безпокои. Това не е обикновената магьосническа сила, която сме свикнали да срещаме у хората. Това е нещо много древно.
Продължиха да яздят в мълчание. Не след дълго мрака ги обгърна напълно. Единствено ярката луна и трепкащите светлинки на светулките огряваха пътя им.
Елфите тъкмо бяха прекосили един малък криволичещ поток, когато земята около тях сякаш изригна. Изскочиха някакви тъмни, огромни създания с неопределна форма. Въздухът се изпълни с ревове и ръмжене. Под бледите лунни лъчи блеснаха остриетата на елфическите мечове, полетяха стрели. Неколцина от враговете паднаха преди да успеят да направят и крачка. Другите обаче се добраха до малкия отряд. Елфите бяха разпръснати. Започна жестока ръкопашна схватка.
Уменията на придружаващите Ефнолд и Елняееса бойци бяха великолепни. Нападателите им обаче компенсираха този си недостатък с числеността и грубата си сила. Мракът също беше на тяхна страна.
Изправил се пред Елняееса, Ефнолд яростно размахваше късият си меч. Оръжието сякаш живееше свой живот, малкият кръгъл щит на тъмният елф ловко отклоняваше вражите атаки.
Застаналата зад Ефнолд, Елняееса изпращаше стрела след стрела в гъстата маса на непрекъснато прииждащите врагове. Очите и искряха, ръцете и се движеха с изумителна бързина.
- Май трябваше да вземем, брат ти – извика Ефнолд, докато изтегляше меча си от тялото на поредния нападател. – Един магьосник щеше да...
Ефнолд прекъсна изречението си по средата. Ярък златисто-оранжев сноп проряза нощта. Околните храсти пламнаха. Разкриха се ясно нападателите. Това бяха много големи и зловещи чудовища.Те имаха дебела мръсно жълтеникава кожа; огромни ръце завършващи с нокти като куки и масивни глави, увенчани с шипове и рога. Гърдите на някои от тях бяха покрити със здрави, прилични на броня рогови плочки.
Ярката светлина накара битката да стихне за миг. Почти веднага след това към земята се стрелна нов сноп светлина. Той удари право в една голяма група от чудовища. Тъмните твари пламнаха, животински ревове на болка огласиха околността.
Елфите погледнаха към небето. Над мястото на битката се носеше величествен кралски феникс. Черните очи на птицата блестяха, обвиваше я ярко оранжево сияние. Между огромните и крила се беше настанило детето от селото и любопитно, без следа от страх наблюдаваше случващото се.
Чудовищата погледнаха към кралският феникс. Страховитата огнена птица пусна още един могъщ сноп светлина. Улучените от него чудовища този път буквално се изпариха, оставяйки на местата си само малки купчинки черна пепел. Останалите зверове се втурнаха към близката гора. Но преди да я достигнат земята се разтвори и оттам излезе огромен ездач възседнал невиждан червен бик. Той носеше скъпоценни доспехи, наличника на шлема му беше вдигнат и разкриваше сурово, но красиво лице. В ръката си воина стискаше огромен боен топор.
Всички елфи шумно въздъхнаха. Ездачът на бика беше не някой друг а Саросид – богът, който беше построил заедно с техните предци чудният дворец на мира.
Богът замахна с бойната си брадва. Ярки светкавици се посипаха от небето върху главите на чудовищата. Когато и последният звяр се просна обгорен на студената земя, Саросид погледна строго към детето.
В отговор момиченцето се засмя и докосна феникса по шията. Той се обърна и плавно се понесе в посоката, където се намираше селото му. Богът изръмжа нещо неопределено и пришпори бика си. Животното препусна стремително към далечните зелени хълмове, зад него оставаше блестяща диря.
- Значи слуховете са били истина – рече тихо Ефнолд.
- Кои слухове? – неразбиращо запита Елняееса.
- Ще ти разкажа затова по-късно – махна неопределено с ръка Ефнолд. – Сега имаме друга работа.
X X X X X
- Тук се е водил наистина ужасен магьоснически двубой – поклати глава Ефнолд.
Елняееса изрази съгласието си с леко кимване. Руините, които се разкриваха пред очите им някога явно са били прекрасен замък. Това личеше от обгорелите, тънки кули; срутените жилищни сгради и разбитите външни стени. Разцепените, тежащи по няколко тона каменни блокове бяха нямо свидетелство за ужасяващите магии, които са използвали магьосницата и вампира.
Елфите вече бяха стигнали до лишените от врати порти на замъка, когато над главите им се разнесе ръмжащ глас.
- Спрете!
Веднага след това на наблюдателната площадка на защитаващата портите лява фланкираща кула се появиха две джуджета. Те бяха облечени в здрави стоманени ризници, на главите си носеха украсени с шипове и скъпоценни камъни шлемове. Тежки двуостри брадви висяха на коланите им, ръцете им стискаха олекотени двупускови арбалети.
- Кои сте вие, и какво търсите в дома на господарката Зара? – запита едното джудже. То имаше шлем осеян с рубини и знак изобразяващ пещ върху туниката си.
- Аз съм Ефнолд от клана на Бика. А това е Елняееса от клана на антилопата. Двамата трябва да говорим със Зара по много важен въпрос.
- Зара я няма тук!
- Знаем това. Но ни казаха, че тук може да намерим нейни пратеници, от които можем да научим кога ще се върне. Или греша?
- Не, не грешиш! – изпуфтя джуджето – Влизайте!
Елфите преминаха през портите и се озоваха в големия вътрешен двор на замъка. Той целия беше покрит с останки от мебели, счупени статуи и изкоренени дървета. Тук-там между разбитите плочи от настилката беше израснала висока трева.
Джуджето, с което беше приказвал Ефнолд, ги чакаше до входа на кулата. Близо до него имаше още десетина въоръжени до зъби джуджета и две огнеметки. Страховитите машини бяха насочени точно срещу портите.
- По този начин ли посрещате гости? – опита се да се пошегува Елняееса.
Джуджето изгледа светлата елфа и изхъмка.
- Гости или не – посрещам всички така. Господарката Зара ме изпрати да пазя замъка и. И аз Тостадуор – Отговорник на Първа пещ от клана на Аления камък, няма да се посрамя пред нея. Казвайте сега, какво искате? Не вярвам, че сте дошли дотук само да ме питате кога ще пристигне Зара.
- Вярно е – отвърна с мила усмивка Елняееса. – Дойдохме, защото чухме, че тук имало летящ кораб, който ще потегля утре за Златните планини. Искаме да ви помолим да ни вземете с вас. Ние наистина трябва да говорим с нея.
- Тъй-тъй! – подръпна брадата си джуджето. – Искате значи да ви заведем в Златните планини. А не се ли страхувате за живота си. Войната между моят и вашият народ е на път да избухне. Излишно е да казвам, че да се наврете в Златните планини е все едно да влезете в устата на вълка. То не че вече не сте влезли де! Хи-хи-хи!
Смехът на джуджето накара Елняееса да се огледа тревожно. От различни страни неусетно се бяха появили още джуджета. Много от тях опипваха дръжките на оръжията си или мятаха към елфите изпълнени с враждебност погледи.
- Не е нужно да проливаме кръв преди да е почнала войната – рече Ефнолд, леко придвижвайки коня си така, че да застане между опасните джуджешки стрелци и Елняееса.
- Спокойно, елфе! – обади се с широка усмивка джуджето. – Няма да ви ядем.
- Тогава какво ще правите с нас?
- Ще ви заведем при Зара. – засмя се отново джуджето - Кой знае пък може и да имаме късмет и да спрем тази война. Да ви кажа правичката – на мен хич, ама хич не ми се изоставя спокойното място край пещите. Хайде, оставете тези четирикраки и елате да хапнем.
Елфите слязоха от конете и последваха Тостадуор към вътрешния двор на замъка. Макар и носещ следи от магьосническият двубой, той беше разчистен и сравнително подреден. По средата му беше кацнал изящен летящ кораб с хищнически очертания. Покриващите го мрежи с черно-кафяв цвят го правеха невидим в нощта. Около кораба в дълбоки ями горяха малки огньове. Покрай тях бяха насядали джуджета-стражи.
- Натам! – посочи Тостадуор входа на една голяма постройка. Тя беше изградена цялата от камък и лишена от каквито и да било прозорци или украси. Останките от голямата и врата подсказваха, че е служила за склад или нещо подобно. Няколко големи черни парчета плат закриваха входа и.
Тостадуор дръпна завесите и влезе. Елфите го последваха.
Остатъка от вечерта премина спокойно и без дрязги. Въпреки че джуджетата гледаха през цялото време подозрително към елфите, то нито едно от тях не предизвика кавга. Тостадуор, както отбеляза Ефнолд явно умееше да налага мнението си.
Рано на следващото утро елфите се качиха на летящия кораб на джуджетата. Повечето от тях направиха това с голямо неудоволствие. Причините за това бяха две. Първо те поверяваха съдбата си на някаква машина задвижвана от ветрове и от джуджешка магия. И второ – налагаше им се да оставят животните си на грижите на оставащите в замъка джуджета.
- Спокойно де, момчетата ми имат достатъчно провизии, за да тръгнат да ядат вашите кончета – подхвърли им Тостадуор.
Шегата на джуджето обаче не се стори много смешна на елфите. Мнозина го изгледаха враждебно.
- Моля се само да стигнем до Златните планини преди на този кораб да се е проляла кръв – тихо прошепна Елняееса в ухото на Ефнолд. Тъмният елф изрази съгласието си с едва забележимо кимване.
Когато всички елфи се качиха на борда, Тостадуор изръмжа нещо на гърления джуджешки език. Летящият кораб бързо започна да се издига. Скоро замъка и околните дървета и хълмове се превърнаха в едва различими дребни фигурки.
Елняееса се загърна плътно в наметалото си и се загледа в простиращият се пред нея безбрежен син хоризонт. Щяха ли да стигнат навреме в златните планини, и притежаваше ли Зара наистина толкова голяма власт над джуджетата, че да укроти войнолюбивият им дух? На тези тревожни въпроси тепърва и предстоеше да получи отговор…
Вторият ездач беше млада, ослепително красива жена. Тя имаше свилени, свободно падащи под кръста и коси, снежно бяла кожа и меки кафяви очи. Носеше елегантен костюм за езда, богато покрит със сърмени шевици и небесносини мъниста. В златният и наподобяващ сплетени лози колан, беше втъкната малка кама, лък и колчан със стрели подобни на тези на мъжа висяха отстрани на седлото и. Нейното ездитно животно, обаче не беше див бик, а грациозна бяло-златиста антилопа перда. Всичко във вида и държанието на младата жена издаваха, че и тя е дете на природата, само че от народа на Светлите елфи.
Край вира животните спряха и наведоха глави към бистрата вода. Мъжът погледна към дамата. Тя му кимна, усмихвайки се лъчезарно. Тъмният елф бързо скочи от гърба на бика и галантно и помогна да слезе. Младата жена го възнагради с още една усмивка и хвана ръката му. С леки стъпки, без да разговарят, те се отправиха към един величествен дъб. Под сянката на неговите могъщи клони бяха разположени няколко каменни трона. Изсечените върху им древни руни и покриващият ги мек пласт мъх показваха, че стоят тук от векове.
Дамата се настани на един трон, чиито подлакътници изобразяваха чапла. Тъмният елф приседна в нозете и. Двамата се загледаха в животните си. След като бяха утолили жаждата си бикът и антилопата бяха започнали кротко да пасат тучната трева.
-Ефнолд, - наруши първа царящата тишина дамата – смяташ ли, че ще има война между народа ни и джуджетата от Златните планини.
Сянка легна върху лицето на тъмният елф.
-Най-вероятно, лобов моя! Джуджетата са малки, упорити същества, които убеден съм, няма да се съгласят с компромисите предложени от Съвета . Те ще настояват онова, което е било договорено преди векове от техните стареи и нашите деди да се изпълни.
-Но това е лудост! Свещената гора винаги е била обитавана само от елфи и самодиви. Тя е свято място, в което цари непрекъсната хармония и спокойствие. Ако джуджетата получат онези части от нея, които са договорени със споразумението в Тигров мост, то магията и ще изчезне.
-Така е, съоръженията, които искат да издигнат джуджетата, за да добиват скритите в скалите желязна руда и златоносен пясък, ще причинят големи вреди на гората. От друга страна не мога да не призная, че джуджетата имат право да искат от нас да спазим споразумението. Ако техните оръжия, армии и знания не ни бяха помогнали, досега тролите и останалите отвратителни твари да са ни унищожили. А сега ние не само можем да отблъскваме успешно нападенията на враговете си, а имаме – пак благодарение на джуджетата непристъпни замъци и укрепления.
-И същите тези замъци, ще пречупят устрема на създателите си, ако се стигне до война – каза с блеснали очи светлата елфа.
-Съмнявам се, че ще стане точно така, Елняееса! – поклати отрицателно глава Ефнолд. – Джуджетата може да са безкомпромисни и упорити, но не са глупави. Убеден съм, че при строежа на замъците въпреки строгия контрол, който са осъществявали нашите деди, джуджетата са построили тайни проходи, за които нищо не знаем. И предполагам, че тези проходи са направени точно с цел да изравнят силите при бъдещ конфликт между нас и тях.
-Но това е подло!
Тъмният елф се засмя.
-Подло е според теб, скъпа. Но според мен това е отличен тактически ход. Ако бях на мястото на джуджетата преди години сигурно щях да постъпя по същият начин. Няма нищо по-ценно от това да знаеш, че крепост, за която обитателите и смятат, че е непревземаема може да падне за броени часове.
-Значи една война с джуджетата ще бъде много тежка.
-Да! Джуджетата са опасни противници, щом се стигне до ръкопашен бой. Освен това разполагат с множество смъртоносни оръжия и бойни машини.
-Толкова ли са страшни тези машини?
-Не можеш да си представиш! Преди три години в битката за Синвара видях как джуджешки отряд, въоръжен с огнеметки изпепелява за половин час над петстотин пещерни великана.
-Тогава Свещената гора е загубена.
-Не и ако успеем да убедим джуджетата да не започват война.
-Но как ще стане това? Ти сам каза, че джуджетата няма да отстъпят и на косъм от исканията си! – недоумяващо запита светлата елфа.
-Да, казах го, и продължавам да го твърдя. Но това, че ние не можем да убедим джуджетата от Златните планини да се съгласят с компромисите предлагани от Съвета не значи, че друг не може да ги убеди.
-И кой е този , който може да накара джуджетата да послушат Съвета.
-Магьосницата Зара!
-Зара! – ахна изумено Елняееса. – Но тя живее в Магьосническите хълмове.
-Точно така! Но може да дойде тук, ако се намери кой да я доведе.
-Предлагаш да изпратим пратеници при Зара!
-Да, но с едно малко уточнение. Пратениците ще бъдем ние двамата.
-Ние?
-Не смяташ ли, че е оправдано. Зара е велика магьосница. Не би било уместно, ако изпратим някой с нисък ранг при нея. Хората са доста суетни и приемат подобни неща като лична обида. Освен това нашите кланове са лично заинтересовани Свещената гора да бъде запазена.
-Прав си. Кога смяташ да потеглим за Магьосническите хълмове.
-Утре, при изгрев слънце.
-Толкова рано? – отново се изненада дамата.
-Ами, да! Всичко вече е подготвено за пътуването. Трябва само да си събереш багажа. А не се съмнявам, че ще сториш това бързо. В настоящият момент, около посещението на джуджетата в замъка е много шумно и напрегнато. Освен това, ако искаме да спрем тази безсмислена война трябва да побързаме да доведем Зара. Дори и да не срещнем спънки ще ни е нужен около месец, за да отидем до магьосническите хълмове и да се върнем.. А джуджетата, повярвай ми, няма да ни чакат. Щом разберат, че преговорите са провалени ще вдигнат веднага бойните знамена. Като имаме предвид факта, че и сега клановете се стягат за война, то ще настане една кървава баня.
-Имаш право. Утре, в зори ще те чакам при източната порта.
X X X X X
Фермерът Ищард невярващо разтърка очите си. От близката горичка, яхнали прекрасни диви мустанги излизаха около тридесетина елфи. По-голямата част от тях бяха облечени от главата до петите в леки рицарски доспехи и на наметките си имаха извезан червен бик.Останалите носеха зелено-кафяви, сливащи се с горската растителност дрехи, в плащовете им със сребърни нишки бе втъкано изображение на мечка.
Елфите препуснаха към Ищард. Фермерът, който отдавна беше пуснал юздите на мудните си волове, потърка притеснено длани. В тази част на света не живееха елфи, нито пък идваха. Според една древна легенда причината затова била отдавнашна кавга между децата на богинята Арсила – страховитият и могъщ Саросид и сестра му, прелестната Аснера.
Легендата разказваше следното. Когато били малки Саросид и Аснера много обичали да се състезават и да доказват непрекъснато способностите си. Постепенно тяхното съперничество станало много остро, а средствата, които използвали, за да спечелят преимущество не били съвсем честни. Саросид и Аснера крадяли изобретенията или трудовете си, а в случаите когато не можели да го сторят – просто ги унищожавали. Майка им, която ги следяла внимателно разбрала, че ако не се намеси скоро това съперничество ще прерасне в открит конфликт и децата и ще се превърнат в смъртни врагове. Затова тя ги извикала при себе си и им казала, че онзи от тях, който сътвори най-прекрасното вълшебство ще бъде обявен за по-добрият във вечният спор по между им.Съдии на състезанието щели да бъдат останалите Богове.
Саросид и Аснера се съгласили и се захванали за работа. В продължение на повече от век, братът и сестрата сътворявали своето вълшебство.
Аснера, която била избрала за свое работно поле областта Шандойра – прочута впоследствие като Магьосническите хълмове, си поставила за цел да създаде място, където магията да е събрана и достъпна за хората.Тези същества от всички обитатели на Ирионкана най-малко можели да боравят с нея. Аснера населила магьосническите хълмове с множество красиви вълшебни създания, които трябвало да бъдат помощници и приятели на живеещите там хора. Богинята създала още и кулата на Диамантените пламъци – центърът на магьосническата мощ на Шандойра.
Саросид започнал да гради нещо неочаквано за всички. Това бил огромен дворцов комплекс – със сгради от кристал, с вълшебни градини, с зали отразяващи архитектурата и бита във всички краища на света. Това било място, в което царял мир и покой, и където дори и най-големите врагове забравяли за враждите си и се отдавали на игри и пирове.
Аснера бързо разбрала, че творението на брат и е много по-добро от нейното. И макар че му се възхищавала, тя не могла да се сдържи и заповядала на няколко орди диви варвари да нападнат двореца на Саросид. Това станало малко преди останалите Богове да се съберат и да отсъдят чие вълшебство е по-добро.
Варварите нахлули във все още недовършеният дворец в една тъмна нощ. Започнала битка. Въпреки че Саросид и елфите, които охранявали двореца унищожили диваците, то последиците били страшни. Красивите градини били изпотъпкани и подпалени, много от сградите разбити. Земята, на която дотогава не се била проливала кръв, била осквернена. Саросид бил много разгневен. Още по-голяма обаче била тъгата му за погубената красота. Богът изоставил двореца си и повел своите елфи към все още девствените и недокоснатите от човешка ръка земи край Малкото вътрешно море. Макар той да се бил отказал да воюва срещу сестра си, елфите които му помагали да построи двореца не се били отказали да воюват срещу хората разрушили това свято за тях място.
Аснера, която очаквала брат и да отвърне на удара, не могла да повярва когато и съобщили за заминаването му. Очаквайки, че това е някаква хитрост от негова страна, Аснера заповядала на войските си да се приготвят за отбрана. Но нападение не последвало. Тогава богинята отишла до вълшебният град на Саросид. Онова, което видяла дълбоко я покъртило. Тя разбрала, че с глупавият си каприз е унищожила едно велико творение.
Аснера разбрала, че съперничеството между нея и брат и е минало всякакви разумни граници и решила да го помоли за прошка. Саросид обаче отказвал изобщо да се види с Аснера. Не помагали нито многобройните пратеници, които изпращала Аснера, нито увещанията на майка му, богинята Арсила.
Тогава Аснера предприела нещо, което изненадало всички. С помощта на богинята Ренила и на богинята Еяел, тя започнала да възстановява вълшебният дворец на Саросид. Малко по-късно към нея се присъединили и други от Боговете. Саросид, който следял усилията на сестра си и останалите Богове, най-накрая също се включил във възстановяването на вълшебният дворец. По този начин пагубното съперничество между него и сестра му завинаги било погребано.
Благодарение на усилията на всички Богове, вълшебният дворец на Саросид се превърнал в нещо наистина невиждано. Боговете решили, че подобна красота не бива да бъде достъпна за всеки и го пренесли в друго измерение. За да се озовял някой във чудният замък трябвало да заслужи това право и трябвало да върши добрини, а не злини. Така се родил Домът героите…
Елфите спряха край нивата на Ищард.
- Добър ден, стопанино! – поздрави приветливо Елняееса. – Би ли ни казал кой път води към замъка на магьосницата Зара.
Фермерът примигна смутено.
- Замъкът на Зара? Ами той се намираше хей зад онези хълмове – ръката му посочи една поредица от високи хълмове на изток.
- Намираше се? – запита неразбиращо Елняееса.
- Да! – въздъхна тежко фермерът. – Намираше се. Преди месец беше унищожен.
- Зара е била нападната? – не можа да скрие изненадата си светлата елфа. – Но от кого?
- От някакъв вампир. Мисля че се казваше Окзирон. Господарката Зара го срази, но замъка се превърна в пепелища.
- Значи Зара е жива?
- Да, господарке. Но не е тук.
- А къде можем да я намерим?
- Не мога да ви кажа със сигурност. Носят се най-различни слухове. Някои казват, че е отишла в кулата на Диамантените пламъци, други при джуджетата.
Елняееса и Ефнолд се спогледаха.
- Благодаря ти за ценните сведения, стопанино – каза светлата елфа. – Ето, вземи това за спомен от нас. То ще дари животните ти със здраве и плодородие.
Елняееса пусна в ръката на Ищард малка кесийка с извезано сърце върху нея. Фермерът дълбоко се поклони.
- Какво ще правим? – запита Елняееса, докато се отдалечаваха от нивата и все още неподвижния фермер.
- Ще отидем до замъка? Зара може да е оставила някакви следи, които да показват накъде е тръгнала. Или пък може да има някой, който да знае къде е тя.
- Смяташ, че ще намерим хора в замъка. Та битката с вампира е била преди повече от месец. По същото време е изчезнала и Зара. Смяташ ли, че някой човек би останал в място станало сцена на магьоснически двубой?
- Хората са странни. Може би някой стар слуга прекалено привързан към дома, в който е живял е останал в него и след разрушението му. Може Зара да е заповядала на някои от подчинените си да останат и да охраняват руините. В един замък на магьосник винаги има поне едно подземие пълно с ценни артефакти. А Зара е една изключителна магьосница. Мисля дори, че скоро тя ще се върне, за да ремонтира замъка.
- Да, но кога?
Ефнолд повдигна рамене.
Продължиха пътуването в мълчание. Малко преди слънцето да залезе стигнаха някакво село. Появата им предизвика силно вълнение. От всички страни започнаха да се стичат големи групи хора. Всички искаха да видят елфите. От ковачниците и оборите наизлизаха мъже с опушени лица и с изцапани с тор ботуши. От къщите една след друга взеха да се показват домакини. Някои от жените бяха покрити целите с брашно, други още държаха вретено или цветно кълбо прежда. Децата забравиха за шумните си игри и мълчаливо, с грейнали от възхита очи последваха елфите.
На малкия селски площад елфите спряха. Следващото ги множество притихна, спирайки на почетно разстояние.
Ефнолд скочи от гърба на коня си. Елняееса веднага се озова до него. Двамата се отправиха към излезлият да ги посрещне старейшина на селото. Той беше беловлас старец, с набраздено от многобройни бръчки чело. Годините му трудно можеха да бъдат определени, но сигурно отдавна беше надхвърлил сто. Едната му ръка стискаше голям дъбов жезъл, а другата беше опряна на рамото на стройно момиче. То беше малко над седем години, с тъмнокестенява коса и черни, неразгадаеми очи. Ефнолд, който за миг се взря в зениците му, потръпна. После се обърна към старейшината.
- Да ви дадат дълъг живот, премъдри! – поздрави елфът – Ще може ли да се подслоним за през нощта във вашето село?
- За нас ще бъде чест и празник, благородни елфе – отвърна старецът. – От векове представители на вашият народ не са идвали в тукашните земи.
- Да, така е – потвърди неохотно Ефнолд. – неговият род бе един от тези, които бяха градили вълшебният дворец на Саросид. Песните на бардовете бяха съхранили пресен спомена за предателството на хората.
- Какво ви води в нашите земи? – запита старейшината отново.
- Търсим магьосницата Зара.
Сред множеството се понесе тихо шушукане.
- Но Зара я няма от цял месец – поклати тежко главата си старейшината. – И никой не знае дали ще се върне.
- Ще се върне – разнесе се гласчето на момичето.
Очите на всички – и елфи, и хора мигом се насочиха към детето. Старецът бавно сведе глава към малката си помощничка. Изражението му издаваше раздразнение.
- Да не би пак да си говорила с твоя тайнствен приятел? – попита той.
Детето отрицателно поклати глава.
- Тази сутрин ходих до замъка – продължи то. – И там видях няколко джуджета. Те ми казаха, че Зара ще си дойде.
Смаяни въздишки се изтръгнаха от гърдите на струпалите се наоколо хора. Елфите запазиха самообладание, но радостните искрици в очите им показваха, че думите на детето много са ги зарадвали.
- Джуджетата казаха ли ти кога ще се върне, Зара? – попита . Елняееса.
- Не!
- Моля те, дете! – коленичи светлата елфа и погледна момиченцето в очите. – Помисли добре. Не казаха ли джуджетата, кога точно ще си дойде Зара. Много е важно да говорим с нея.
- Тогава, защо не питате джуджетата – каза простичко детето. – Те ще се връщат чак вдругиден в Златните планини.
- Ще се връщат ли? Нима джуджетата не пазят замъка на Зара? – запита Ефнолд и също коленичи пред хлапето.
- Не! Джуджетата бяха пристигнали малко преди мен в замъка. Заварих ги докато разтоварваха някакви странни уреди и друг багаж от летящия си кораб.
- Летящ кораб! – скочи радостно Ефнолд – Тези джуджета сигурно идват от Златните планини по поръка на Зара.
- А това означава, че и тя е там! – допълни с блеснали очи Елняееса.
- Без съмнение. Сега остава само да говорим с джуджетата и да ги убедим да ни закарат с кораба си при Зара.
- Това няма ли да бъде трудно.
- Най-вероятно. Но нека първо да говорим с джуджетата. Кажи ни старейшино, колко далеко оттук се намира замъка на Зара.
- На около час езда оттук, в южна посока – отвърна старецът. – Съветвам ви обаче да не пътувате по нощите – той погледна към сгъстяващите се вечерни сенки. – С настъпването на нощта се появяват чудовища.
При думите на старейшината много от хората взеха да си нашепват под нос заклинания против злите сили.
- Чудовища ли? – запита замислено Ефнолд. – И как изглеждат?
- Никой, който ги е видял не е доживял да разкаже това. Тези адски създания оставят след себе си само трупове.
Елняееса се обърна към Ефнолд. Тъмният елф беше присвил леко очи и ги плъзгаше по потъмнелия хоризонт.
- Благодаря за предупреждението, старейшино! – рече той. – Но ние ще продължим пътя си.
- Както желаете. Ще се моля на Боговете да ви закрилят.
Елняееса и Ефнолд се качиха на животните си и бавно поведоха малката си групичка воини към изхода на селото. Хората ги изпроводиха мълчаливо.
- Какво те мъчи? – запита Елняееса.
- Детето – отвърна кратко Ефнолд.
- Какво за него? То е едно обикновено човешко дете.
- Ето, че тук грешиш. Това дете не е като останалите. В него има сила.
- Каква?
- Не знам. И точно това ме безпокои. Това не е обикновената магьосническа сила, която сме свикнали да срещаме у хората. Това е нещо много древно.
Продължиха да яздят в мълчание. Не след дълго мрака ги обгърна напълно. Единствено ярката луна и трепкащите светлинки на светулките огряваха пътя им.
Елфите тъкмо бяха прекосили един малък криволичещ поток, когато земята около тях сякаш изригна. Изскочиха някакви тъмни, огромни създания с неопределна форма. Въздухът се изпълни с ревове и ръмжене. Под бледите лунни лъчи блеснаха остриетата на елфическите мечове, полетяха стрели. Неколцина от враговете паднаха преди да успеят да направят и крачка. Другите обаче се добраха до малкия отряд. Елфите бяха разпръснати. Започна жестока ръкопашна схватка.
Уменията на придружаващите Ефнолд и Елняееса бойци бяха великолепни. Нападателите им обаче компенсираха този си недостатък с числеността и грубата си сила. Мракът също беше на тяхна страна.
Изправил се пред Елняееса, Ефнолд яростно размахваше късият си меч. Оръжието сякаш живееше свой живот, малкият кръгъл щит на тъмният елф ловко отклоняваше вражите атаки.
Застаналата зад Ефнолд, Елняееса изпращаше стрела след стрела в гъстата маса на непрекъснато прииждащите врагове. Очите и искряха, ръцете и се движеха с изумителна бързина.
- Май трябваше да вземем, брат ти – извика Ефнолд, докато изтегляше меча си от тялото на поредния нападател. – Един магьосник щеше да...
Ефнолд прекъсна изречението си по средата. Ярък златисто-оранжев сноп проряза нощта. Околните храсти пламнаха. Разкриха се ясно нападателите. Това бяха много големи и зловещи чудовища.Те имаха дебела мръсно жълтеникава кожа; огромни ръце завършващи с нокти като куки и масивни глави, увенчани с шипове и рога. Гърдите на някои от тях бяха покрити със здрави, прилични на броня рогови плочки.
Ярката светлина накара битката да стихне за миг. Почти веднага след това към земята се стрелна нов сноп светлина. Той удари право в една голяма група от чудовища. Тъмните твари пламнаха, животински ревове на болка огласиха околността.
Елфите погледнаха към небето. Над мястото на битката се носеше величествен кралски феникс. Черните очи на птицата блестяха, обвиваше я ярко оранжево сияние. Между огромните и крила се беше настанило детето от селото и любопитно, без следа от страх наблюдаваше случващото се.
Чудовищата погледнаха към кралският феникс. Страховитата огнена птица пусна още един могъщ сноп светлина. Улучените от него чудовища този път буквално се изпариха, оставяйки на местата си само малки купчинки черна пепел. Останалите зверове се втурнаха към близката гора. Но преди да я достигнат земята се разтвори и оттам излезе огромен ездач възседнал невиждан червен бик. Той носеше скъпоценни доспехи, наличника на шлема му беше вдигнат и разкриваше сурово, но красиво лице. В ръката си воина стискаше огромен боен топор.
Всички елфи шумно въздъхнаха. Ездачът на бика беше не някой друг а Саросид – богът, който беше построил заедно с техните предци чудният дворец на мира.
Богът замахна с бойната си брадва. Ярки светкавици се посипаха от небето върху главите на чудовищата. Когато и последният звяр се просна обгорен на студената земя, Саросид погледна строго към детето.
В отговор момиченцето се засмя и докосна феникса по шията. Той се обърна и плавно се понесе в посоката, където се намираше селото му. Богът изръмжа нещо неопределено и пришпори бика си. Животното препусна стремително към далечните зелени хълмове, зад него оставаше блестяща диря.
- Значи слуховете са били истина – рече тихо Ефнолд.
- Кои слухове? – неразбиращо запита Елняееса.
- Ще ти разкажа затова по-късно – махна неопределено с ръка Ефнолд. – Сега имаме друга работа.
X X X X X
- Тук се е водил наистина ужасен магьоснически двубой – поклати глава Ефнолд.
Елняееса изрази съгласието си с леко кимване. Руините, които се разкриваха пред очите им някога явно са били прекрасен замък. Това личеше от обгорелите, тънки кули; срутените жилищни сгради и разбитите външни стени. Разцепените, тежащи по няколко тона каменни блокове бяха нямо свидетелство за ужасяващите магии, които са използвали магьосницата и вампира.
Елфите вече бяха стигнали до лишените от врати порти на замъка, когато над главите им се разнесе ръмжащ глас.
- Спрете!
Веднага след това на наблюдателната площадка на защитаващата портите лява фланкираща кула се появиха две джуджета. Те бяха облечени в здрави стоманени ризници, на главите си носеха украсени с шипове и скъпоценни камъни шлемове. Тежки двуостри брадви висяха на коланите им, ръцете им стискаха олекотени двупускови арбалети.
- Кои сте вие, и какво търсите в дома на господарката Зара? – запита едното джудже. То имаше шлем осеян с рубини и знак изобразяващ пещ върху туниката си.
- Аз съм Ефнолд от клана на Бика. А това е Елняееса от клана на антилопата. Двамата трябва да говорим със Зара по много важен въпрос.
- Зара я няма тук!
- Знаем това. Но ни казаха, че тук може да намерим нейни пратеници, от които можем да научим кога ще се върне. Или греша?
- Не, не грешиш! – изпуфтя джуджето – Влизайте!
Елфите преминаха през портите и се озоваха в големия вътрешен двор на замъка. Той целия беше покрит с останки от мебели, счупени статуи и изкоренени дървета. Тук-там между разбитите плочи от настилката беше израснала висока трева.
Джуджето, с което беше приказвал Ефнолд, ги чакаше до входа на кулата. Близо до него имаше още десетина въоръжени до зъби джуджета и две огнеметки. Страховитите машини бяха насочени точно срещу портите.
- По този начин ли посрещате гости? – опита се да се пошегува Елняееса.
Джуджето изгледа светлата елфа и изхъмка.
- Гости или не – посрещам всички така. Господарката Зара ме изпрати да пазя замъка и. И аз Тостадуор – Отговорник на Първа пещ от клана на Аления камък, няма да се посрамя пред нея. Казвайте сега, какво искате? Не вярвам, че сте дошли дотук само да ме питате кога ще пристигне Зара.
- Вярно е – отвърна с мила усмивка Елняееса. – Дойдохме, защото чухме, че тук имало летящ кораб, който ще потегля утре за Златните планини. Искаме да ви помолим да ни вземете с вас. Ние наистина трябва да говорим с нея.
- Тъй-тъй! – подръпна брадата си джуджето. – Искате значи да ви заведем в Златните планини. А не се ли страхувате за живота си. Войната между моят и вашият народ е на път да избухне. Излишно е да казвам, че да се наврете в Златните планини е все едно да влезете в устата на вълка. То не че вече не сте влезли де! Хи-хи-хи!
Смехът на джуджето накара Елняееса да се огледа тревожно. От различни страни неусетно се бяха появили още джуджета. Много от тях опипваха дръжките на оръжията си или мятаха към елфите изпълнени с враждебност погледи.
- Не е нужно да проливаме кръв преди да е почнала войната – рече Ефнолд, леко придвижвайки коня си така, че да застане между опасните джуджешки стрелци и Елняееса.
- Спокойно, елфе! – обади се с широка усмивка джуджето. – Няма да ви ядем.
- Тогава какво ще правите с нас?
- Ще ви заведем при Зара. – засмя се отново джуджето - Кой знае пък може и да имаме късмет и да спрем тази война. Да ви кажа правичката – на мен хич, ама хич не ми се изоставя спокойното място край пещите. Хайде, оставете тези четирикраки и елате да хапнем.
Елфите слязоха от конете и последваха Тостадуор към вътрешния двор на замъка. Макар и носещ следи от магьосническият двубой, той беше разчистен и сравнително подреден. По средата му беше кацнал изящен летящ кораб с хищнически очертания. Покриващите го мрежи с черно-кафяв цвят го правеха невидим в нощта. Около кораба в дълбоки ями горяха малки огньове. Покрай тях бяха насядали джуджета-стражи.
- Натам! – посочи Тостадуор входа на една голяма постройка. Тя беше изградена цялата от камък и лишена от каквито и да било прозорци или украси. Останките от голямата и врата подсказваха, че е служила за склад или нещо подобно. Няколко големи черни парчета плат закриваха входа и.
Тостадуор дръпна завесите и влезе. Елфите го последваха.
Остатъка от вечерта премина спокойно и без дрязги. Въпреки че джуджетата гледаха през цялото време подозрително към елфите, то нито едно от тях не предизвика кавга. Тостадуор, както отбеляза Ефнолд явно умееше да налага мнението си.
Рано на следващото утро елфите се качиха на летящия кораб на джуджетата. Повечето от тях направиха това с голямо неудоволствие. Причините за това бяха две. Първо те поверяваха съдбата си на някаква машина задвижвана от ветрове и от джуджешка магия. И второ – налагаше им се да оставят животните си на грижите на оставащите в замъка джуджета.
- Спокойно де, момчетата ми имат достатъчно провизии, за да тръгнат да ядат вашите кончета – подхвърли им Тостадуор.
Шегата на джуджето обаче не се стори много смешна на елфите. Мнозина го изгледаха враждебно.
- Моля се само да стигнем до Златните планини преди на този кораб да се е проляла кръв – тихо прошепна Елняееса в ухото на Ефнолд. Тъмният елф изрази съгласието си с едва забележимо кимване.
Когато всички елфи се качиха на борда, Тостадуор изръмжа нещо на гърления джуджешки език. Летящият кораб бързо започна да се издига. Скоро замъка и околните дървета и хълмове се превърнаха в едва различими дребни фигурки.
Елняееса се загърна плътно в наметалото си и се загледа в простиращият се пред нея безбрежен син хоризонт. Щяха ли да стигнат навреме в златните планини, и притежаваше ли Зара наистина толкова голяма власт над джуджетата, че да укроти войнолюбивият им дух? На тези тревожни въпроси тепърва и предстоеше да получи отговор…
Няма коментари:
Публикуване на коментар