ПИСМО ОТ СРЕДНАТА ЗЕМЯ

До Леголас Сребролъки!

Скъпи приятелю, изминаха тридесет и три дълги лета откак последно стояхме рамо до рамо на Бреговете на Сивите заливи. В онзи ден, когато последните елфически кораби отплаваха към заветния Валимар, аз почувствах безкрайна пустота в сърцето си.
До този миг не бях познавал това чувство. Бях се сблъсквал с болката от загубата на близки и приятели, с яростта обземаща воина в битка и с черната мантия на отмъщението и разрушението.
Но до този ден не бях изпитвал пустота.
Винаги съм смятал вас елфите за прекалено надменни, арогантни и самовлюбени. Дарения ви от Боговете вечен живот ви кара да гледате с презрение на по нисшите от вас раси и да смятате единствено вашите решения за правилни, дори и тогава когато допускате гибелни грешки.
Няма да крия, или да отричам, че моя народ също си има трески за дялане. Ние джуджета твърде много обичаме съкровищата и красивите предмети – може би тук малко си приличаме с ненавистните дракони. Избухливи сме, лесно се хващаме за оръжията и повечето пъти действаме под влиянието на чувствата.
Въпреки недостатъците на расите ни, след заминаването на корабите, аз изведнъж осъзнах, че елфите и джуджетата всъщност не са толкова различни. Поне по дух и цел. Създадени от Боговете и магията на тази земя, ние имаме грижата да я направим подходящ дом за младата раса на хората. А сетне да потънем в мъглите на Безвремието, оставяйки само спомена за вас.
Вие Първородните изпълнихте своята задача. След сразяването на Черното зло и унищожаването на Единствения пръстен в Огньовете на Съдбовната планина, получихте правото да се оттеглите в така жадувания и изпълнен с благоденствие Валимар.
Ние джуджетата останахме. Но скоро ще дойде и нашия ред. След последната битка пред Черната порта съюзниците и слугите на Мрака изчезват един по един.
Тролите вече почти не излизат от своите планински обиталища, а орките постепенно започнаха да отстъпват в най-негостоприемните и пусти райони.
Гондор укрепва ден след ден, възвръщайки старата си слава, а ездачите на Рохан се носят с вятъра из бебрежните равнини, зорко охранявайки земите отвъд пределите от врагове.
Армии на хората безпощадно унищожават последните остатъци от силите на черния господар, нови селища и градове никнат из земи където скоро са царяли единствено скръб и където единствената реч е бил воя на вълците и отвратителното съскане на гоблините.
Светът се променя, а с него се променят и нравите. След завръщането ми у дома все повече джуджета започнаха да напускат родните места и да търсят приключения. Други просто се заселват в земите на хората.
Не знам дали е за добро или зло, но не след дълго – може би след няколко стотин години Кралят под планината завинаги ще напусне своя дом, и ще се превърне в една легенда...
Понякога, когато нощем стоя край запаленото огнище и пия бира с по-младите си другари ме обзема носталгия по отминалите дни. Обзема ме желание отново да грабна вярната си брадва и да се впусна в нови приключения из пътищата на Средната земя, редом с храбрия Арагорн, мъдрия Гандалф, веселите хобити и с теб остроухи ми приятелю.
Уви тези мои въжделения са непостижими. Нашето времето отмина, така както отмина и времето на елфите. Сега само мога да се надявам, че историите за нашите приключения и за делата, които извършихме няма да бъдат забравени.
Думите ми сигурно ти звучат като приказки на някой старец. Което донякъде не е далеч от истината. Макар че според моя народ все още съм в зрелостта си, аз все по-често чувствам огромна умора върху плещите си. Влечението ми към шумните тържества изчезна, блясъкът на златото и диамантите вече не блазни окото ми. Замислям се все повече за своя край и за онова което ще бъде след мен... Дали джуджетата отново ще се превърнат в камъка и пръстта, от която са били създадени или ще се претопят сред хората. А може би и ние ще намерим своя Валимар?
Изпращам туй писмо по един от последните представители на твоя народ – една малка елфа, която открих премръзнала в планините на път за дома.
Нейният копнеж да види тайнствения Валимар и да срещне изгубените си роднини е твърде силен. И макар че аз намирам решението и да тръгне сама на път за лудост, не мога да не се възхитя на смелостта и. Както не мога да не се преклоня и за пореден път пред смелостта на мъничкия хобит Фродо. Предай му моите поздрави и поздравите на всички приятели от Задругата.
Корабчето на елфата отплува утре сутринта. Надявам се, че Боговете ще я закрилят и ще и посочат верния път. Защота да сбъднеш най-голямата си мечта е блаженство превелико.

С пожелания ръката ти да бъде все така твърда, а окото точно!
Вечно твой: Гимли Тежкобради