ТАЙНАТА НА МЕЧЕТО УСОЕ

Твърдината на болярина Сеслав се издигаше на билото на висок, стръмен хълм. Беше голяма, здрава постройка с островърхи бойници и здрави кули. Цялата беше изградена от тежки сиво-бели камъни, покрити със зеленикав мъх и слепени здраво с хоросан. Дебели, потъмнели дъбови порти, обковани с големи железни гвоздеи защитаваха входа и. От север, запад и изток крепостта беше опасана от дълбок, пълен с вода ров, от юг защита и осигуряваше голяма, опасна пропаст.
Точно срещу твърдината, на разстояние няколко хвърлея с лък се тъмнееше назъбената и студена пазва на Мечето усое. Проходът беше суров, изпълнен с множество тесни дерета и гъсти дъбрави. Буйната пълноводна река, която минаваше през него криволичеше като змия и образуваше коварни въртопи и вирове.
Въпреки неприветливостта си, Мечето усое беше един от най-често използваните старопланински проходи. Той свързваше Подунавието и Тракия и беше едно от малкото места, през които пътниците можеха да пътуват спокойно. Патрулите на болярина Сеслав редовно обхождаха района в търсене на следи от контрабандисти или разбойници. До самият вход на прохода, точно срещу крепостта имаше малка стражева кула. В нея денонощно имаше малък гарнизон от десетина бойци. По време на война, воините трябваше да бдят за врагове и да известяват болярина със сигнални огньове. В мирно време стражите изпълняваха ролята на митничари. Събираха такси и налози от пътуващите търговци, осигуряваха водачи на чужденците.
Беше тиха и спокойна лятна вечер. Пълният месец обливаше земята с ярка светлина, звездите блещукаха като малки скъпоценни камъни. Лекият топъл ветрец полюшваше върховете на тревичките, щурците тихичко пееха своите песни. От време на време нейде отдалеко се разнасяше изпълненият с тайнственост зов на бухала. После отново настъпваше тишина.
Край малък огън запален до входа на кулата бяха седнали двама мъже. Недалеко от тях два едри жребеца с рунтави гриви и неподрязани опашки, кротко хрупаха поставеният отпреде им зоб. Още мъже и още коне се бяха разположили надолу по хълма.
Първият от седналите пред огъня мъже, беше самият болярин Сеслав. Той беше около четиридесет и пет годишен едър планинец, с ръст надхвърлящ шест стъпки, с буйни мустаци и гъсти вежди. Челото му беше широко и открито, а очите сини и живи.
Боляринът беше облечен в дрехи от зелено кадифе, богато украсени със сребърни и сърмени шевици. Носеше къси черни полуботуши, тъмнокафяв, поръбен със самурови кожи плащ и тежка златна огърлица. Голям пръстен с печат украсяваше безименният пръст на лявата му ръка. Върху широкият кожен колан на Сеслав висяха още широк ловджийски нож, торбичка с прахан и огниво и торбичка с ловни принадлежности. Халката, на която биваше окачван меча сега бе празна. Но самото оръжие лежеше близо до десницата на Сеслав. То беше огромно и тежко, с ръкохватка от рог на бик. Беше пъхнато в ожулена и осеяна с медни кабари кожена ножница. Предаваше се от поколение на поколение и беше участвало в не една славна битка.
И макар че родът на Сеслав се беше прочул като род на смели воини и опитни стратези, то простолюдието не питаеше обич към него. Причината за това се дължеше на извършената от дядото на Сеслав постъпка.
След като цар Самуил беше умрял и византийските войски бяха нахлули в България, за да я поробят, дядото на Сеслав вместо да се бие беше предпочел да сложи оръжие и да признае властта на Василий ІІ. В замяна на това беше запазил напълно земите и властта си. Мнозина изтълкуваха това като предателство и намразиха рода на Сеслав.
В последвалите близо петдесет години дядото, бащата и чичото на сеслав бяха показали красноречиво, че за тях най-важно е добруването на поставените под властта им люде. Сеслав също се грижеше много за васалите си. Не ги товареше с излишни повинности и данъци, а в лоши години когато реколтата беше слаба заплащаше от своята хазна част от дължимите данъци към империята. Въпреки това стаилите се в сърцата на хората ненавист и гняв угасваха бавно.
Седналият срещу Сеслав човек беше дребен на ръст, с черни очи и с малка остра брадичка. Облеклото му беше от най-скъпи коприни и дантели и беше издържано в предизвикателни, ярки тонове. Вместо ботуши носеше леки сандали. Плащът му беше къс, бял, украсен със златна бродерия. Ръцете му бяха отрупани с големи златни пръстени с вградени в тях едри скъпоценни камъни, на кръста му висеше малка кама в посребрена ножница. Името на дребничкият мъж беше Алексий и той беше един от най-големите прониарии в Тракия. Неговата най-малка дъщеря Евдокия, щеше да стане съпруга на владетеля на Мечето усое.
- E, прониарие Алексий, харесват ли ти земите ми? – запита усмихнато Сеслав и надигна поставената край огъня бъклица с вино
- Хубави са земите ти, Сеславе! Много хубави! – отвърна ромееца и придърпа зиморничаво краищата на наметката си. – Само дето са малко студени.
Сеслав се засмя широко и подаде бъклицата на Алексий.
- Право думаш, прониарие. На, пийни малко винце, за да си сгрееш кръвта и развеселиш душата. Нещо много умърлушен ми се видиш.
Алексий пое бъклицата, но не я вдигна към устата си. Очите му изведнъж заблестяха възхитено, лицето му се изопна от смайване. Сеслав бързо потърси това, което беше привлякло вниманието на ромееца.
На един рид недалеко от кулата се беше появил прекрасен снежнобял вихрогон. Гривата и опашката на животното бяха буйни и искрящи, направени сякаш от разтопено сребро. Красив млечнобял рог увенчаваше челото му.
Сякаш забелязал интереса на двамата мъже, конят се изправи на задните си крака и изцвили силно и пронизително. Звуците веднага бяха подхванати от планинското ехо и разнесени на всички страни. Занадигаха се заспали мъже, завързани коне започнаха да опъват яростно въжетата си.
Щом се разнесе изцвилването на еднорога, Сеслав трепна. Сетне скочи на крака и припряно се отправи към жребеца си, опасвайки в движение меча си.
- Иване! – извика Сеслав към един опрял се на стените на стражницата набит мъж. – Събери гончиите. Тръгваме след еднорога.
- Но, господаря! – опита се да протестира главният ловец на болярина. – Нощ е. По това време в Мечето усое…
- Събирай гончиите! Бързо! – изрева властно Сеслав и се метна на седлото. Няколко секунди по-късно се носеше като хала към мястото, където беше еднорога. Алексий го последва със съвсем малко забавяне.
- Главният ловец поклати неодобрително глава и се зае да събужда онези от хората си, и онези от телопазителите на двамата знатни велможи, които все още спяха.

X X X

Еднорогът вдигна глава и се ослуша. Приближаваха хора.
Ето, че утриннната мъгла бе раздрана от слабите, едва забележими отблясъци на факли. Последваха ги множество конници и пешаци. Те се движеха в широка дъга, хванали големи мрежи и аркани. Най-отпред, възседнали едри жребци препускаха две облечени в скъпи дрехи фигури. Всички ловци бяха уморени, опръскани с кал и изподрани от острите камъни и трънаци.
Еднорогът изцвили предизвикателно и се спусна напред. Ловците го забелязаха. Отляво и отдясно към него полетяха ездачи с мрежи. Останалите завиках, опитвайки се да го уплашат и объркат. Приказното създание обаче не се смути. След като избягна грациозно конниците, то полетя право срещу двамата велможи. Изненадани от тази негова постъпка, Останалите ловци не успяха да реагират. Еднорогът профуча покрай тях и се спусна в една малка долчинка.
- Жалко, изпуснахме го! – въздъхна тежко Алексий, докато слушаше звуците от заглъхващите копита.
Сеслав не отвърна нищо. За пръв път откак се беше появил еднорога в земите му, той се бе озовал толкова близо до него. И за пореден път го изпускаше.



Лятото отмина, отмина и есента. Задухаха зимни вихри. Планината се покри с дълбоки преспи. Пътуването през Мечето усое стана трудно, ловът невъзможен. Подгонен от студа, дивеча се беше изпокрил в своите бърлоги или слязъл в по-ниските части.
С настъпването на зимата, в къщата на болярина Сеслав настана оживление. Евдокия, новата невеста беше донесла със себе си не само богат чеиз, но и ведро настроение. Големият, но запустял след трагичната кончина на майката на Сеслав дом, изведнъж светна. Започнаха да се стягат онези части, които имаха най-голяма нужда от ремонт, да се украсяват стаите с извадените от килерите и от чеиза на Евдокия шарени черги, китеници и скъпи кожи. Голямата библиотека на Сеслав беше попълнена с много нови книги. По-голямата част от тях бяха на български. Това беше специалният сватбен подарък на Евдокия за съпруга и. Освен като воин и страстен ловец, Сеслав се славеше и като голям ценител на книжното слово. Когато беше в подходящо настроение, владетелят на Мечето усое обичаше да прекарва дълги часове във философски спорове с игумена на местният манастир.
Отново беше вечер. Седнал край огнището в голямата всекидневна на болярският дом, Сеслав разсеяно преглеждаше една дебела книга с позлатени корици. Тя беше превод от ромейски и разказваше за земите на българите още по времето на Крума Страшни.
Разказите за отминалото величие на една горда държава, за нейните владетели и бляскави победи постепенно взеха да оказват тягостно въздействие върху Сеслав. Той понечи да затвори книгата. Но в този миг вратата на стаята се отвори от силния вятър. Страниците затрептяха и се заразгръщаха. Боляринът изпуфтя и ядосан посегна да метне книгата върху близката маса. Ръката му вече беше описала дъга, когато той внезапно се сепна. Бързо, с трескав поглед той сложи четивото обратно върху коленете си и запрелиства нетърпеливо страниците.
След няколко секунди го откри. Откъсът беше къс и разположен към края на главата, която четеше. В него се казваше:
“… Разправят, че в земите на варварите имало чуден извор. Онзи що пиел от неговата вода, бивал излекуван от всякакви болести. Той също така бивал даряван с неувяхваща младост и жизненост от господаря на извора – снежнобял вълшебен вихрогон.
Мястото, където се намира извора, и където живее приказният кон е високо-високо сред дебрите на Хема. То е студено, неприветливо и опасно. Пред входа му се издигат остри, прилични на вкаменени люде скални колони.”
Боляринът прочете откъса още няколко пъти. Върху устните му изгря усмивка. Нямаше никакво съмнение – неизвестният византийски автор говореше за скалите на Скръбта. Отвъд тях беше мрачното и считано за прокълнато от местните Тъмно дере. Онези, които бяха навлизали в него, никога не се бяха връщали. Според хорската мълва в Тъмното дере живеело ужасно чудовище, което погубвало пътниците. Сеслав удари с юмрук по бедрото си. Какъвто и да беше обитателя на Тъмното дере, нямаше да го спре да улови еднорога.
Рано на следващата сутрин, когато зимната буря утихна, Сеслав яхна жребеца си и пое към гърлото на прохода. Беше сам, без охрана или гончии. Само любимата му ловна хрътка го следваше.
Тъмното дере се намираше в самото сърце на прохода, недалеко от главния път. Беше голямо и почти винаги бе обвито от тежки мъгли. Отвред го ограждаха стръмни, осеяни с бодливи трънаци сипеи, гъста смесена гора запълваше дъното му. Единственият път, по който можеше да се влезе или излезе от него, беше каменистото дъно на една пресъхнала река. От двете страни на мъртвите и брегове се издигаха злокобните скали на Скръбта. На фона на сивото небе и режещият, свиреп планински вятър техните гротескни, човешки форми излъчваха обреченост и скрита заплаха.
Сеслав потупа коня си по шията и пое по каменистото дъно на реката. Няколко минути по-късно, той се озова в дерето. Посрещна го неестествена, гробна тишина. Не се чуваше дори пукането на натежалите от сняг дървета.
Копитата на жребеца и лапите на хрътката затъваха до глезените в меките преспи, сбруята и снаряжението леко подрънкваха. Сеслав се умисли.
Изведнъж кучето излая остро, предупредително. Боляринът вдигна глава. На около стотина разкрача вдясно от него се беше появила бяло0сребриста фигура. Очите на Сеслав светнаха. Беше открил еднорога. Той изшътка на кучето си и бавно започна да се приближава.
До вълшебният кон оставаха не повече от тридесет стъпки. Сеслав посегна към аркана си. Столият спокойно до този момент еднорог изцвили. Сетне разтърси блестящата си грива и се понесе между дърветата.
- Мечо, гони! – извика Сеслав.
Хрътката изопна тялото си и полетя с лай след еднорога. Крещейки силно боляринът я последва.
Гонитбата из заснежената и загадъчна гора беше дива и първична. Приказният кон препускаше вихрено между дърветата, прескачаше повалени дънери, дълбоки коварни дупки и заледени поточета. Почти неотлъчно до него, на разстояние по-малко от половин хвърлей с лък беше Сеслав. Владетелят на Мечето усое размахваше аркана си и безмилостно пришпорваше коня си. Очите на животното се бяха налели с кръв, по бърните му бяха избили парцали бяла пяна. Широка диря от разоран сняг и изтръгнати буци пръст бележеха пътя на Сеслав.
Неочаквано еднорогът спря. Боляринът също побърза да стегне юздите на жребеца си. После бързо се огледа.
Намираше се в началото на малка, оградена от величествени дъбове горска полянка. Точно в средата и се извисяваше самотна синьо-зеленикава скала. От един процеп на върха и течеше тънка струйка вода и бавно се събираше в едно малко бистро езерце. Еднорогът беше застанал точно до водата.
Готовата да полети примка се изплъзна от ръката на Сеслав, очите му се разшириха. Приказният кон внезапно се бе превърнал в голямо кълбо бяла светлина. То започна да се смалява, да се нащърбва, да придобива определени форми. През цялото време докато траеше трансформацията, боляринът стоеше като парализиран. Цялото му същество сякаш се бе прехвърлило в кълбото бяла светлина.
Светлината изчезна също така внезапно, както се бе появила. Сеслав примигна объркано. На мястото на еднорога, сега стоеше красива млада жена. Тя беше висока и стройна, с усмихнати зелени очи и стигащи до петите свилени коси. Ефирна дреха от сребристи нишки обвиваше тялото и.
- Добре дошъл в земите ми, Сеславе! – поздрави жената с нежен, мелодичен глас. – Радвам се да видя, че изборът ми е бил правилен.
- Коя си ти? И за какво говориш? – запита Сеслав и се смъкна от седлото.
- Аз съм Милица Самодивата, Господарката на Извора на Живата вода.
Жената погледна към взелото да потъмнява небе и продължи.
- Преди няколко века, Царят на таласъмите нахлу в земите ми, за да завладее Извора. След жестока битка и с цената на огромни жертви, моите войски успяха да го отблъснат. Почти цялата нашественическа армия бе унищожена, самият Цар на таласъмите беше ранен смъртоносно.
Уви, докато ние се биехме, една зла сила – жадна за кръв и смърт търпеливо беше чакала своя час. Щом таласъмите взеха да отстъпват, тя се спусна връз нас. Ужасът и даваше кураж, напоената с кръв земя – сила.
Халата доунищожи остатъците от армията на таласъмите и разпръсна моите поданици и съюзници. Сетне се насочи към Извора. Искаше да го изпие до капка, и по този начин да се превърне в единствен, непобедим господар на Приказния свят.
В този тежък час, умиращият цар на таласъмите ми подаде ръка. Двамата с него създадохме могъщо заклинание. То затвори Извора в скалата и остави само една едничка, едва забележима цепнатина.
Едва бяхме направили това и халата пристигна. Тя изпи водата от езерцето и после отлетя, мислейки че е постигнала целта си. Но когато не след дълго срещна силен отпор при опита да наложи властта си, ламята разбра, че Извора е ще жив.
Оттогава, всяка година по това време халата идва и изпива събралата се в езерцето вода надявайки се всеки път това да е за последно. Благодарение на моята магия и на магията на Царят на таласъмите, Извора все още е добре заключен. Но тази магия не може да трае вечно. Ще минат години, може би дори век-два и Извора ще се отпуши. Тогава халата ще го пресуши и в земята на приказните създания ще се възцарят скръб и мрак.
Ето защо, в опит да спася и съхраня Извора на Живата вода, всяка година аз, неговата господарка изпращам своя дух в образа на еднорог при някой славен воин. Тази година избрах теб, Сеславе! Ти си силен, честен и смел мъж. Ти си този, който може да ни отърве от ламята!
Сеслав потръпна.
- Хала?! – Да се бия с чудовище от приказките. Това е…
Думите му се загубиха сред силния вой на вятъра. Облаците се сгъстиха, клоните на дърветата се огънаха. Хрътката уплашено изквича и се скри зад един храст, жребецът на болярина присви уши и оголи зъби.
- Тя идва, Сеславе! Халата е тук! – като, че ли през огромно разстояние отекна гласът на Милица.
Сеслав вдигна очи. От небето, размахвайки черно-пурпурни ципести криле се спускаше ужасно създание. То беше с размерите на двуетажна къща. Четири къси крака, завършващи със сабиеподобни нокти поддържаха люспестото му кафяво-черно туловище. Дълга опашка с остър шип разсичаше с режещи звуци въздуха.
Създанието имаше три дълги шии, обвити в нагъната, жълтеникава кожа. Върху всяка шия се полюшваше ужасяваща глава с остри като игли зъби. И трите пасти на чудовището се бяха разтеглили в смразяващи кръвта усмивки. Зловонна смрад лъхаше от тях.
Три чифта тесни жълтеникави очи, разположени под остри рога и здрави костни образования, оглеждаха изпитателно полянката.
- Виждам, че Милица пак ни е донесла закуска – изсъска едната глава на ламята.
- Много мило –допълни втората.
- Откъде си, юначе? – запита третата и се стрелна коварно напред.
Но Сеслав вече се бе хвърлил настрани. Миг по-късно на мястото на тялото му изщтракаха опасните челюсти. Звукът от тяхното затваряне накара вцепененият от ужас жребец на болярина да побегне. Една от другите две глави се опита да го хване, но не успя.
Възползвайки се от спечеленото малко предимство, Сеслав скочи на крака, свали лъка си и стреля към ламята. Стрелата му удари средната глава право в лявото око. Тя надеде протяжен вой. Потече тъмна кръв. Останалите две глави изреваха гневно.
Болярина стреля още веднъж. Втората му стрела ослепи и другото око на средната глава. Нови ревове разтърсиха гората. Сеслав се хвърли зад един дъб. В следващият момент една от другите две глави се блъсна в дървото. Парцали сняг се посипаха върху главата и плещите на болярина.
Сеслав смени прикритието си. Тетивата на лъка му се обтегна до край. Дългата цял разкрач стрела изфуча като разлютена оса и прикова шията на третата глава към клоните на дъба. Чудовището се дръпна рязко назад, за да се освободи. Главата му се удари в един тежък, надвиснал клон. Той се строши и падна отгоре и, приклещвайки я здраво.
Ламята се разбесня и заудря с опашка. Лапите и риеха пръстта, ослепената глава виеше и се мяташе хаотично. Единствената и боеспособна глава ядно се виеше като страховита змия, търсейки врага си.
Сеслав пусна лъка си и след като измина под прикритието на дърветата около петдесет крачки излезе на полянката. В десницата си държеше оголеният си меч.
- Хей, змеище! – провикна се гръмко владетелят на Мечето усое. – Още ли искаш да закусва с мен?!
Увилото се около дървото чудовище изрева и се втурна към Сеслав. Онази от главите, която беше оплетена в клонака се измъкна. Но заедно с главата, от силния тласък се изтръгна и дъбът. Вековното дърво се стовари силно върху ламята. Тя падна върху черната пръст зашеметена и почти обездвижена.
Сеслав се затича и пъргаво скочи върху клоните. Последваха два бързи, мощни удара и две от главите на чудовището излетяха сред високи фонтани черна кръв. Боляринът вече забиваше меча си в последната, ослепената глава на халата, когато могъщ удар на тежката опашка се стовари върху дъба. Дървото се пръсна. Сеслав изпусна оръжието си и полетя високо във въздуха. Последва глухо тупване. Настъпи мрак.
Боляринът се съвзе след неопределено време. На небето грееха рояци ярки звезди, вятъра носеше аромат на… Сеслав се надигна на лакът и ахна. Цялата полянка беше покрита с дъхави горски цветя и диви ягоди. Под бледите лунни лъчи прелестни самодиви, окичени с венчета играеха весело хоро. Пригласяше им невидим оркестър.
Появи се Милица, царствена и прекрасна в своите сребристи одежди. До нея вървеше не много високо създание, с остри щръкнали уши, топчест нос и рошава козина. Кожена препаска, в която бе втъкнат нож със скъпоценна дръжка изчерпваше цялото му облекло.
- Моят народ, народът на таласъмите и всички приказни създания ти благодарят горещо за помощта, смели Сеславе – каза с музикалният си глас самодивата. – И макар, че всичко случило се днес, ще остане в паметта ти просто като сън, то знай, че ние винаги ще те помним, и ще закриляме рода ти.
- А когато се роди първата ти рожба – отекна ръмжащия, носов глас на таласъма, - дай и този нож.
- Той – продължи създанието, - е ключ за нашия свят. Един ден някой от потомците ти ще трябва да дойде в него.
- Защо… - сведе очи болярина към поставеното в скута му оръжие. Но не можа да продължи. Изведнъж го налегна дрямка, очите му се затвориха.
Призори Сеслав се събуди в началото на Тъмното дере. До него жребецът му кротко хрупаше откритите стръкчета увехнала трева, хрътката му дремеше, положила глава върху лапите си. Над полузагаснал огън имаше набодени на пръчка няколко парчета студено месо.
Сеслав разтърка очи и погледна към увесените на седлото му четири двойки големи рунтави зайци. Да, ловът беше излязъл успешен, много успешен. Даже бе намерил някакъв загубен нож. Само сънят му беше малко странен. Еднорози, лами, таласъми. Но това трябваше да се очаква, намираше се край входа на Тъмното дере.
Боляринът нави завивката си, яхна коня си и пое към крепостта си. Ведрото небе и мекият ветрец показваха, че най-лошите зимни студове са отминали. Време беше да се погрижи за земите си.

Русе, 10 април 2002 г.

Бележки:
- прониарий – владетел на поземлено владение във Византия. Правото за владение на прония се е давало от императора.
- аркан – въже с примка на върха
- гончии – ловци. Задачата им е да изкарват дивеча и да го насочват към господарите си.

ПИСМО ОТ СРЕДНАТА ЗЕМЯ

До Леголас Сребролъки!

Скъпи приятелю, изминаха тридесет и три дълги лета откак последно стояхме рамо до рамо на Бреговете на Сивите заливи. В онзи ден, когато последните елфически кораби отплаваха към заветния Валимар, аз почувствах безкрайна пустота в сърцето си.
До този миг не бях познавал това чувство. Бях се сблъсквал с болката от загубата на близки и приятели, с яростта обземаща воина в битка и с черната мантия на отмъщението и разрушението.
Но до този ден не бях изпитвал пустота.
Винаги съм смятал вас елфите за прекалено надменни, арогантни и самовлюбени. Дарения ви от Боговете вечен живот ви кара да гледате с презрение на по нисшите от вас раси и да смятате единствено вашите решения за правилни, дори и тогава когато допускате гибелни грешки.
Няма да крия, или да отричам, че моя народ също си има трески за дялане. Ние джуджета твърде много обичаме съкровищата и красивите предмети – може би тук малко си приличаме с ненавистните дракони. Избухливи сме, лесно се хващаме за оръжията и повечето пъти действаме под влиянието на чувствата.
Въпреки недостатъците на расите ни, след заминаването на корабите, аз изведнъж осъзнах, че елфите и джуджетата всъщност не са толкова различни. Поне по дух и цел. Създадени от Боговете и магията на тази земя, ние имаме грижата да я направим подходящ дом за младата раса на хората. А сетне да потънем в мъглите на Безвремието, оставяйки само спомена за вас.
Вие Първородните изпълнихте своята задача. След сразяването на Черното зло и унищожаването на Единствения пръстен в Огньовете на Съдбовната планина, получихте правото да се оттеглите в така жадувания и изпълнен с благоденствие Валимар.
Ние джуджетата останахме. Но скоро ще дойде и нашия ред. След последната битка пред Черната порта съюзниците и слугите на Мрака изчезват един по един.
Тролите вече почти не излизат от своите планински обиталища, а орките постепенно започнаха да отстъпват в най-негостоприемните и пусти райони.
Гондор укрепва ден след ден, възвръщайки старата си слава, а ездачите на Рохан се носят с вятъра из бебрежните равнини, зорко охранявайки земите отвъд пределите от врагове.
Армии на хората безпощадно унищожават последните остатъци от силите на черния господар, нови селища и градове никнат из земи където скоро са царяли единствено скръб и където единствената реч е бил воя на вълците и отвратителното съскане на гоблините.
Светът се променя, а с него се променят и нравите. След завръщането ми у дома все повече джуджета започнаха да напускат родните места и да търсят приключения. Други просто се заселват в земите на хората.
Не знам дали е за добро или зло, но не след дълго – може би след няколко стотин години Кралят под планината завинаги ще напусне своя дом, и ще се превърне в една легенда...
Понякога, когато нощем стоя край запаленото огнище и пия бира с по-младите си другари ме обзема носталгия по отминалите дни. Обзема ме желание отново да грабна вярната си брадва и да се впусна в нови приключения из пътищата на Средната земя, редом с храбрия Арагорн, мъдрия Гандалф, веселите хобити и с теб остроухи ми приятелю.
Уви тези мои въжделения са непостижими. Нашето времето отмина, така както отмина и времето на елфите. Сега само мога да се надявам, че историите за нашите приключения и за делата, които извършихме няма да бъдат забравени.
Думите ми сигурно ти звучат като приказки на някой старец. Което донякъде не е далеч от истината. Макар че според моя народ все още съм в зрелостта си, аз все по-често чувствам огромна умора върху плещите си. Влечението ми към шумните тържества изчезна, блясъкът на златото и диамантите вече не блазни окото ми. Замислям се все повече за своя край и за онова което ще бъде след мен... Дали джуджетата отново ще се превърнат в камъка и пръстта, от която са били създадени или ще се претопят сред хората. А може би и ние ще намерим своя Валимар?
Изпращам туй писмо по един от последните представители на твоя народ – една малка елфа, която открих премръзнала в планините на път за дома.
Нейният копнеж да види тайнствения Валимар и да срещне изгубените си роднини е твърде силен. И макар че аз намирам решението и да тръгне сама на път за лудост, не мога да не се възхитя на смелостта и. Както не мога да не се преклоня и за пореден път пред смелостта на мъничкия хобит Фродо. Предай му моите поздрави и поздравите на всички приятели от Задругата.
Корабчето на елфата отплува утре сутринта. Надявам се, че Боговете ще я закрилят и ще и посочат верния път. Защота да сбъднеш най-голямата си мечта е блаженство превелико.

С пожелания ръката ти да бъде все така твърда, а окото точно!
Вечно твой: Гимли Тежкобради

КАМЪНИТЕ НА ЕЛНИКОР

Някога, преди много векове имало една могъща страна. Тя се наричала Арсинедор и била прочута нашир и длъж със смелите си рицари, мъдри съветници и могъщи владетели. Арсенедорците били трудолюбив и образован народ. Страстно обичали изкуствата и науките. В техните научни школи и академии били обяснени за пръв път много от природните закони и явления, били изобретени различни, улесняващи труда на човек машини. Оръжейниците им конструирали първите могъщи бойни машини и създали несравними по качество оръжия. Някои от тези оръжия били правени с течение на години, като в тях били вграждани едновременно магии и най-качествени сплави.
Макар че имали могъща армия, арсинедорците рядко водели завоевателни войни. Техните търговски кервани достигали до най-отдалечените държави и завоювали нови територии по-бързо, отколкото това би сторил меча. Реки от несметни съкровища течели към Арсинедор, а хората живеели в щастие и мир, радвайки се на благоденствието, с което ги обсипвали Боговете.
Но един ден от каменистите и диви западни земи се появили множество облечени в кожи воини. Граничещото с тях кралство Оретея било прегазено за броени дни. След това варварите нахлули в провинциите на Арсинедор. Започнали кървави битки.
Много скоро станало ясно, че нашествениците няма да могат да бъдат спрени лесно. От запад непрекъснато пристигали нови и нови варварски орди, жадни за кръв и богатства. Но не само многобройният противник създавал затруднения на арсинедорската армия, и я карал бавно да отстъпва. Варварите се биели с невиждана дотогава сляпа ярост, нехаейки за жертвите, които търпели.
Не минало много време и арсинедорските магьосници открили причината, която карала варварите да се бият като обезумели. Преди битка северняците пиели вино, примесено с настойка от някакви билки. Тези билки и тяхното действие били известни единствено на шаманите на варварите. Но диваците пазели прекалено зорко шаманите си, за да може до тях да се добере убиец.
Магьосниците на Арсинедор се обърнали с молба към Боговете, да им посочат пътя, по който може да бъде премахнат този бяс обземащ варварите и те да се превърнат в нормални противници.
Боговете сигурно щели да оставят молбата на Арсинедорските магьосници без отговор, ако Богинята на Мъдростта, Арсила не била проявила интерес към билките, от които се правела настойката. Тя ги проучила и открила, че те идват от друг свят, от свят където лудостта била нормално състояние за обитаващите го създания.
За да предпазят Арсинедор, и най-вече самата Ирионкана от лудостта, Боговете изпратили следното послание: Арсинедорците трябвало да съберат седем могъщи вълшебни камъка, които били пръснати из седем различни страни. Тези камъни трябвало да бъдат поставени на върха на висока магьосническа кула, която джуджетата от Златните планини, щели да издигнат в центъра на арсинедорската столица.
Щом разбрал за повелята на Боговете, кралят на Арсинедор свикал най-прочутите герои и рицари в двореца си на съвет. Трябвало да се избере боеца, който щял да понесе върху плещите си товара на великата мисия.
След дълги спорове, единодушно било решено да поверят издирването на камъните на генерал Елникор.
Елникор нямал навършени и тридесет години, но въпреки това се бил прочул като един от най-добрите военни стратези. Неговите полкове излизали с чест от всяка битка, а враговете му изпитвали дълбоко уважение към способностите му.
Още същият ден, след като било взето решението, Елникор потеглил на път.Заедно с него тръгнали петдесет рицари и най-добрият му приятел магьосника Улдар. Пътуването било дълго и изпроводено с безброй препятствия и трудности. Чудовища, убийци, коварни заклинания дебнели пътниците. Един по един те оставили костите си в знайни и незнайни земи. Оцелели единствено Елникор и Улдар. С голяма мъка те се добрали до Арсинедор.
На самата граница, обаче Елникор и Улдар били нападнати от голям отряд варвари и няколко шамана. Варварските вещери искали да попречат камъните да стигнат до издигнатата в столицата на Арсинедор магьосническа кула.
Но Улдар не напразно бил тръгнал със своя приятел. Той бил предвидил подобен ход на събитията и бил подготвил ужасна разрушителна магия. Тя била скрита в един медальон под дрехата му. Щом видял варварите да се втурват от всички страни срещу им, Улдар освободил заклинанието. То изпепелило цялата земя на няколко мили околовръст, оставяйки незасегнато само късчето, на което били Елникор и Улдар. Но магията имала и друг ефект. Тя изцедила жизнените сили от тялото на Улдар. Той бавно взел да линее. Въпреки цялата бързина,с която се придвижвал Елникор, той не можал да спаси своя приятел. Малко преди да преминат през крепостните порти на първият граничен замък, Улдар издъхнал. Елникор бил много натъжен от загубата на приятеля си. Но боецът също така помнел и своя дълг. Затова след като оставил мъртвия Улдар в ръцете на притичалите стражи, Елникор обърнал жребеца си и безмилостно го пришпорил към столицата. Камъните трябвало да се озоват час по-скоро в кулата.
След още три дни уморен, с изпокъсани дрехи и опръскан с кръв от схватките с няколко случайно срещнати варварски патрула, Елникор стъпил в столицата. Веднага го завели на върха на кулата. Там със собствената си ръка Елникор вградил седемте вълшебни камъка в специално оставените за тях ниши. Едва Елникор приключил с поставянето на камъните и на хоризонта се задала огромна варварска армия. Тя се състояла от стотици хиляди воини, сред редиците и се виждали ужасяващи бойни машини. В средата на армията охранявани от страховити създания се носели варварските шамани.
Защитниците вдигнали всички мостове и се приготвили за отбрана. Всички гледали с надежда към кулата, на която сега били вградени камъните. На върха на самата кула с меч в ръка и все още в окървавените си дрехи бил застанал Елникор.
Варварите се втурнали с дивашки крясъци към крепостта. Но щом наближили стените от кулата се разнесла неземна музика, бликнали ярки лъчи. Те заслепявали варварите и чудовищните помощници на шаманите , и вдъхвали сила и увереност на защитниците.
Шест дни варварите атакували стените, шест дни битката не стихвала нито за миг. На седмия ден призори, Елникор яхнал коня си и заповядал да отворят портите, после повел защитниците в контраатака. Този последен бой бил още по страшен и кървав от всички досега. Но този път ролите били разменени. Привечер, варварите отстъпили панически, оставяйки след себе си неизброими камари от трупове.
След оттеглянето на варварите от Арсенедор, се възцарил мир. Елникор бил обсипан с почести от краля, превърнал се в любимец на народа. Дълги години героя живял в щастие със своята съпруга – една прекрасна графиня от Деатия. А, когато тя починала, Елникор предал властта над владенията си в ръцете на първородния си син и се оттеглил в Кулата, в която били вградени камъните. Той се нарекъл техен Пазител и прекарал остатъка от живота си в тази кула.
Дори и векове, след като Арсенедор изчезнал от картата на света, а кулата, построена от джуджетата разрушена, то седемте вълшебни камъка продължили да се наричат камъните на Елникор и да играят много важна роля за живота на всички същества на Ирионкана.

ЩУРИЯТ КРАЛ

Живял някога в Галапагор крал на име Хенгоу. Поданиците му обаче го галичали крал “Прасчо”, заради приликата му с онези симпатични животни, от които по Коледа се приготвя вкусна наденица и сочен кебап. Авторите на научни трудове и хроники – имаме предвид живелите по него време, твърде често в съченията си го наричали с по-цивилизованото, но показателно за държанието му Щурият крал. А Хенгоу бил именно такъв. Главата му била изпълнена с всевъзможни шантави идеи, които той реализирал при първата удала му се възможност. И тъй като споменахме, че той бил едноличен и независим монарх, при това много могъщ и богат, обикновено те се привеждали в действие в мига, в който му хрумнели.
Щом съветниците му го видели да влиза в тронната зала доволно ухилен, мъкенщ куп документи, ги обливала студена пот. Но понякога Хенгоу имал и добри идеи, като издаването Закона за ограмотяване на благородниците и Въвеждане на задължителен ден за бръснене.
В онези времена невежеството и липсата на умения за четене и писане били присъщи не само на простолюдието, но и на аристократите. Крал Хенгоу искал, когато му се наложело да изпрати съобщение на някой от своите васали, още повече кодирана бележка касаеща важен държавен въпрос, той да може да го разбере и прочете сам, а не да вика на помощ селския свещеник. Духовните лица също не били цвете за мирисане и понякога допускали ужасни грешки.
Така например барон Дохъм замалко не започнал война със своя съсед – граф Фонт, заради следната бележка:

“Получих виното. Страшно весело си прекарах. На моите войници също им допадна.”

На пръв поглед невинно съобщение. Обаче я вижте, как го прочел повиканият свещенник.

“Получих Инес. Страшно весело си прекарах. На моите войници също им допадна.”

Инес била петнадесет годишната дъщеря на барон Дохъм. Тъй като по време на изпращане на споменатата бележка, тя била на гости на дъщерята на граф Фонт, баща й направо побеснял. Все пак двамата благородници успели да изяснят недоразумението, мигове преди хората им да връхлетят едни срещу други на бойното поле. Свещенникът, който прочел грешно бележката прекарал цяла седмица в най-дълбоките и най-влажни подземия на граф Фонт, спазвайки строг принудителен пост от черен хляб и вода.
Разбира се да се научат благородниците да пишат и четат не била лека задача. Всеки друг на мястото на Хенгоу би се отказал от нея, но владетелят на Галапагор освен всичките си други достойнства бил невероятно лукав. Той поканил всички аристократи в кралството си уж на пир. След което с възможно най-милият си и учтив тон ги запознал с предложението. Аристократите не могли да кажат нищо, тъй като крал Хенгоу придал тежест на думите си с личната си гвардия. Намекът бил ясен, тези които се съпротивлявали щяла да ги постигне скоропостижна и безславна кончина.
Пуфкайки и охкайки, благородниците се захванали да се учат на четмо и писмо. Това било голямо шоу. Страховитите северняци, които се хвърляли срещу страшния саблезъб само с ловно копие, горещите южняци, които прекарвали времето си във вино и дуели, седяли чинно на грубите дървени скамейки, пишели грозни разкривени букви с грамадните си ръчища и треперели при пронизителните викове на хилавите кралски писари.
След повече от три месеца, благородниците как да е се научили да четат, а някои дори да пишат почти без грешки. Свещенниците от своя страна пък подобрили езиковата си култура и наистина се превърнали в стълбове на просветата и знанието. Съдбата на онзи техен събрат в подземията на граф Фонт им подействала особено ободряващо.
Горд от постигнатия напредък на своите васали, крал Хенгоу направил следващата стъпка. Започнал да издава вестник. Тъй като обаче в онези времена всеки ден се случвали интересни неща, а кралските калиграфи губели много време да оформят пергаментите, то от вестника излязъл само един единствен брой. Тъй като бил сам по себе си уникално явление, в народният епос се е запазило в пълен вид съдържанието му. Що се отнася до образци от това творение, носещо звучното име “Галапагорски новини”, такива не са ни попадали под ръка. Според някои хронисти /тези думи се нашепват само на ухо/ вестникът бил опасно оръжие, заради листите си от бизонска кожа и големите тежащи по десет фунта златни пискюли, които го придържали. Благородните дами, го използвали като предпочитано средство да бъхтят с него по главите препилите си и / или неверни съпрузи.
В следващите редове поместваме пълното и оригинално съдържание на вестник “Галапагорски новини”

СТРАНИЦА 1

Обръщение на крал Хенгоу към благородниците,

Мои верни васали след тримесечни усилия, Вие най-сетне се научихте да четете, а някои от вас, дори да пишат без грешка. Поздравления! В знак на благосклонност и благодарност към Вашите усилия издавам вестник Галапагорски новини. Нека той Ви припомня незабравимите мигове прекарани в двореца, сред потрошени учебни скамейки, изгризани перодръжки и купища вече никому непотребна хартия способна да напълни цял търговски керван от изтока /за последната впрочем ще ви удържа малка комисионна равняваща се на удвоения размер на годишния Ви данък към короната/

Подписано от Негово Величество, благодетелния и мъдър крал Хенгоу



СТРАНИЦА 2

1. Молба на един отчаян баща

Храбри рицари, Вие които имате сърца отзовете се на призива ми. Дъщеря ми, да е благословенна красотата й, е истиснка разсипница. Харчи наляво и надясно събираното с труд и пот имане. Моля Ви, помогнете ми да се спася от банкрут.
Донесете ми Огнения рубин от пещерата на Флоуъренгоу – единственото бижу, което тя няма в колекцията и Ви давам най-тържествената си дума, че веднага ще Ви я дам за съпруга.
Побързайте преди да съм легнал тежко болен и преди хубавите ми лъскави жълтички да са излетели за поредната модна колекция или серия скъпи парфюми.

Главния кралски бирник.

2. Обръщение на дракона Флоуъренгоу към Рицарите

Уважаеми рицари,
Аз Флоуъренгоу от рода на Зелената опашка съм дълъг двадесет и пет метра от носа до опашката, бълвам огън и лед и мога с един удар на лапата си да забия великан като пирон в скалата. Ако въпреки гореизброеното решите да рискувате живота си и да се опитате да вземете Рубина – стара семейна ценност впрочем, Ви уведомявам, че всеки ден от изгрев до залез слънце ще ви чакам в Долината на еднорозите.
Изобщо не си помисляйте да припарвате до пещера. Благоверната ми е станала толкова люта покрай мътенето на яйцата, че даже аз не смея да ходя там.

Дракона Флоуъренгоу

Забележка: Носете си превръзки. Може да се смиля над вас и да не ви ям.

СТРАНИЦА 3

Реклами

1. Оръжейниците от “Метална плоча” предлагат най-новото си оръжие – боздуган на верига. С него може да разбиете и най-здравата броня.

Коментар на Флоуъренгоу – Вярно, добро оръжие е. Много подходящо да се налива ум и разум в главите на планинските троли. А както ви е известно тяхната кожа е над две трети от камък.

2. “Рицарски щит” – водещ лидер в изработката на ризници и брони предлага най-новото си произведение – чудесна тежаща 50 килограма кираса, със златни арабески, плътно покриваща тялото. Предпазва Ви съвършенно. Доживотна гаранция.

Коментар на Флоуъренгоу: Печен рицар в собстевен сос. Звучи привлекателно. Май ще се откажа да си купувам скара. Месото само ще си я носи. Жалко само, че за глупаците, които ще тръгнат срещу мен гаранцията ще свърши твърде бързо.Хм!

3. Доктор Кътников вади бързо и безболезно всякакви зъби. Приема пациенти всеки ден между залез и изгрев слънце на Самодивските поляни.

Коментар на Флоуъренгоу: Да бе, бързо и безболезно. Нали миналата есен вади болния зъб на Керигор. Аз и Еднозъб трябваше да положим всички усилия да удържим нашия събрат, докато доктора режеше и дърпаше с клещите. После пък загубихме два пъти повече време, за да накараме Керигор да не яде Кътников. Впрочем доктора е добър човек, само дето се зазяпва твърде много по самодивите.

4. Магьосник Олиноу Хенгоу търси да назначи чирак. Предлага изучаване на дисциплините черна магия, основи на бялата магия, левитация, ясновидство, звездобройство, демонология пълен курс. Кандидатите трябва да са интелигентни, любознателни и чевръсти.

Коментар на Флоуъренгоу: Разбира се, че к трябва да са чевръсти. Как иначе ще поддържат форма крокодилите му.

СТРАНИЦА 4

Реклами /продължение/

5. Управата на Аления град с прискърбие съобщава, че тазгодишния турнир на гладиаторските школи “Кървавата арена” няма да се проведе поради недостиг на силно квалифицирани кадри.

Коментар на Флоуъренгоу: Че как ще се проведе. Нали миналата есен малоумният им император реши да “покани” великана Хъх на игрите. А го знаете Хъх какъв е особено когато е в лошо настроение. Не само, че изтрепа де що гладиатор и страж мерне, ами за малко не срина града из основи.

6. Гилдията на вещиците пуска на пазара най-новото си универсално превозно средство – специално селекция черна котка. Дръпнете й лявото ухо и ще се превърне в голяма, силна пантера която ще ви отнесе където пожелаете, дръпнете дясното й ухо и ще имате на разположение могъщ, подчиняващ се на волята ви грифон. Но за нищо на света, не дърпайте опашката й!

Коментар на Флоуъренгоу: О, да, не го правете! Котката почва да танцува, да пее и то ужасно фалшиво. А ако я накараш да млъкне отива да се жалва в съда, че била дискриминирана и й нарушавали правата.

КЛЮКИ

1. Стражите на лорд Анто най-после хванаха крадеца Черната сянка. Оказа се, че той е много красива, симпатична млада дама. Лорд Анто беше толкова очарован от нея, че вместо да обеси според закона, й предложи почетна служба в неговия дворец. Месец по-късно бившата Черна сянка стана негова законна съпруга и сега се грижи много усърдно за опазването на златото в хазната му.

2. Няколко палави аристократчета пуснали бели мишки в банята на девичия лицей. Резултата от това бил бягащи с писък голи момичета и опулени стражи.

ПРОТЕСТ НА ЛЕТЯЩИТЕ МЕТЛИ

Ние, вълшебни метли категорично и безусловно протестираме и изказваме своето неодобрение към отношението, което проявяват към нас стопанките ни. Освен че ни експлоатират ужасно, препускайки с нас до далечни земи, те също така ни тормозят, карайки ни да стоим в тесни задушни и тъмни килери, използват ни да гонят непослушни черни котки или просто да чистят паяжини.
Настояваме за незабавна промяна на довореностите между Гилдията на вещиците и Съюзът на летящите метли.

Редакционна колегия:

Главен съставител: Крал Хенгоу

Оформител и редактор: Първият кралски писар

Специален гост и коментатор: Дракона Флоуъренгоу.

Последната от историите за крал Хенгоу, която ще разкажем тук е издаване на Указ за задължителен ден за бръснене.
По времето когато се случило това дългите бради били нещо естествено. Те се използвали по различни поводи. Така например благородниците разчитали на тях когато гаврътнат малко повече вино, то да не се разлее по копринените им дрехи и да ги изцапа. Селяните пък използвали брадите си като своеобразни джобове, заплитайки в тях всевъзможни дребни, но полезни предмети – рибарски кукички, парчета канап и пр.
Причината Хенгоу да вземе това знаменателно решение била следната. По време на един пир, кралят без да иска бутнал една свещ и тя паднала в брадата му. Наложило се Хенгоу да бъде залят с цяло ведро вода, за да бъде угасен бързо пламналия огън – брадата му освен грижливо вчесана и намазана с благовонни масла била пълна по обичая с разни миниатюрни пергаментчета с негови крилати фрази и идеи.
Тогава Хенгоу решил, че дългите бради са лошо нещо и издал Указа за въвеждане на задължителен ден за бръснене. Този път възроптали не само благородниците, но и всички мъже в кралството. Назрявал бунт, и крал Хенгоу се готвил да отмени указа, когато се намесили жените, на които тази идея страшно много им допаднала. А известно, е че когато нежната половина вземе нещата в свои ръце става страшно. Само за една нощ мрънканията стихнали, а на другия ден всички мъже били гладко избръснати.

Тук приключва нашата история за крал Хенгоу. Дали са се запазили други случки от живота на този забележителен монарх, това ще покаже само времето.

ПРИКАЗКА ЗА ВЕЛИКАНА ХЪХ

Живял някога в много, много отдавна великан на име Хъх. Всъщност цялото му име било Хъхренгоумонтекорнасокитърсдоскипотерис. Да ама я се опитайте да го кажете цялото без запъване след като сте го прочели само веднъж. Няма да можете, нали? Приятелите и враговете на Хъх също не можели да го сторят и затова му викали просто Хъх. Не че великана имал нещо против. Самият той имал трудности с произнасянето на името си, а при това бил най-умният от великаните.
Сега да не вземете да се заблудите и да си помислите, че той бил някакво светило на научната мисъл или нещо подобно. Ами! Хъх просто имал малко повече мозъчни клетки от средностатистическия великан, което ще рече, че вместо да спи в неугледна и закътана пещера притежавал собствена къща /която по нищо не се различавала от кочина/. Също така преди да започне да яде, Хъх първо сварявал улова си в един голям каза – съществена разлика в сравнение с другите великани, които не само, че не готвели храната си по посочения начин, ами често я лапали полужива или съвсем жива.
Хъх освен това бил най-големият великан. За да не се заблуди някой относно силата му ще споменем само, че удара на чука му имал силата на стенобитна машина. Любимото оръжие на Хъх не била голямата дървена сопа, която според великанските схващания представлявала един добре окастрен тридесетгодишен дъб, а голям боен чук, изработен специално за него от джуджетата.
Подобно на останалите си събратя великани, Хъх много обичал да си хапва овчо месце и да си пийва медовина. Тези две неща му докарали страшно големи беди на главата. Но да караме подред.
Един хубав слънчев ден на Хъх много му се дояло овчо месце. Без да се мае и минута той веднага се запътил към най-близките земи на хората – тези на барон Хагърти от Рен.
За да тече гладко повествованието е необходимо да споменем, че барон Хагърти имал красива дъщеря, която обаче според вижданията на тогавашните мъже /а ако не се лъжа и на голяма част от днешните/ била много висока – някъде към метър и деветдесет. Именно височината й спирала благородниците да я поискат за съпруга. Все пак по онова време стандарта за висок мъж бил някъде около метър и седемдесет. Я си представете как един граф висок с този ръст, влезе в залата със съпруга, която дори без обувки на висок ток, стърчи цяла глава над него. Та нали по този начин цялото му достойнство и авторитет ще се сринат и после ще служи за подигравка дори на конярчетата.
Заради споменатата причина лейди Ния – така се казвала младата дама все още нямала съпруг. Не че тя се притеснявала кой знае колко от този факт. Мисълта да се омъжи за някой комплексиран дребосък, хич ама хич не й допадала. Вместо да кисне в замъка на баща си, да чете любовни романи и да въздиша по неизвестния принц на бял кон, който ще я отведе в приказен замък, тя предпочитала да прекарва основната част от времето в Северният чифлик, близо до границата с Митичните земи.
В онзи ден, в който Хъх се насочил към владенияна на баща й на лов за овце, лейди Ния се намирала в чифлика заедно със своите придворни дами и си играела с малките току-що проходили агънца. Всичко било много хубаво до появата на Хъх.
Щом главата на великана се показала над оградата настанала дива паника. Всичко живо – животни и селяни побягнали накъдето им видят очите. Великаните не се славели като общителни същества и много не се церемоняли с хората, забавлявайки се често пъти да ги смазват с големите си сопи. Някои от събратята на Хъх дори били човекояци.
Относно човекоядството Хъх имал резерви, но за сметка на това бруталността му надхвърляла стократно тази на неговите събратя. Това прибавено към физическите му данни карало сърцата на мнозина славни рицари да се свиват от страх, а зъбите им да тракат само при споменаване на името му.
Казахме, че всичко живо побягнало, нали? Е допуснахме малка грешка. Лейди Ния останала на мястото си, хванала в ръце любимото си агънце. На нея страшно много й се искало да види жив великан, особено пък такава знаменитост като Хъх.
Хъх се появил и най-спокойно започнал да подбира панически бягащите из полето овце, пъхайки ги в голямата си торба. Той вече почти я бил напълнил, когато погледа му се спрял на агънцето в ръцете на Ния. Хъх сметнал, че от него щяло да излезе прекрасна чорба, и посегнал да го вземе. И с това си навлякъл беля на главата.
Ния, която била сметнала, че Хъх вече бил нанесъл достатъчно поражения на бащините й стада ужасно много се възмутила от тази негова постъпка и грабвайки един въргалящ се в краката й, обкован с желязо кривак, го халосала с всички сили в слабините. И тъй като всеизвестен факт е, че анатомията на великаните е досущ като тази на хората, то горкият Хъх изревал от болка и изпуснал торбата си. Връзките се развързали и предназначените за вечеря на Хъх овце се понесли с най-голямата възможна скорост, която можели да развият с късите си крачета към безопасната каменна долина, където се били скрили останалите.
След като звездите, които се въртяли пред очите на Хъх изчезнали, той надал ужасяващия си боен вик и вдигнал чука си намерението да изравни чифлика със земята. Само че не го сторил. Пред него скръстила ръце на гърдите си стояла лейди Ния и мятала такива страшни погледи, че дори дракон би се стреснал от тях и би офейкал незабавно.
За да не обедим все пак драконите ще уточним, че последното се отнася за млади чудовища – до петдесет-шестдесет години, а не за страшилища като Флоуъренгоу, Еднозъб, Релник, които са се превърнали в легенди.
Хъх се почесал недоумяващо се по главата. Някакво си хилаво женско, човешко същество не му позволявало да разруши чифлика. При това нито викало, нито предприемало някакви други действия, за да го изпъди – с изключение на удара с крива, който го лишил от овчото месо.
Тъй като това било прекалено много за неговите мозъчни клетки, Хъх решил, че ще е най-добре да се занимае с въпроса у дома. И понеже съществувала опасност да забрави какво точно е попречило на разрушителните му намерения, великана взел Ния със себе си. Девойката естествено нямала намерение да тръгва с него. Той обаче изобщо не я питал за мнението й. Просто я метнал върху гърба си, въпреки всичките й крясъци и удари и невъзмутимо поела обратно.
Хъх едва бил напуснал пределите на чифлика и Ния престана да си дере гласа и да се съпротивлява. Виковете й стряскали единствено зайците, а ръцете бързо я заболяли от ударите по твърдите рамена на великана.
До къщата на Хъх оставали няколко мили, когато срещу него се задали братя Кокалови – двама големи великани-людоеди. Щом видяли преметнатата през рамото на Хъх девойка върху лицата им се изписали широки усмивки.
- Значи си решил да поразнообразиш менюто си, а Хъх – рекъл по-големият брат Кокалов. – При това с истински деликатес.
- Какво ще кажеш да го споделиш с нас? – ухилил се широко по-малкия Кокалов показвайки изпилените си зъби – Ще ти покажа как да готвиш прясно месце на скара с подправки.
Ния изтръпнала, понеже думите на Кокалови недвусмилено подсказвали, че тя е основното блюдо.
- Не бих имал нищо против да вечеряме заедно – отвърнал Хъх и сякаш облял с леден душ девойката. – Само, че днес нямах късмет и не улових нищо. Следващия път, когато хвана дебели и сочни овчици, ще ви поканя.
Последната реплика на Хъх накарала Ния да въздъхне облекчено.
- И няма да ядеш момичето? – рекли в един глас великаните – човекоядци.
Хъх кимнал утвърдително с глава.
- Безсрамен лъжец! Егоист! – изръмжал по-големият Кокалов.
На Хъх, чиито нерви били опънати от проваленият лов и от позорното отстъпление /досега не му се било случвало да не остави след себе си поне една разбита къща/ му трябвало малко да избухне. Обидата на Кокалови преляла чашата.
Хъх оставил Ния на зеямта и размахвайки чука си се нахвърлил върху великаните-човекоядци. Битката, която се разразила пред очите на смаяната девойка била грандиозна и епична. Бойният чук на Хъх и сопите на Кокалови се вдигали и смъквали с изумителна скорост, които били в състояние да превърнат и най-здравата крепостна стена на пух и прах. От време на време, великаните за разнообразие мятали големи камъни или пък изтръгвали млади дървета с корените и ги използвали като импровизирани копия.
Когато битката приключила, Кокалови лежали в полусъзнание на земята и се опитвали да фокусират зрението си, което било заето от въртящи се с главоломна скорост в кръг камъни, дървета, бойни чукове, слънца, луни, звезди и апетитни млади девойки.
- Е, още ли твърдите, че съм лъжец? – изръмжал към Кокалови Хъх, подпирайки се на чука си. На него също не му се разминало без рани, но за разлика от противниците си можел да стои на краката си.
- Не-е-е! – отвърнал с провлачен стон по-големият брат Кокалов, раздвижвайки с мъка подпухналите си устни.
- Хубаво! Приятни сънища! – Хъх тупнал Кокалови още веднъж с чука си по главите – лекичко колкото да ги приспи. После нарамил отново Ния и продължи все едно, че нищо не се било случило.
Не след дълго се появил и домът на великана. При гледката му, девойката извикала изумено.
Къщата на Хъх била едноетажна, но с такива размери, че в нея спокойно можело да се поберат два гранични замъка. Каменните блокове, от които били изградени стените тежали най-малко по тон и били оформени с такава прецизност, че между тях нямало пролуки. Прозорците били сводести, с големи цветни стъкла, майсторски плетеници от каменни цветя покривали фасадата й. Вътрешните стени също били украсени с каменни барелефи, които изобразявали различни народи, птици, животни, растения, митични същества. Пода на голямата зала, която служела за всекидневна на велика била изпъстрена с чудна мозайка от скъпоценни камъни, и показвала света такъв какъвто бил известна на джуджетата. Те били и майсторите на този чудноват дом като благодарност към Хъх задето им помогнал да победи ордата на лудия тролски главатар Скалногръм.
Но както споменахме в началото къщата на Хъх по нищо не се различавала от кочина. Подът не бил почистван от години и по него се въргаляли купища кости и други остатъци от храна, из които на воля щъкали всевъзможни мравки, буболечки и други гадинки. Паяците, които се спускали от тавана и по стените били толкова много, че с тях спокойно можело да се натовари цяла волска каруца. В ъглите безразборно се търкаляли полупълни или пълни бурета с вино, бира или медовина, а покрай празните бъчви имало големи засъхнали петна напитка.
Големите килери на Хъх били претъпкани догоре със здрави, обковани с желязо сандъци, в които били струпани несметни богатства – злато, сребро, скъпоценни камъни, слонова кост, скъпи коприни, статуетки, безценни ръкописи, произведения на изкуството, трофеи и съставки, за които всеки магьосник и лечител би дал мило и драго – черупки от драконови яйца, кожи от бял саблезъб, пера от кралски феникс и още много други.
Хъх обаче не се интересувал от съкровищата, които джуджетата и много други митични същества му давали, задето им помагал. Той се вълнувал и треперел единствено за големия глеждосан казан, който крилатия кон Вихър му подарил по случай стотният му рожден ден. По тази причина и кухнята била единственото място, където не било запуснато. Излъсканият до блясък под, грижливо подредените дърва край огнището, изчистените прозорци, замазаните миши дупки и голямата гладко рендосана маса с четири стола – всичко това Хъх бил направил и поддържал в чест на кипрещият се върху метална кука над огнището подарък на Вихър.
След като видяла всичко гореспоменато, Ния взела твърдото решение да промени нищата. Преди това обаче тя сметнала, че би било редно да се погрижи за раните на Хъх. И докато великана тършувал из многобройните долапи и рафтове, с които била осеяна кухнята му, търсейки някакви остатъци, с които да потуши надигащата се в стомаха му гладна буря, Ния взела една голямо парче ленен плат, напълнила казана с вода от включения в плана на кухнята от гениалните джуджета кладенец и запалила дървата в огнището.
- Защо топлиш вода? – погледнал Хъх изненадано девойка – Няма никакво месо за готвене. А аз не ям постна чорба! – Великана с презрение изгедал голямата кошница със зеленчуци – единствените хранителни продукти, които намерил.
- Изобщо нямам намерение да ти готвя, безмозъчна планина от мускули! – срязала го Ния – Топлата вода ми е нужда, за да промия раните ти, преди да те превържа.
- Да превързваш тези драскотини! – разсмял се Хъх, тръшвайки се на един стол – Май ще е по-добре да сготвиш зеленчукова супа. Да не стават дървата зян!
- Изобщо не се и надявай! – стрелнала го с унищожителен поглед Ния – Хайде, сваляй туниката!
- Ъ-ъ-ъ! – Хъх бил дотолкова потресен от тази категорична заповед, че чак езикът му се оплел.
- Много добре ме чу! Казах да съблечеш този парцал! – Ния придала тежест на думите си, тропвайки силно с крак.
Горкият великан съвсем се ошашкал. Той, който не се страхувал да се изправя срещу дракони, да се бие с цели армии троли и който преди не повече от час бил победил двама от най-страховитите си събратя, сега не можел и гък да рече на изправилата се срещу него крехка девойка. Ако поискал можел само с едно стискане на огромните си ръчища да я смаже. Но странно, мисълта за това му се струвала нелепа.
Великанът изпълнил покорно нареждането, оставяйки се в ръцете на Ния. Не се учудвайте, че младата благородничка владеела някои лечителски умения – в онези времена това не било необичайна практика, а и именно Ния служела като болногледачка на братята си и баща си, когато се върнели от поредния турнир или боен поход.
Ния тъкмо привършила с превръзките на Хъх, когато голямата бронзова камбана, която служела на великана вместо звънец се обадила. Хъх се надигнал и вземайки чука си, се запътил към вратата.
- Странен начин за посрещане на гости! – подхвърлила след него Ния, но Хъх не й отговорил. Само се задоволил да изръмжи неопределено под нос.
Когато великанът отворил вратата не видял жива душа. От друга страна камбаната не можело да звъни сама, тъй като не била вълшебна. Хъх вече се канел да се прибира и да провери дали някой плъх не се е оплел във въженцето над вратата, когато над главата му се разнесало леко пърхане.
Той вдигнал очи, срещайки строгото изражение на феята на цветята Розакарамфилковатеменужковалистоперестова или както била по-известна сред обитателите на Митичните земи, като Роза-листо. Феята потупвала нетърпеливо със сребърната си пръчица по бедрото си – сигурен белег, че е ядосана и то много. А когато Роза-листо се разгневяла имала ужасяващата способност да крещи оглушително – качество, което на пръв поглед изобщо не се връзвало с крехката й не по-голяма от длан фигурка.
- Здравей, Роза-листо! – учтиво поздравил Хъх, смъквайки чукът си.
- Здравей, великане! – разнесъл се тъничкия гласец на феята. – Знаеш ли кого срещнах преди малко? Кокалови, пребити! – продължила тя без да изчака отговора на Хъх. – Не съм се чудила, коя може да е тая работа, понеже в целите митични земи само две същества притежават силите и способността да ги подредят по този начин – ти и Флоуъренгоу. Обаче нашият велик господар дракона вече цяла година припка, като послушно кученце след госпожица Фифи от рода на Червения нокът,така че оставаш ти.
- Да ми се караш затова, че съм поступал твоите съседи ли си дошла? – изпъшкал жално Хъх.
- Да, идвам да ти се карам, но не заради Кокалови. Радвам се, че си ги поставил на място. В последно време бяха станали твърде нагли. Бясна съм за горката гора, която сте съсипали и най-вече за поляната. Такива хубави цветя бях засадила там. А вие сте я превърнали в истинско картофено поле. Най-хубавата ми поляна!
Последните думи били произнесени с тон, който обещавал един доста порядъчен скандал.
- Виж какво, Роза-листо! – вдигнал отбранително ръце Хъх. – Предлагам ти да дойдеш да ми триеш сол на главата утре. Ще те слушам, ако трябва цял ден. Само те моля, не ми крещи сега. Онова женско човешко същество, което плених и без това ми съдздава достатъчно грижи. Ако и ти почнеш да ме тормозиш, може да извърша някоя глупост, като например ей така за успокоение да разруша градините ти.
- Добре, добре! – усмихнала се тя лукаво – Не знаех, че имаш такива проблеми. Нали няма да възразиш, - добавила тя бързо, потрепвайки невинно с клепачи – ако видя момичето. То сигурно е уплашено и стресирано.
- Прави каквото искаш! – изревал Хъх, на когото вече му било писнало да се разправя със същества от женски пол. – Аз отивам на лов за диви биволи!
След това категорично изявление, великанът нарамил чукът си и с бързи крачки се отдалечил.
През тази нощ много горски хищници (а и не само те) останали без вечеря в леговищата си. Когато Хъх вилнеел нощем това означавало, че е страшно разгневен. Разбира се горките диви биволи не могли да се измъкнат от лапите му – били твърде бавни. След като си устроил угощение с едно теле, Хъх метнал на гърба си две големи сочни юници и поел обратно. Вече бил решил никога да не оставя къщата си без месо, пък дори и то да бъдело най-жалкото парченце.
Щом обаче стигнал до дома си, великанът мигом забравил всякакви мислци за бифтеци и сочни пържоли, които се въртяли из главата му. Той започнал невярващо да си търка очите, питайки се дали не сънува буден.
Цяла армия от дужджета и елфи щъкала неуморно напред-назад през широко разтворените врати на къщата му, изнасяйки боклуци и търкайки усърдно прозорците.
- Какво си мислите, че правите? – изревал страховито Хъх, и накарал елфите и джуждетата да замръзнат уплашени по местата си.
- Чистят, ако не си забелязал – прозвучал хапливият глас на лейди Ния.
- Ама това е моята...
Хъх не можал да продължи, защото видът на младата благородничка го оставил без дъх.
Ния се била нагиздила, като истинска принцеса – с рокля от преплитащи се една в друга златни сребърни нишки. В лъскавата й черна коса блестяла разкошна корона от скъпоценни камъни
- Преди да изтърсиш някоя глупост, - заплашително погледнала Хъх, пърпорящата до главата на Ния, Роза-Листо – трябва да ти кажа, че НИЕ решихме, че трябва да поразчистим тази кочина, която наричаш свой дом. Утре ще имаш гости.
- Гости ли? – измърморил великанът, който вече бил възвърнал способността си да говори. – Че аз не си спомням да съм канил някой друг освен Кокалови. Но след вчерашната случка, се съмнявам, че ще искат да ме видят толкова скоро.
- Тези гости са се самопоканили – продължила весело феята. – Петдесет рицари в бълно бойно въоръжение напредват в бърза езда насам. Мисля, че искат да си поговорят с теб.
- Разбира се, ще си поговорим – Хъх свирепо размахал чука си.
- Хъъъъх! – пронизителния крясък на Ния сепнал великана.
- Остави този разрушителен предмет – продължила спокойно младата благородничка – Сега той няма да ти е нужен. Онази метла, обаче ще ти свърши повече работа.
При последните думи, тя посочила към вратата на къщата, където била подпряна една много голяма метла – специално изработена от елфите за великана.
- Метла? – повторил изумено Хъх.
- Разбира се. Щом ще ти чистим къщата, и ти ще вземеш участие. Мисля, че ще свършиш доста полезна работа. Освен това искам, когато баща ми и братята ми дойдат всичко да блести от чистота. Хайде!
С неохота, но без да противоречи Хъх подпрял чука си да дъба, под който се били Ния и Роза-Листо били устроили командния си пункт (нито за миг не се заблуждавайте, че те биха се захванали с мръсната работа, след като има кого да командват) ,и се захванал здраво с възложените му задачи.
Докато Хъх метял, мажел и изнасял купищата боклуци, съзнанието му трескаво работело, опитвайки се да проумее, защо върши всичко, което му кажела Ния. А отговора бил съвършенно прост – без да се усети великанът бил хлътнал до уши по младата благородничка.
По залез слънце всичко било привършено, джуджетата и елфите се оттеглили в своите селища, отдавайки се на заслужена почивка. Но ангажиментите на Хъх още не били свършили. Той трябвало да следва Ния и Роза-Листо из цялата къща, докато те правели последен оглед. Когато той приключили младата благородничка и феята били на мнение, че къщата е похвално чиста и подредена. Единственият недостатък била липсата на свежа зеленина. Въпреки протестите на великана, Роза-листо се заела да премахне лишеите и мзъха от камъните и да превърне дома на Хъх в красива цветна градина.
Когато разбрал, че няма да излезе на глава с феята, Хъх се отправил към кухнята, от която се носели апетитни миризми и където неколцина елфически девойки усърдно приготвяли вечерята, спазвайки указанията на Ния. Самата Ния също можела да готви при това много вкусно.
Хъх горял от желание час по-скоро да се заеме с вкусните гозби. Уви, преди това го очаквало още едно сериозно изпитание.
Внезапно придружаващата великана, Ния съзряла една изкусно резбована врата, която предния ден била останала скрита от погледа й, заради купищата боклуци. Тя я отворила и пред нея се разкрило вито мраморно стълбище. Плоски правоъглни сини плочки вградени от двете страни на стената хвърляли не много силна но достатъчна светлина, за да вижда човек накъде върви.
- Накъде водят тези стълби? – поинтересувала се обзетата от любопитство Ния.
- Към банята – отвърнал припряно Хъх, докато се опитвал да различи аромата на отделните ястия.
- Банята ли? – вгледала се невярващо девойката във великана. Тя изобщо не очаквала да открие в неговия дом нещо подобно.
- Е всъщност то не е точно баня – смотолевил великана, който от проблесналите искрици в очите на Ния разбрал какво ще му се случи – По-скоро е един подземен гьол. Не знам даже дали не се е задръстил. От няколко години не съм слизал там.
- То ти личи, че се къпеш само когато случайно те завали дъжд – язвително подметнала девойката – А това е още една причина да проверим състоянието на банята ти. Ако гьола не се е заплнил с боклуци едно къпане ще ти подейства благоворно. Тръгвай!
Сумтейки и мърморейки Хъх заслизал по стъпалата. Ния го последвала тържествуващо.
След малко двамата се озовали в подземната баня на Хъх. Само, че това не бил “гьол”, както се опитал да го изкара великана, само и само да попречи на Ния да слезе в подземието /което и подсказало, че има нещо мътно/. Под къщата на великана се простирало голямо подземно езеро пълно с топла минерална вода. Големите кълба млечнобяла пара, които се издигали от него се носели плавно из помещението, създавайки илюзията, че човек се рее над облаците. Сводестият купол бил осеян с рядко срещани по големина естествени диаманти. Целият бряг около езерото бил покрит с мраморни вани, каменни скамейки или плитки басейни. До стълбите имало няколко шкафа пълни с меки хавлиени кърпи и шишенца с благовонни масла и парфюми.
- И ти наричаш това, гьол?! – стрелнала Ния с убийствен поглед великана. Та това тук е баня достойна за кралски дворец.
Хъх не отговорил. Ния казала самата истина.
Час по-късно изкъпан, грижливо сресан и пременен, Хъх вечерял в компанията на младата благородничка. Храната била много вкусна, но тя било бледо отражение на изненадата, която му поднесала малко по-късно Ния в спалнята му.
На другия ден по обяд, Хъх тъкмо бил седнал на верандата на къщата и запалил лулата си, когато се появили рицарите, тръгнали да спасяват Ния. Щом съзряли великана, те се спряли замислено – нещо неприсъщо за тях, понеже в деветдесет и девет процента от случаите един рицар първо размахва меча, а после мисли. В този случай, обаче имали доста основателна причина, за да понапрегнат сивото си вещество.
Хъх независимо от всички протести на Ния и собственото си негативно отношение към доспехите (в които се чувствал като впещ), този път настоял да си облече бронята, която джуджетата му били подарили заедно с чука, и която до този момент събирала прах в един килер. Това той направил от съображения за сигурност. Въпреки увещанията на Ния, че баща й и братята и няма да го нападнат щом видят, че тя е добре, великанът имал едно наум и не желаел, ако се стигне до схватка да се защитава само с чукът си.
Споменахме че рицарите се замисилили, и то с основание. Сега ще ви обясним по-подробно и защо.
В началото на нашия разказ уточнихме, че Хъх бил най-големият и силен великан. Ха сега представете си едно такова страховито създание като него облечено от главата до петите в стомана, въоръжено със стокилограмов обен чук, двуметров елипсовиден щит направен от гръдните плочи на дракон (който Хъх собственоръчно удушил) и голям шлем без забрало, на върха на който била забучена мумифицирана грава на тролския главатар Скалногръм. За да приключим пълния тоалет на Хъх трябва да добавим седемредовата огърлица от диамантените зъби на троли, които избил, и чиито брой надвърлял петстотин.
Докато рицарите се чудели как да постъпят, зяпайки невъзмутимо пушещият си лулата Хъх, от къщата излязала лейди Ния. Този път тя носела още по-скъпа премяна. Зад нея като почетна свита пристъпвала голяма група елфически девойки. Всички до една били облечени в бели атлазени рокли, а върху челата им блестяли перлени диадеми.
От едната страна на ния, пърпоряла Роза –Листо, а от другата грациозно пристъпвал крилатия кон Вихър. Като най-добър приятел на Хъх, Вихър бил долетял, за да види как ще приключи цялата история. В случай че се стигнело до конфликт пегаса смятал да се намеси, нападайки обикновените коне. Тях Вихър не можел да ги понася, понеже се смятали за по-благородни от своите братовчети еднорозите и летящите коне.
За щастие сражение нямало. Ния кратко и ясно обяснила на баща си и братята си как стоят нещата и ги поканила на пир в къщата. Те отначало се подвоумили, но след като видяли как само при една нейна дума Хъх станал, за да свали въоръжението си, решили че няма от какво да се опасяват и го последвали.
Веселбата, която последвала след това трудно би могла да се опише с думи, поради което и съвсем естествено не го правим.
Когато след изпълнена с гуляи седмица рицарите тръгнали обратно към дома си, те били изпратени от голяма група митични същества, които ги посетили по време на гостуването им в къщата на великана. Между много от воините и приказните същества възникнали добри приятелства.
Ния също тръгнала към дома си, а заедно с нея и елфическите девойки, които се превърнали в нейни нодевери придворни дами. Хъх нямал голямо желание да пуска младата жена, но тя го убедила, че все пак трябвало да се спазва известно приличие преди насрочената за след месец сватба. Според нея толкова щяло да и бъде необходимо да убеди закостенялата общественост, че няма нищо лошо в брака между човешко момиче и великан.
Е някои представители на тази закостеняла общественост продължили да съдздават проблеми, независимо от всички логични доводи. В случая това бил местният граф – кривоглед, злобен старец, който бил метнал око на Ния и заплашвал да хвърли армията си срещу Хъх само при появата му. Но дотам така й не се стигнало.
Когато се появили сватбарите на Хъх, графът разбрал, че независимо от неговото мърморене това нечувано събитие щяло да се състои. Великанът пристигнал начело на процесия от хиляда джуджета, хиляда елфи, дванадесет дракона – между които Флоуъренгоу и Еднозъб, целият му великански род, феята на цветята Роза-Листо, крилатият кон Вихър и още няколко чудновати и опасни приятели.
Сватбата се състояла в долината на великана и била нещо невиждано дотогава. Дори тази на Флоуъренгоу година по-късно не можела да се сравнява по великолепие с нея. Колкото и да се носят приказки за щедростта на драконите, два пъти повече се носят истории за тяхното скъперничество, алчност и пресметливост – все неща породени от дълбоката привързаност на огнедишащите чудовища към съкровищата им.
След сватбата само за една година около къщата на великана се появли тридесетина разкошни постройки, в които се настанили рицарите оженили се за елфическите девойки от свитата на Ния. Постепенно там израстнал цял град, който години по-късно рицарят Аригос превърнал в столица на кралството си.
Хъх и Ния живяли дълго и щастливо и преживяли безброй интересни приключения. За тях обаче ще ви разкажем друг път.
В началото споменахме, че овчото месо и любомта към виното причинили големи беди на Хъх. Е видяхме до какво довело първото – до сватба в резултат, на която Хъх бил озаптен и очовечен – за радост на съседите му и на горските твари. Вече когато се ядосал великанът не вилнеел из гората, трепейки де когото срещне и рушейки всичко, което му попадне пред погледа, а успокоявал нервите си в подземната си минерална баня (в крайна сметка на него много му харесало да се къпе), слушайки музиката от арфата на Ния.
Време е обаче да разкажем до какво довело влечението на Хъх към виното.
Един ден великанът отново бил излязъл на лов за овче месо. Независимо от категоричната забрана на Ния да прекрати тези свои грабителски походи, и от неговото тържествено обещание, от време на време Хъх под предлог, че отива на разходка нахлувал в отстоящите на половин ден от земите му провинции на Линидската империя и тайно през нощта отмъквал от кошарите по някоя и друга овчица – ей така за тръпката и да си припомни старите времена.
Хъх тъкмо бил навлязъл в земите на линидците, когато срещу него се задал керван превозващ скъпо, пивко вино за двореца на императора. Щом съзряли Хъх, хората изоставили каруците и побързали да се скрият в близката гора. Но великана нямал намериние да ги преследва. Както казахме той вече се бил очовечил и не размахвал чука за щяло и нещяло. Наличието на скъпите и в достатъчно количество вина (негова сбъдната мечта) го направила още по-благосклонен. Хъх се ухилил широко и смело нападнал бъчвите
И тъй като Ния не била до него да го следи колко пие, великанът дотолкова се увлякъл, че изпил повече вино отколкото било разумно. Постепенно света около него започнал да се върти, краката му натежали. Накрая великана се проснал в цялата си дължина на земята и захъркал юнашки.
Щом Хъх заспал, коларите се осмелили да излязат от скривалищата си. Гледката, която видяли обаче била повече от печална. Почти всички бурета били отворени, или преполовени, на земята имало големи локви кехлибарена течност. Мъжете почнали да се вайка, че императорът, който бил голям почитател на гроздовия сок, можело да заповяда да ги хвърлят втъмница.
Един възрастен керванджия, който притежавал малко повече мозък от завършил Имперската академия, магистър, предложил да вържат великана с въжета и да го закарат като дар на император. Речено сторено. Горкият Хъх бил омотан от главата до петите, така че заприличал на пашкул. Впрочем връзването на великана било съвсем безмислено – виното го било ударило така в главата, че щяло да го държи приспан поне три –четири дни.
Шествието към столицата било триумфално. Хората оставяли работата си тичали да видят пленен, жив великан, жреците пеели хвалебствени химни, а пътят бил осеян с цветя и хартиени конфети.
Императорът бил дотолкова възхитен от факта, че хората му са уловили най-страшният представител на великанският род, че дори не попитал какво се е случило с виното. И понеже има понякога по-щури хрумвания от крал Хенгоу, той решил на “Кървавата арена” – традиционният турнир на гладиаторските школи да включи Хъх. Планът му бил прост – двестате гладиатори щели да се нахвърялт по даден от него знак върху великана, за да го убият. Императорът дотолкова бил убеден в победата на гладиаторите си над невъоръжения Хъх, че дори си подготвил речта, с която щял да ги поздрави.
Две седмици по-късно, Големият цирк, където се провеждали гладиаторските боеве се пукал по шевовете от народ. Гладиаторите строени и въоръжени очаквали появата на Хъх. Великана не подложил търпението им дълго на изпитание.
В мига, в който вратата на килията му се отворил Хъх изскочил на арената.
По време на своето принудително пленничество, великанът се бил хранил едиствено с жалките остатъци от вечерите на хищниците и не бил пил нищо друго осве чиста водица. Тя впрочем имала благотворен ефект върху него, защото му помогнала да се съвзме от махмурлука и да вземе твърдото решение никога вече да не прекалява с виното. А когато един великан вземе “твърдо” решение, то това значи, че той го спазва стриктно – едновременно положителна и отрицателна черта, понеже често пъти решенията на великаните са глупави и нелогични. Хъх обаче бил най-умният от тях.
Гладиаторите обаче не се нахвърлили веднага срещу великана. Първо чакали знак от императора, и второ били стреснати от дивия вид на Хъх – лицето и дрехите му били покрити с мръсотия, а очите му святкали зловещо.Разбира се великана нямал нужда от сигнали или да чака нечие благоволение. Той изкрещял свирепо, както в добрите стари времена, когато рушал чифлици по границата и откъртвайки една каменна колона я метнал срещу стреснатите гладиатори, смазвайки десетина. После връхлетял върху останалите, размахвайки тежките си юмруци. Гладиаторите се опитали да го спрат, но успеха им не бил по-голям от този на разлютена мравешка армия срещу слон. Ударите на Хъх и камъните от сградата, които той откъртвал и ги мятал срещу им за по-малко от четвърт час ги превърнали в купчина мъртви и осакатени тела. Ужасената публика побягнала, а гвардейците на императора и градските стражи побързали да се включат в битката. Но Хъх вече не бил с голи ръце. Той грабнал бойният си чук, който бил изложен на главната трибуна по заповед на императора и започнал да вилнее.
След като най-храбрите войници и офицери паднали размазани под чука му, останалите захвърлили оръжията си и побягнали накъдето им видят очите.
С тежки крачки Хъх се приближил до главната ложа, където стоял вцепененият от ужас император и го хванал. После се настанил удобно и в пристъп на садистично вдъхновение оскубал брадата му косъм по косъм. Сетне захвърлил виещият от болки император в една кална вада и започнал рушенето на Аленият град – блестящата столица на Линидската империя. За нещастие на обитателите му и на императора, това било единственият начин, по който Хъх можел да си успокои нервите, след като я нямало горещата му вана и музиката на Ния.
Хъх рушил цели пед дни, като си почивал само колкото да хапне и пийне от складовете и избите на императорския дворец. Може би щял да съсипе целият град, ако не били пристигнали Ния и Аригос начело на голяма армия. Щом разбрал, че баща му е в беда, Аригос веднага тръгнал в поход. Но както сами се убедихме нямало нужда.
- Ха, да не мислиш, че съм одъртял чак дотам, че да не мога да видя сметката на един жалък град – казал великанът на синът си, докато стоварвал за последен път чукът си върху императорският дворец – Ако беше така нямаше да управлявам всички великани.
- Стига си плямпал! Марш към къщи! – срязала го вбесената Ния – С теб трябва сериозно да си поговорим.
И тя подкарала великана пред себе си за радост на изтормозените жители на Аленият град и най-вече на нещастият император. Хъх тръгнал покойно, надявайки се да успее да умилостиви Ния и да избегне домашния скандал.
Тук приключва историята за великана Хъх. Надявам се, че ти е харесала, читателю. Ако ли не голяма работа – все пак се излъга да се захванеш с нея. Чао! J

ДАРКЛАЙТ

Още със самото си раждане тя се отличаваше от своите братя и сестри. Перушината й освен в обичайното нежно златно, беше оцветена и бледолилаво. Отначало това не смущаваше никого. Младите феникси, често пъти имаха шарена окраска, която изгаряше при първото им огнено превъплъщение. Но когато то настъпи, резултата беше различен от очакваното. В мига, в който тя излезе от животворните пламъци, близките и приятелите й с изненада установиха, че всичките й златни пера, с изключение на коронката върху главата й, бяха изчезнали. На тяхно място сега се бяха появили искрящи тъмновиолетови пера. Най-мъдрите и силни в магията феникси се опитаха да ги променят, но всичко беше напразно. Перата не само се запазиха непокътнати, но и с течение на времето придобиха черен цвят. Магическата и светлина също претърпя метаморфоза –искрящите златно-пурпурни пламъци бяха заменени от вълма мрак и бледи синкави искри. Но макар и външно променена в сърцето си тя запази топлината, светлината и чистота на духа, които бяха присъщи на фениксите.
Дарклайт – както от този миг започнаха да я наричат, беше не само уникална по своя произход, но и изключително любознателна, жадуваща да научи колкото се може повече за света, расите и чудесата, които се срещаха отвъд земите на фениксите, да ги види със собствените си очи. И докато интереса й към древното познание, беше възприеман просто като една от странностите й, то желанието й да пътешества отвъд земите на фениксите, се смяташе за безумие. След нарушаването на Хармонията и избухването на жестоките войни между набиращата бързо сили млада раса на хората и древните първооснователи на Магитера, вълшебните огнени птици – носители на знанието, мъдростта и магията на света, бяха напуснали своите стари обиталища и поели към земите на Небесната светлина. След дълги дни и нощи неспирен полет, те най-после бяха стигнали своята цел – просторна, изпълнена с живот и топлина долина, намираща се насред самото сърце на жестоките Тигрови планини. За да се предпазят от бродещите наоколо врагове и да се скрият от тези, които в заслепението си разкъсваха Магитера със своите крамоли и кървави войни, фениксите издигнаха около своя нов дом могъща магическа стена. Освен, че не допускаше злото в тяхното ново кътче, тя беше направена така, че нито един феникс не можеше да премине отвъд нея. Само Великия съвет на Пазителите на гнездата можеше да премахне защитното заклинание. Но от деня, в който фениксите се бяха установили в своя нов дом, никой не беше изявявал желание преградата да бъде махната. Най-старите феникси, които с очите си бяха виждали ужасите на войната и помнеха жестокостите на света, който бяха оставили зад себе си, не искаха да се връщат отново в него. Младите от своя страна се радваха на безметежното си съществуване в красивата и мирна долина. Но не и Дарклайт. Макар че земите на расата и бяха просторни, изпълнени с красоти и чудеса, те бяха тесни за сводолюбивия й и откривателски, жаден за пътешествия дух на непокорната феникска.
Вярваща, че всеки има право сам да определя съдбата си и да следва поривите на сърцето си, Дарклайт поиска от Пазителите на гнездата да вдигнат преградата и да и позволят да излезе отвъд границите на вълшебната долина.
Съветът непоколебимо и категорично отхвърли искането й, обявявайки го за неразумно и заплашващо устоите на обществото на огнените птици. Отказът на Пазителите на гнездата, обаче не повлия на решението на Дарклайт да напусне долината. Тя упорито започна да я обикаля, търсейки пролука или слабо място в защитната преграда, през което може да премине, използвайки собствените си магически сили. Но заклинанието беше могъщо и силно, а нишниките му здрави, запечатани навеки с магическите печати на Пазителите.
Беше топъл пролетен ден. След като беше прекарала цял ден в задълбочено проучване на най-отдалечената североизточна част на Долината на фениксите, Дарклайт се насочи към една от тихите прорязани от малки езерца горски дъбрави, за да се освежи и да похапне от любимите си диви ягоди – които тук се срещаха целогодишно, заради близостта на магическата преграда.
Дарклайт тъкмо се готвеше да се потопи във водите на чистото като сълза и изпълнено с водни лили езеро, когато сърдито ръмжене, съпроводено от тежки стъпки я накара бързо да се оттегли назад. Тя кацна високо в короната на един от величествените, растящи близо до водата дъбове и зачака любопитно да види звяра, който издаваше тези звуци. Долината на фениксите въпреки че беше защитена от най-опасните обитаващи Тигровите планини създания като Снежните великани, Белите саблезъби и Ледените сенки, беше населена с много животни и същества – много от, които макар и не проявяващи открита враждебност към фениксите ставаха изключително агресивни, когато се навлезеше в териториите ми. Такива например бяха мудните и бавноподвижни пещерни тролове, които обитаваха скалните масиви в покрайнините на долината.
Клоните изпукаха още веднъж, после близките храсти се разтвориха и на полянката край езерото излезе самотен вълк. Дарклайт любопитно се вгледа в него. Това беше най-странния вълк, който младата феникска беше виждала през живота си. Размерите му бяха колкото на млада мечка, лапите огромни и тежки, козината сиво-сребриста и лъскава, искряща като разтопен метал под лъчите на залязващото слънце. Но най-впечатляващи бяха очите на звяра. Дълбоки и ясни, с цвят на есенна гора, те съдържаха в себе си огромна мъдрост и знание.
След като се огледа предпазливо, вълкът се приближи до езерцето и наведе глава към водата. Докато той утоляваше жаждата си, Дарклайт получи възможност да го огледа по-подробно. На младата феникска бързо и направи впечатление, голямото ръждивочервеникаво петно засъхнала кръв, между врата и предната лява плешка на хищника. Доколкото можеше да прецени раната беше дълбока, получена съвсем скоро. Но от кого? Ето това беше големият въпрос, който дразнеше любопитството на Дарклайт.
Неочаквано, сякаш в отговор на въпроса на младата феникска пред очите й се появи безмълвна картина. Тя показваше тясно планинско дере, обградено от остри студени скали. В единия му край имаше отвор на дупка пред който беше застанала млада саблезъба тигрица с оголени зъби и гледаше към бавно отдалечаващия се сребърен вълк. Неговото поведение обаче по никакъв начин не показваше, че е подвил опашка от страх пред противника си. Саблезъбата тигрица макар и опасна, беше по-дребна от вълка, и обзета от сериозно безпокойство. Сигурно в дупката зад гърба й бяха малките й. Едва Дарклайт си бе помислила това и пред очите й изплува входа на пещерата. Пред него бяха застанали две малки пухкави тигърчета, които се блъскаха едно друго и отваряха муцунките си, издавайки недоловими за слуха на младата феникска бебешки звуци.
Картината изчезна също така внезапно както се беше появила. Дарклайт тръсна главица и погледна към езерото, търсейки с очи вълка. Нямаше съмнение, че тези образи по някакъв начин бяха изпратени от него. Но хищникът вече го нямаше. На калния бряг бяха останали само следите от лапите му.
Младата феникска въздъхна разочаровано. Така й се искаше да се опита да поговори с този непознат вълк, да го разпита за прикюченията му и най-важното как е успял да проникне в Долината на фениксите. Защото магическата картина, на която беше станала свидетелка недвусмислено показваше, че вълкът идва отвъд пределите на вълшебното царство на огнените птици.
Дарклайт разпери криле, вдигайки се високо над езерото. Магическия и взор пробяга бързо наоколо, търсейки нещо, което да и покаже посоката, в която беше изчезнал странния хищник. Но нямаше нищо. А да го търси в гъстата гора беше безмислено. Създание, като него, което на всичкото отгоре притежаваше и определени магически сили, както се беше убедила Дарклайт, със сигурност знаеше как да се прикрива от нежелани погледи.
Миг преди младата феникска да се насочи към дома, ярък проблясък в калта – там където вълкът беше стъпил с наранената си лапа привлече вниманието й. Тя бързо се спусна, разравяйки езерния бряг с острите си нокти. Малките песъчинки и огладените от водата камъчета бързо се свлякоха встрани, разкривайки изящна брошка. Бижуто беше с формата на дъбов лист, направено от ковано сребро, в което изкусно бяха вплетени тънки златни жилки.
Сърцето на Дарклайт се разтупка от вълнение. Украшението не принадлежеше на нито едно от обитаващите долината същества – фениксите не носеха украшения, а останалите разумни раси бяха твърде примитивни, за да изработят подобно нещо. Оттук се налагаше заключението, че брошката беше изработена от някоя от живеещите отвъд планините разумни раси, която притежаваше способността да се трансформира. Младата феникска може само да гадае към коя от раса принадлежеше сребърният вълк. За нея много по-важно беше откритието, че същество притежаващо магически способности бе успяло да проникне през защитните прегради в долината. Защото там откъдето можеше да се влезе, можеше и да се излезе.
Дарклайт грабна бижуто в човката си и полетя към гнездото си. Въпреки желанието си час по-скоро да се впусне в търсене на загадъчния проход, младата феникска се нуждаеше от почивка. Освен това тя се надяваше през новия ден да открие самия сребърен вълк. Макар и притежаващ вълшебни сили, той надали можеше да се движи по-бързо от един феникс. Освен ранен, хищникът сигурно беше и гладен. Което предполагаше, че през нощта вълшебният вълк ще потърси някаква храна и удобна бърлога, където да си почине, преди да поеме по обратния път към дома.
За пръв път откакто беше взела решение да напусне дома си, Дарклайт се почувства сигурна и щастлива. Младата феникска се сгуши в покритото си с мек пух гнездо и поставяйки глава върху брошката потъна в дълъг, дълбок сън.
Рано на следващата сутрин, с първите слънчеви лъчи младата феникска полетя отново към езерото. На Дарклайт не и се наложи дълго да търси следи от мистериозния хищник. В клоните на един нисък бодлив храст, разположен на границата между езерото и гората проблясваше тънък сиво-сребрист косъм. Дарклайт бързо пое в указана от него посока и само след няколко дървета по-нататък попадна на нова следа – дълбок отпечатък от лапа, който се беше впечатал в меката влажна шума под короната на величествен дъб. От другата страна на поляната, на която растеше дървото от външната покрита със зелен мъх страна на висок плосък камък имаше драскотина. Подобни белези имаше и по-нататък. Като че ли бяха оставени нарочно. Дарклайт обаче не се поколеба, а ги последва смело.
Не след дълго следите я отведоха до дълбока урва. Тесен скален корниз се спускаше като стълба от западната й част, отвеждайки до дъното на пропастта. Там върху малко скално островче, тъмночервено петно, над което кръжаха някакви черни точки.
Дарклайт бързо прибра крилете си, спускайки се към дъното на пропастта. При приближаването й няколко дребни лешояда избягаха с крясъци от грозното си пиршество – остатъците от малък див бивол. Дарклайт потисна гаденето си и продължи към остатъците от животното. Нямаше никакво съмнение, тук беше пирувал тайнствения вълк. По камъкъка имаше много следи от лапи и натрошени кости. Младата феникска се огледа., опитвайки се да определи накъде беше продължил хищника.
Сребриста сянка, пробягала за миг в далечния края на урвата, накара Дарклайт рязко да смени посоката. Нима вълкът беше тук?
С няколко замаха на крилете младата феникска се озова до мястото, където беше забелязала издайническия отблясък. Но вместо отвор на дупка или пещера, в която би могъл да се скрие хищникът след богатото угощение, Дарклайт откри единствено тясна цепнатина. От горния и край извираше тънка струйка ледоностудена планинска вода, която се събираше в малко каменно корито.
Дарклайт обходи с поглед дъното на пропастт,а, изтраквайки раздразнено с човка. Къде беше отишъл вълка? Нима имаше друг изход освен пътеката по която звяра беше довлякъл в пропастта тялото на убитото животно.
И отново както предния ден, едва задала си въпроса, пред взора на Дарклайт се появи картина. Този път тя показваше вълка, който се носеше с големи подскоци между високи, стръмни скали, намиращи се на голямо разстояние една от друга. Младата феникска с удивление гледаше, как звяра без никаква засилка се оттласква от мястото си и преодолява огромни разстояния с грация и лекота, сякаш наистина летеше.
Изображението на подскащачия сребърен вълк бързо бе заменено от нова гледка. Пред очите на Дарклайт изплува малка планинска поляна, покрита с килим от чудно красиви еделвайси. Между тях изпъкваха очертанията на древен каменен кръг, покрит със сложни астрономически рисунки, магически формули и текстове на стародревен език. Макар и никога да не беше виждала подобно нещо, Дарклайт мигновено го разпозна. Това беше един от прочутите Пръстени на битието – едно от най-значимите творения на Първобоговете на Магитера. Древните легенди разказваха, че с тях Безсмъртните пътували до своите обиталища и до различни части на света, посещавали далечни звезди, срещали се с други Богове и общували помежду си през безкрайните простори на вселената...
Проблясък. Картината се смени, показвайки застаналия върху каменния диск сребърен вълк. Звярът гледаше през рамо, със своите умни очи, сякаш искаше да каже на Дарклайт да го последва. После от камъка изригна ослепителна бяла светлина. Вълкът изчезна...
Вълнението на Дарклайт достигна връхната си точка, а сърцето й се изпълни с ликуване. Беше открила своя път към света на хората.
Да намери скалите, които беше изкачвал вълка беше детска играчка за младата феникска. Прекарала целия си живот в Долината на фениксите, кръстосвала я многократно надлъж и нашир, тя познаваше всяка поляна, рекичка или планински рид.
Вълшебният вълк също я беше улеснил, оставяйки по лишената от растителност повърхност на скалите дълбоги драскотини от ноктите си. Следвайки ги, Дарклайт бързо стигна Пръстенът на битието.
Там я очакваше изненада. Вместо нежни, искрящи в бяло-златисто планински еделвайси, цялата поляна беше изпъстрена с дъхави огнено-червени орхидеи.
Дарклайт предпазливо кацна върху камъка. Противно на очакванията й, повърхността му беше топла, излъчваща многопластови вълни от ментална енергия. Те бързо обгърнаха младата феникска, изпращайки към съзнанието й многобройни звуци и образи. Не след дълго главата на Дарклайт се замая, изпращаните от камъка послания се превърнаха в един шеметен пъстър водовъртеж. По краищата на Пръстена се появиха искрящи огнени езици. Извивайки се, като танцуващи змии, те бавно запълзяха към Дарклайт. Почувствала топлината на животворния огън, младата феникска притвори очи, оставяйки се магията на камъка да я завладее.

* * *

Когато отвори очи, Дарклайт с изненада установи, че вместо на открито или в закътана гора, където очакваше да я пренесе Пръстенът на битието, се намира в паянтов, полутъмен и миришещ на тор обор. Няколко крави кротко преживяха слама затворени зад дървените си заграждения, а по покрития със слама утъпкан пръстен под с джавкане се боричкаха няколко палета.
Младата феникска се надигна, пляскайки няколко пъти силно с криле. Движенията и прекъснаха играта на кученцата. Едно от тях любопитно се приближи до нея и я подуши. Обзета от игриво настроение, Дарклайт протегна човка и леко го клъвна по нослето. Кученцето изръмжа и се хвърли напред със сърдито ръмжене. Младата феникска се вдигна от пода, но храброто зверче не се предаваше. То подскочи високо, захапвайки с зъби опашката й. За пръв път от много време насам, Дарклайт се почувства наистина развеселена. Тя плясна силно с криле и кученцето блъснато от въздушната струя падна на земята. След като направи едно ефектно претъркулване, то се изправи отново на лапичките си и впери тържествуващо поглед във феникската. Между зъбите му проблясваше едно лъскаво черно перо от опашката й.
Дарклайт направи кръг над палето, а после се насочи към един от отворите на тавана, през които в помещението влизаше свеж въздух.
Миг по-късно младата феникска се рееше високо в лазурното, прорязано от меките лъчи есенно небе. Под нея като на длан се разкриваше малко селце, състоящо се от груби иззидани каменни къщици със сламени покриви. Висока ограда от дървени колове го ограждаше от всички страни. Отвъд нея се простираха прашната криволичеща лента на пътя, край който като парчета от мозайка бяха пръснати цветните петна на ниви, овощни и зеленчукови градини. На югозапад от селото върху билото на малък хълм се издигаше стара каменна кула с тесни прозорци и обрасли с мъх стени. От сградата лъхаше на древност и на магия. Дали там не се намираше другата част на магическия портал, който беше довел младата феникска в света на хората. Дарклайт бързо се насочи към нея.
След няколко минути, младата феникска кацна върху перваза на най-високия, полуприкрит от изтляло, свлякло се на една страна грубо парче зебло. Дарклайт се промуши през процепа.
Пред младата феникска се разкри голяма студена каменна зала. Стените и пода и бяха голи, лишени от каквато и да било украса. Нямаше мебели, нито врата. Само един самотен каменен постамент оформен като драконова лапа израстваше от центъра на пода. Между острите каменни нокти на статуята беше положено голямо кълбо от оникс, покрито с плътен слой прах и паяжини.
В мига, в който крилата на Дарклайт изпляскаха в каменната зала, кълбото оживя. Във въвтрешността му се появи виолетово-златисто сияние, което бързо се усили и се разпространя към краищата му. Паяжините просветнаха и изчезнаха сред блестящи оранжеви искри, прашинките се разпръснаха като вълма мъгла под лъчите на ярко слънце. Сини, пурпурни, златни и смарагдовозелени лъчи се пръснаха из цялото помещение, пречупвайки се в ъглите и вплитайки се в сложен, спиращ дъха танц. Пред смаяния поглед на Дарклайт стените се покриха с красиви гоблени и картини, тежки драпери в пурпурно и черно. . От пода като вълшебна гора изникнаха най-различни изкусно изработени мебели, килими и кожи, върху прозорците прошумоляха златотъкани свилени завеси. Нежно ухание на орхидеи изпълни ноздрите на Дарклайт.
“Добре дошла, потомко на древната огнена раса и живота!” – отекна в ума на младата феникска ясен кристален глас.
- Какво...кой си ти? – стреснато попита Дарклайт – Дух ли си? Или думите са плод на моята фантазия, също както тази стая.
«Прости ми, малък фениксе. От толкова отдавна живея в самота, че вече съм забравил, че имам физическа форма»
В следващия миг до камения постамент се появи висока човекоподобна фигура с искряща златиста кожа и лице скрито под скъпоценна рубинена маска без отвори ча очите. Съществото не носеше никакви дрехи, но въпреки това полът му трудно можеше да бъде определен. Дълги тъмни ленти изтъкани от космически мрак, сред които танцуваха многобройни мъничи звезди танцуваха около тялото на създанието, създавайки впечатлението, че около него е събрана една малка вселена
«Името ми е Зарадон» - разнесе се отново гласът на създанието – «Преди много много време, създателите на Магитера ме оставиха тук да поддържам равновесието между младото човешко княжество Естара и гордите върколаци от хълмовете Тазрая. Но това беше някога. Времете на битките обаче отмина отдавна, а онези, които някога бяха смъртни врагове сега живеят в мир.»
- Невероятно! – възкликна Дарклайт – Разказвали са ми, че войната между първите раси и хората била безмилостна и безумна.
- Така беше, до деня в който твоята раса не ни напусна. С изчезването на фениксите, голяма част от знанията на този свят бяха загубени. В Магитера настъпи епоха на безпросветеност и мрак.
- Нима е възможно това? – попита изумено Дарклайт – А другите първораси. Нима те не предадоха своите знания на света.
- О, напротив! Направиха го след като едва не го унищожиха – в думите на Зарадон се прокрадна тъга. - В кръвопролитните, продължили с векове войни загинаха почти всички древни майстори, мъдреци и магьосници, които владееха изкуствата и науките до най-големите висоти. Малцината, които оцеляха бяха твърде немощни или лишени от каквото и да било желание да обучават свои следовници. Липсата на фениксите, които носеха в себе си знанието и мъдростта на света накара всички да започнат почти от самото начало. Много знания трябваше да се събират късче по късче от разбитите, потънали в руини градове на древните цивилизации, много умения трябваше да се преоткриват наново. Дори и днес Магитера все още не е достигнала нивото си на развитие си отпреди Гибелните войни.
- Ето защо твоята поява тук ме радва изключително, носителко на Огъня и Живота. Завръщането на фениксите ще прероди Магитера и окончателно ще сложи край на Тъмната епоха.
- Зарадон, расата ми не се завръща – думите се откъснаха с тежест от гърлото на Дарклайт – Аз съм единствената, която напусна омагьосаната Долина на фениксите. При това случайно, след дълги години безплодни опити да изляза от нея. Не знам дори дали ще успея да се завърна. Пазителите на гнездата не желаят да махнат защитните заклинания и да осъществят контакти с обитателите на Магитера.
Звънък смях напомнящ ромолене на планински се понесе изпод маската на Зарадон.
- Завръщането у дома винаги е по-лесно и по-скъпо от напускането му, малка Дарклайт. Както ти тъгуваш сега за своето гнездо в долината, така и расата ти изпитва стаен копнеж по необятните простори на Магитера. И когато чуят разказа ти за земите, които си видяла, за хармонията в която живеят някогашните врагове, фениксите ти ще се завърнат.
- За да може обаче най-пълно да пресъздадеш картината на новата Магитера и да се докоснеш до сърцевината на обитателите й, ти трябва да се научиш да се преобразяваш и да оставаш незабележима.
- Нима изкуството на трансформацията е присъщо на расата ми?
- Разбира се. Като изключим метаморфите, вие и драконите притежавате най-могъщи сили в тази област. Уви, както виждам Пазителите на гнездата не само успешно са скрили долината, която обитавате от очите на външния свят, но и това ценно знание от самите феникси.
- Колко време ще ми е нужно да науча това вълшебство? – запита нетърпеливо Дарклайт.
- Малко! – в тона на Зарадон се долови веселост – Самото заклинание е лесно, и усвояването му не би представлявало трудност за теб. По-сложно е докато свикнеш с новото си тяло и се научиш да го контролираш.
- Измъкнах се от защитената със заклинания вълшебна долина на расата ми, ще се справя и с това – уверено рече Дарклайт.
- В такъв случай да започваме с първия урок – Зарадон плясна с лъце и във въздуха пред Дарклайт заплуваха златно виолетови букви, виещи се в сложни спирали.

* * *

В мига, в който докосна пода на кулата, Дарклайт се преобрази. От птица с искрящи черно-виолетови пера, тя се превърна в стройна млада жена с мека бледо-златиста кожа, тъмна гарванова коса и дълбоки нежни очи с цвят на зараждащ се пламък.
Пристъпвайки грациозно с високо вирната брадичка, тя обиколи бързо стаята и се спря пред седналия в едно кресло Зарадон.
- Е, какво ще кажеш? – обърна се тържествуващо младата феникска към господаря на кулата – Справих ли се?
- Задоволително! – беше лаконичният отговор.
- Задоволително?! – Дарклайт учудено повдигна вежди. – Та аз промених формата си без да се замисля, владея движенията си...
- ...и отново забрави дрехите! – допълни я Зарадон с усмивка.
Младата феникска стреснато сведе очи. По бузите и плъзна лека руменина, която я направи още по-красива. Радостта от успешното овладяване заклинанието и на новото тяло я бяха накарали да забрави за дрехите – тези дребни, но важни вещи от бита на хората и останалите хуманоидни раси. Като феникс, тя никога не бе носила нещо друго освен собствената си перушина. Затова и облеклото за нея беше без значение.
Дарклайт плъзна очи, по тялото си любувайки се на плавно преминаващите една в друга извивки. Устройството на човешкото тяло беше толкова по-различно от това на фениксите и толкова прекрасно. Вярно не беше пригодено за летене, но с него тя можеше да прави толкова други неща. Можеше да хваща различни предмети и да с деликатните пръсти на ръцете си, да се извива като кипарис под напора на есенен вятър, да се носи във вихъра на нови чудни танци, да говори и да пее на езици, за които беше слушала само в легендите. Освен знания за магията на превъплъщението, през дните, в които обитаваше кулата , младата феникска беше изучила езиците на най-големите от обитаващите Магитера раси и техните обичаи. Жаждата и за знание често учудваше самия Зарадон и той не без видимо удоволствие споделяше, че Дарклайт била най-способния му ученик.
- Повечето разумни раси населяващи Магитера, и преди всичко хора – разнесе се отново гласът на Зарадон – държат на облеклото си. За очите им то е тяхната истинска кожа, така както са за теб перата ти в образа на феникс. Дрехите пазят от слънцето, вятъра, дъжда, студа или острите храсти в хората. Често те са белег на социалното положение, което заема даден човек в обществото, символ на неговата власт и престиж.
- Разбрах! - въздъхна тежко Дарклайт и се завъртя на пета.
Когато отново застана с лице към Зарадон, младата феникска вече не беше гола, а покрита с тежка тъмновиолетова роба с качулка с избродирани тъмнооранжеви пламъци по ръкавите и яката. Малки плътно прилепващи към стъпалото й мокасини от еленова кожа и широк ален пояс с вплетени в него златни нишки допълваха облеклото й.
- Сегаа вече всичко е наред! – рече доволно Зарадон – Може спокойно да слезеш сред хората без да се притесняваш, че ще те хвърлят в тъмница или пребият с камъни за неприлично поведение.
- Тази шега не ми харесва! – Дарклайт се смръщи, настанявайки се срещу господаря на кулата.
- Това не е шега! – съвсем сериозно отвърна Зарадон – Хората въпреки че са интелигентни и много способни, често живеят по правила, които сковават свободния дух. А тези, които дръзнат да се опълчат срещу установения порядък обикновено биват смазвани жестоко от властващите светски и духовни закони.
- Ужасно! – успя само да промълви Дарклайт.
- Да! – потвърди с леко кимване Зарадон – Затова и при първия ни разговор казах, че твоята раса може да помогне Магитера да излезе от Епохата на мрака. Срещу мечът на знанието, бронята на непросвещението и варварството не би издържала.
- С радост бих сторила всичко по силите си.
- Знам! – усмихна се загадъчно Зарадон – Но първо опознай хората...
Стените на кулата се размиха.

* * *

Острата миризма на чесън и спарено подразни обонянието на Дарклайт. Младата феникска кихна и отвори очи. Намираше се в малка стаичка, върху груб сламеник, застлан със стара наметка от овчи кожи. Стените бяха окичени с връзки сушени билки и подправки, в ъглите имаше струпани различни ловни принадлежности и земеделски сечива. Грубо скована врата от нерендосани борови дъски, иззад която долиташе шумна глъч препречваше изхода на стаята.
Дарклайт въздъхна и се изправи с разтупкано от вълнение сърце. Къде я беше пренесла магията на Зарадон, и как ли щяха да я посрещнат хората.
Пристъпвайки бавно младата феникска се приближи до вратата, колебливо дърпайки дръжката на препречващото я от вътрешната страна тежко резе. Отдавна несмазваните, покрити с ръжда панти изскърцаха протяжно. Пред Дарклайт се разкри широко задимено помещение, осветявано от факли и големи восъчни свещи. В средата му имаше голямо вкопано огнище, в което горяха цели дънери. Над пламъците, набучени на дълги потъмнели шишове се печаха големи късове месо.
Свирепи наглед мъже с рошави бради и коси, и дебели кожуси, бяха насядали покрай няколко големи кедрови маси и шумно се смееха, докато надигаха тежки халби с медовина и ейл, или хвърляха кокалени зарове. Недалеко от огнището имаше няколко тежки бъчви, пред които се издигаше импровизиран тезгях от няколко тежки сандъка. Върху тях бяха подредени множество глинени паници пълни със сланина, комати черен хляб и сирене. На земята имаше голяма купчина мръсни съдове – тенджери, тигани и почернели котлета, пълни със засъхнала мазнина или остатъци от храна. Възпълен дребен мъж на средна възраст се беше подпрял с отегчено изражение на тезгяха и бършеше с един загубил цвета си парцал също толкова мръсна глинена халба.
При появата на Дарклайт в помещението, разговорите и веселбата мигом секна. Мъжът бършещ халбата я изпусна върху неравния, постлан със суха слама каменен под.
- Вещица! – изхриптя пълният мъж, инстинктивно правейки знак за прогонване на злото.
- Аз не съм ве... – започна Дарклайт, но един здравеняк с широки плещи и наметка от лос грубо я прекъсна.
- Тя ще ни омагьоса! – ревна той като сърдита мечка и скочи от мястото си, прекатурвайки масата край която седеше – Да я изгорим на клада!
- Да! Да! – надигна се глух ропот – Огън за нея! Да се връща в преизподнята където и е мястото!
Мъжете устремено се насочиха към Дарклайт, размахали високо юмруци. В ръцете на някои проблеснаха факли и кожени ремъци. Младата феникска се обърка. Нима това бяха хората, които толкова копнееше да види, нима светът им беше наистина толкова жесток и примитивен. И как самата тя трябваше да постъпи. Въпреки че огънят нямаше да и навреди, Дарклайт не мислеше да се оставя в ръцете на тълпата. Но да използва магия срещу тях, за да се защити също не желаеше. Може би трябваше да избяга. Дарклайт вече бе готова да се преобрази и да излети през големия отвор за пушека, когато се разнесе остро свистене
Между Дарклайт и настъпващата тълпа се заби тежък крив нож. На мига всички погледи се извърнаха към мястото откъдето беше долетяло оръжието. В най-далечния потънал в тежки сенки край на помещението настъпи раздвижване. Миг по-късно се появи и собственика на оръжието.
Той беше висок и жилав старец, с набраздено от дълбоки бръчки сурово лице. Като се изключеше празната кания на колана му, не личеше да носи някакво друго оръжие. Нито пък изглеждаше като човек способен да спре цяла тълпа. Но за изненада на Дарклайт се случи точно това. Щом го съгледаха останалите мъже, отстъпиха боязливо назад. Старецът извърна глава към тях. Нито един не посмя да срещне погледа му. Припряно, сякаш бяха видяли призрак, враждебно настроените хора бързо започнаха да се връщат на местата си, заемайки се с прекъснатите занимания.
Възрастният мъж се усмихна едва забележимо под мустак и се приближи до Дарклайт, вземайки оръжието си.
- Благодаря ти! – каза младата феникска, докосвайки го леко по китката – Кой си ти?
- Ган от Силфорд! Но съм известен повече като Прокълнатия, защото живея на Хълма на костите.
- Това сигурно е много лошо място.
- Ни най-малко. Почвата е плодородна, тревата сочна и обилна. Дори през най-лошите години овцете ми има какво да пасат до насита.
- Но сигурно има някаква причина, поради която останалите избягват това място?
- Да! Има духове – усмивката на Ган стана широка.
- Призраци? – ахна Дарклайт – Нима не те е страх да живееш заедно с тях. Понякога те са много непредсказуеми.
- Може би! Но на мен не са сторили нищо лошо – Ган повдигна рамене – Аз не им се пречкам, оставяйки ги да си вършат своите дела, те също не ме смущават. Даже бих казал, че ми помагат. Вече двадесет години стават откак обитавам Хълма на костите, и затова време не ми е открадната нито една овца, нито са дохождали разбойници. Дори хищниците странят от кошарите ми.
- Наистина странно поведение за духове. Би ми се искало да ги видя?
- Добре, ще ти ги покажа. Сиран, готова ли е торбата ми? - обърна се старецът към тезгяха.
- Да, Ган! – отвърна припряно съдържателят на кръчмата-магазин и извади иззад едно буре големи, издути дисаги.
Възрастният мъж се приближи, и след като ги претегли на око, безгрижно ги метна на гърба си.
- Да вървим! – подкани той Дарклайт, насочвайки се към вратата. Младата феникска го последва, хвърляйки един последен поглед на мъжете от кръчмата. Никой не посмя да и отвърне.

Червеникавите лъчи на късното есенно слънце бързо угасваха. Ган намести по-удобно върху гърба си тежките натъпкани с провизии кожени торби и забърза нагоре по покрития с увяхнала трева склон.
- Наближава буря – кратко каза той, обръщайки се към следващата го по петите запъхтяна Дарклайт.
Младата феникска само кимна в отговор, и на свой ред ускори крачката си, опитвайки се да не изоставя. Да си човек май не беше толкова хубаво – помисли си с горчивина Дарклайт. Да, притежаваше забележителна външност, но тя не можеше да компенсира физическото неудобство, което изпитваше в момента. Мускулите на краката я боляха от продължителното ходене, а петите и въпреки удобните обувки се бяха подбили от неравностите и камъните.
- Май не си свикнала да ходиш – дари я Ган с една от редките си усмивки.
- Не! Обикновено летя – отвърна младата феникска без да се замисли.
- Значи наистина си вещица? – старецът се спря, оглеждайки я преценяващо.
- Не съм... – изпъшка Дарклайт.
- Появата ти беше странна...и бих казал неочаквана – продължи Ган, но без капка обвинение в гласа. В него по-скоро се долавяше любопитство.
- Да, знам... Но аз...- младата феникска се запъна леко – бях пренесена тук пряко волята си от... един магьосник. Нямам представа кои са тези земи, нито защо бях изпратена точно тук. Знам само, че ако не беше ти, приятелю не знам как щях да се оправя с всички онези жадуващи за кръвта ми хора...
- Всички чародеи са един дол дренки. Само пакостят на мирните люде – изпъшка Ган, сключвайки строго вежди – Колкото до момчетата от кръчмата на Сиран – те нямаше да ти навредят, докато не минеш през съда на барона.
- О, много успокояващо – рече със сарказъм Дарклайт. – Той сигурно щеше да нареди да ме изпекат на бавен огън на пазарния площад и да организира всенародно тържество.
- Говориш прибързано за хора, които не познаваш, момиче – старецът поклати неодобрително глава – Да, господарят може да бъде много суров, когато се наложи. Но той също така е и справедлив и мъдър. Би изслушал историята ти, колкото и невероятно да звучи...
Остър гърмеж прекъсна думите на стареца. Той вдигна поглед към придобилото оловносив цвят небе, по което вече се гонеха тежки черни облаци. Секунда по-късно една толяма и студена дъждовна капка падна върху китката на Дарклайт.
Без повече приказки Ган и младата феникска се втурнаха нагоре по хълма. Но едва изминали няколко крачки и природната стихия връхлетя отгоре им с пълна сила. От север задуха силен режещ вятър. Облаци листа, клонки, прашинки и дребни камъчета се понесоха във въздуха, образувайки голяма ревяща фуния. Самотните дъждовни капки бързо прераснаха в мощен, всепомитащ порой. Пръстта бързо омекна, превръщайки се в кал. По склоновете на хълма потекоха бумтящи вади пълни с отскубнати растения.
Почти присвила се на две, за да удържи на напора на вятъра, Дарклайт полагаше всички сили да не изостава от вървящия пред нея Ган. Полите на мократа й роба плющяха оглушително, кожата и беше настръхнала от хапещите милувки на вятъра. За миг младата феникска се поколеба дали да не използва магия да укроти разбеснялата се природа. После обаче волята и желанието и да се докажат взеха връх. Тя стисна и продължи упорито да шляпа през калните локви.
След още няколко напрегнати минути пред замъгления от дъжда поглед на Дарклайт се появиха кошарите и колибата на Ган. Те бяха направени от грубо одялани камъни и разположени в ъглите на огромен четириъгълник. Помежду си сградите бяха свързани с ограда от заострени, високи цял човешки бой дървени колове. Над екота на гръмотевиците и рева на бурята се носеше приглушеното блеене на затворени животни.
За миг Ган се стегна, вслушвайки се сякаш в гласа на вятъра. После върху устните му изгря широка усмивка.
- Ела, да те запозная с един добър приятел, момиче! – рече той, бутайки дъбовата, обкована с бронзови гвоздеи врата на къщата си.
Пред младата феникска се разкри просторна стая, обзаведена с прости мебели и изпълнена с най-различни кожи. В единия и ъгъл имаше огромна камина, която весело светеше. Край нея в люлеещ се стол се беше настанил едър мъж със сериозно, но живо лице и замислено гледаше играта на пламъците. Облеклото му беше практично, типично за воин, но скъпо. Панталонът и жакетът му бяха от тъмносиньо кадифе, ботуши от щавена биволска кожа. Плочеста стоманена ризница покрита с фин слой сребро предпазваше горната половина на тялото му. Недалеко от воина, върху един сандък беше положена останалата част от снаряжението му – висок шлем със сив гребен конски косми, голям елипсовиден щит без герб, късо бойно копие с широко острие направено цялото от бронз и страховит ятаган в протрита кожена ножница.
- Подранил си, стари приятелю! – усмихна се широко Ган, захвърляйки небрежно настрани дисагите.
- А ти се забави повече от друг път – върна му усмивката воинът и се изправи стискайки десницата на стареца малко над лакътя – Но както виждам си имал основателна причина. Коя е прекрасната дама?
- Това е... – започна старецът, но не можа да продължи, навеждайки смутено глава. Така и не беше научил името на момичето.
Дарклайт също изпита неудобство от факта, че все още не се беше представила на своя спасител. Според човешките норми за поведение тази постъпка беше проява на грубо неуважение, граничещо с обида. Младата феникска, обаче не загуби самообладание. Усмихвайки се очаравателно тя рече простичко:
- Казвам се Дарклайт!
- Барон Силфорд на твоите услуги!
Устните на младата феникска оформиха едно беззувчо «О».
- Нека титлата ми не те притеснява! Тя е просто за благозвучност – продължи все така усмихнато воинът, но в тона му се прокрадна лека тъга. – Отдавна нямам земи.
- Защо? – не можа да сдържи любопитството си Дарклайт. Воинът я беше заинтригувал.
- Блюдолизците на кралят не харесаха начина, по който ги управлявах. Според тях господар, който не изтупва селяните си като брашнен чувал и ги освобождава от допълнителни данъчни тегоби през лошите години е слаб и неспособен – Силфорд изрече думите язвително, без да скрива горчивината си.
- Това е безумие. Защо не се опита да се защитиш пред краля. Той би те разбрал, като му обясниш как стоят н ещата.
- Аз си мислех същото – криво се усмихна баронът – Но онези подлеци му бяха влезли под кожата. Не само, че нямаше ауидиенция, кралските гвардейци се нахвърлиха отгоре ми веднага щом ме зърнаха. Още нося белези от мечовете им.
- Ужасно.
- По-скоро бих казал тъжно – поклати глава воинът – Раните, които получих заздравяха, за разлика от земята и народа, които вече години наред се гърчат под управлението на един слабохарактерен монарх и шепа безскрупулни придворни.
- Но стига съм приказвал за минали нещастия. Ти си мокра и уморена. Сигурно ти е и студено – воинът се наведе хвърляйки в камината голям наръч дърва – В раклата в дъното има дрехи. Те не са толкова изящни като роклята ти, но ще запазят топлината на тялото ти. Преоблечи се, а през това време аз и Ган ще нагледаме животните.
Младата феникска трепна, оглеждайки се. Старият овчар тъкмо напускаше колибата, наметнат с един дебел вълнен ямурлук. Секунда по-късно го последва и барон Силфорд. Младата феникска остана сама.

* * *

- Сигурен ли си? – хриптящия глас на княз Ила отекваше сред студените стени на подземната лаборатория.
- Напълно, господарю! – отвърна слабият чернокнижник, приглаждайки дългата си остра брада – Магическия ми кристал улови онази животворна енергия, която търсим толкова дълги години, силата която ще върне младостта Ви и ще Ви направи богонравен.
- Прекрасно! Кога ще можем да разполагаме с тази сила?
- Веднага щом ми доведеш тази, която я носи?
- Жена? – Ила трепна – Не очаквах, че ще ми се наложи да проливам човешка кръв. Но щом такава е цената.
- Тя не е човек, Ваше благородие – магьосникът се усмихна угоднически – Макар че на външен вид изглежда като жена, вътрешността и е изтъкана от най-чистата огнена материя на Магитера.
- Разбирам! – княз Ила поклати глава – Трудно ли ще бъде да я уловим?
- Надали...Нейния вид е миролюбив и доверчив. А тя не познава нашия свят. Подлостта и коварството и са чужди.
- Какво е тя, магьоснико?
- Феникс!
Ила се опули.
- Не е възможно. Те са изчезнали преди хилядолетия.
- Така мислех и аз до днес. Но магическия ми кристал, който е създаден от ръцете на самия Роан Всепроникващия не остава и капка съмнение относно произхода й.
- Къде е тя, магьоснико? – запита обзетия от трескава възбуда Ила.- Кажи ми...
Чернокнижникът затвори очи, сключвайки ръце с преплетени пръсти пред гърдите си. От устните му се понесе монотонно пеене, той взе да се поклаща на мястото си. Това продължи няколко минути. После клепачите му рязко се отвориха, и той впери невиждащ стъклен поглед в едно черно, поглъщащо светлината на свещите огледало.
- Хълма на...костите... – произнесе той н а пресекулки и се срина върху студените плочи. Гърдите му се повдигаха тежко.
Ила го изгледа криво, след което се протегна и издърпа един дълъг шнур. Почти на мига се отвори една невидима врата. На прага застана мълчалив слуга в строг черен костюм.
- Занесете го в покоите му! – нареди Ила – Искам го на крака, като се завърна.
Слугата само кимна и пристъпи в стаята, коленичейки до изтощения магьосник. Ила хвърли един последен поглед на чернокнижника, а после с учудваща за старческото му тяло бързина изскочи в коридора. Още тази нощ най-добрите му рицари и звероловци щяха да потеглят към Хълма на костите водени лично от него. А когато заловяха феникса и магьосникът направеше заклинанието за подмладяване, той княз Ила Тигарон щеше да свали от престола престарелия Юрай и да се превърне в новия легендарен владетел на Висока земя, а после и в император на цяла Магитера. Да животът беше прекрасен.

* * *

Вратата изскърца. Младата феникска се сепна, откъсвайки очи от запленяващата игра на пламъците. Топлината на огъня и мислите за родната долина дотолкова я бяха погълнали, че тя не беше усетила колко време беше минало.
Какво беше учудването й, когато в къщата вместо Ган и барон Силфорд влязоха неколцина тежковъоръжени мъже с извадени оръжия и примки в ръце. Преди Дарклайт да реагира по някакъв начин, върху нея падна тежка просветваща в синьо мрежа. В тялото на младата феникска буквално проникна арктически мраз. Тя задиша на пресекулки.
Докато Дарклайт се бореше с обвилата я магия и се опитваше да възвърне топлината на тялото си, мъжете я обградиха и бързо я стегнаха със здрави въжета. После един от тях нахлупи на главата й платнена торба. От нея също лъхаше магия, макар и не толкова силна, като тази която обвиваше мрежта. Заклинанието по-скоро беше предназначено да я разсее и да не и позволи да се концентрира. Всеки опит на Дарклайт да призове вълшебните си сили и да се освободи се проваляше. Тя имаше чувството, че магическите формули и думи изчезват в мига, в който се опита да ги използва. В същото време ги усещаше част от себе си.
Ужасната мрежата отново започна да вледенява кръвта й. Младата феникска залитна обзета от внезапна слабост.
- Махнете мрежата! – разнесе се внезапно остър старчески глас – Вече не може да избяга.
В следващия миг арктическия мраз изчезна. Дарклайт изохка силно. Цялото и тяло настръхна, когато топлината на камината я докосна, възвръщайки живота в скованите и крайници.
- Кои сте вие? И защо правите това? – извика тя.
- Да и запуша ли устата, господарю – отекна груб глас.
- Няма нужда, Тревър! – отново отвърна скрибуцащият глас – Не може да ни навреди с думи. Пък и не виждам защо да не отговорим на въпросите и.
- Аз съм граф Ила Тигарон – владетеляте на тукашните земи. – Моля да ми простиш за начина, по който се отнасям с теб, безсмъртни фениксе, но съм принуден от обстоятелствата. Ти надали би се съгласила доброволно да вземеш участие в ритуала, който ще възвърне младостта ми и ще ме направи Богонравен, превръщайки ме във Върховен господар на цяла Магитера
- Това е безумие...Дори да изцедиш последната капка живот от мен, вълшебните ми сили няма да те превърнат в Бог. Нито пък може да имаш цялата земя.
- Ще видим! Между другото, ако не се подчиняваш на волята ми, ще наредя да убият стареца. А предполагам не искаш да си виновна за гибелта му.
Дарклайт въздъхна, поклащайки глава. Невидимият глас беше казал, че Ган е заловен, но не беше споменал нищо за барон Силфорд. Какво ли се беше случило с него. Беше ли паднал под ударите на войниците на този безумен благородник. Когато беше излязъл да помогне на стария овчар, той беше оставил оръжията си в къщата. А един воин, колкото и добър да беше, трудно би могъл да се пребори с голи ръце с отряд главорези.
- Е приключихме тук! – изскърца отново старческия глас – Да се прибираме в замъка.
- Господарю, ами беглеца? – запита този, когото бяха назовали Тревър – С него какво ще правим?
- Оставете го! – отвърна разсеяно граф Ила.
- Но той уби Урай и Закх – гласът на Тревър подскочи – Нима ще оставим убийството им ненаказано.
- Ще организираме преследване, но на сутринта – сега вече тонът на Ила стана остър, нетърпящ възражение – Той е без кон, не може да иде далеч.
- Слушам господарю! – отвърна войникът. В следващия миг една облечена в желязо ръка стисна рамото на Дарклайт, повличайки я грубо напред.
Младата феникска се подчини безмълвно. Болката, която и причиняваха пръстите на войника, който я държеше беше силна, но тя не и обръщаше внимание. Барон Силфорд беше жив и на свобода – при тази новина сърцето и затуптя силно. Макар че го познаваше само от няколко часа, младата феникска беше сигурна, че рицарят ще направи всичко за да спаси нея и Ган от участта, която им готвеше лудия граф Ила.
Щом извлече младата феникска извън къщата, войникът който я водеше грубо я повдигна, хвърляйки я в дъното на една затворена кола. Дарклайт инстинктивно се присви, готова да посрещне удара в грубата стена. Но две здрави ръце я хванаха, внимателно слагайки я да седне на пода. Миг по-късно качулката падна. Младата феникска ахна. Над нея се беше надвесил Силфорд.
- Тихо! – прошепна воинът, слагайки пръст на устните й – Не бива да разберат, че съм тук.
- Но как пазачъта не те видя? Тук не е толкова тъмно – тя погледна към малкото решетъчно прозорче през което проникваше светлината на мълниите – А и ризницата ти е като огледало.
- Владея някои малки трикове! – усмихна се криво Силфорд докато освобождаваше Дарклайт от въжетата.
- Как мислиш да се измъкнем оттук? – попита заинтригувано младата феникска. След махането на качулката, съзнанието и бързо беше започнало да се прояснява. – Графът не би ни пуснал да си идем просто така.
- Засега нищо. Смятам да се насладя на возенето в хубавата карета на воина– продължи със загадъчните отговори воинът.
- Страшен спасителен план няма що? – стрелна го Дарклайт сърдито.
- Е не бих могъл да избия сам цяла рота опитни ветерани – Силфорд се облегна на стената срещу нея.
- Знам! – въздъхна младата феникска – Просто ми се иска да се измъкна оттук.
- Чудесно те разбирам! Затворническата клетка не е най-приятното място. Но скоро ще може да полетиш отново на воля.
Дарклайт погледна воина в очите. Дали заради светлината на светкавиците или поради някаква друга неясна за нея причина, те бяха придобили особена светлина. Младата феникска имаше чувството, че срещу себе си има диво същество, а не човек. Използвайки магическите си способности, тя се опита да надникне вътре в него. Но вълшебството и беше спряно от стена от непоколебима воля.
- Ако искаш да научиш нещо за мен, просто ме питай – каза Силфорд. – Така няма да постигнеш нищо.
- Добре! – въздъхна Дарклайт – Искам да знам кой си ти? Магьосник? Дух? Ган каза че по тукашните места се срещат много призраци.
- Нима ти приличам на привидение? – воинът протегна ръка, докосвайки младата феникска леко по китката.
- Не знам! – тя се отдръпна смутено назад – Всичко е толкова объркано. Пристигането ми тук, отношението на хората, а сега и този луд благородник, който иска да ме жертва в името на недостижимо безсмъртие.
- Хората винаги се стремят към това, което не могат да имат. Аз обаче съм истински.
Воинът се приведе към младата феникска нежно допирайки устни о нейните. Дарклайт беше заляна от топла вълна, сърцето и заби силно, смутено. За пръв път някой я докосваше по този начин.
- Какво правиш? – попита тя.
- Доказвам ти, че съм същество от плът и кръв. – Силфорд плъзна пръсти по меките й коси.
- Хубав начин! – младата феникска протегна ръка плъзгайки пръстите си по бузата на воина. – Бих искала да получа още едно доказателство.
Силфорд наведе глава. Но миг преди да целуне устните на Дарклайт се разнесе силен вълчи вой. Воинът бързо се дръпна назад.
- Време е! – каза той разтърсвайки глава сякаш се събуждаше от сън. Животинският блясък отново се появи в очите му.
- За какво?
- Да полетиш, малък фениксе – усмихна се той. После продължи бързо, преди Дарклайт да се е съвзела от изненадата - Искам да те помоля за една услуга. Когато излезеш оттук вземи Ган и го отведи колкото се може по-далеко. Той е верен приятел, но тази битка не е за него.
Дарклайт само кимна, неспособна да отговори. За пръв път в живота си се сблъскваше с подобна проява на жертвоготовност, със същество, което беше загрижено за околните повече, отколкото за собствения си живот.
- Не се страхувай, смъртта няма да отнеме живота ми днес! – уверено рече Силфорд, изправяйки се.
- Ще те ча... – започна Дарклайт, но млъкна, тъй като фигурата на барона беше започнала да претърпява трансформация.
Гръдният му кош се ушири, силни ребра, като дъги на буре издуха ризницата му. Краката и ръцете му се покриха с три пъти повече мускули, а лицето с гъста козина, върху която светеха две диви жълто-зелени вълчи очи. От пръстите му излязоха дълги колкото кинжали страховито закривени нокти. Отмятайки глава върколакът нададе остър пронизителен вой и се хвърли към вратата. При удара с тялото му тя се пръсна буквално на парчета.
Човекът-вълк скочи на земята и замахвайки с нокти свали един от яздещите зад затворническата кола войници. Докато стражът се гърчеше в предсмъртни конвулсии, задавен от собствената си кръв, върколакът грабна мечът му и го размаха високо, крещейки. В следващия миг от двете страни на пътя върху отряда на граф Ила се изсипаха около дузина тежко въоръжени върколаци. Заедно с тях нападна и голяма глутница сиви вълци.
Въздухът се огласи от цвилене на уплашене коне, свистене на стрели, мъжки проклятия и звън на желязо. Калната земя бързо се обагри с кръв и вплетени в смъртна схватка тела.
Дарклайт потрепери при яростта на разбушувалата се хватка. Как можеха живи същества да си причиняват болка и смърт по този начин. Не бяха ли имали право нейните предци като бяха скрили народа и във вълшебната долина. И не трябваше ли тя самата да се махне от това скръбно място и да остави човеците и останалите раси на съдбата която сами си бяха заслужили.
Едва помислила си това, Дарклайт изпита силно чувство за вина. Тя беше обещала на Зарадон да помогне на обитателите на Магитера да прогледнат и да се докоснат до знанието, което дълги години фениксите бяха пазили ревниво само за себе си. Беше дала и дума на Силфорд, че ще се погрижи за Ган. Самата тя имаше дълг към стареца. Той и беше помогнал в кръчмата, възпирайки тълпата. Сега беше неин ред да му отвърне със същото.
Дарклайт бързо се преобрази и излетя от разбитата затворническа кола. Вятърът я грабна на крилете си, понасяйки я към тъмната прорязвана от ярките камшици на светкавиците утроба на вилнеещата буря.
Гневът на небето обаче не уплаши младата феникска. Като малка една от любимите и игри беше да се носи във фунията на урагана и да контролира дивите планински ветрове.
Пляскайки леко с криле, Дарклайт създаде около себе си невидим щит от спокоен въздух. Сетне плъзгайки се по него бързо се насочи към мястото където се намираше Ган. Старецът беше преметнат като чувал със стока върху седлото на един силно изплашен кон. Животното цвилеше и се дърпаше, въртейки се като пощуряло около трупа на някакъв войник с разбит череп.
Младата феникска изпрати мисловен поток енергия, докосвайки разума на животното. То изпръхтя и застина неподвижно на мястото си . Дарклайт продължи да изпраща вълни на мир и спокойствие към коня, като не пропусна да му внуши, че трябва час по-скоро да препусне далеко от бойното поле. Животното изцвили и се понесе към близката падина. Дарклайт хвърли един последен поглед на битката, опитвайки се да открие Силфорд. Но хаоса беше толкова голям, че тя изпитваше трудност да различи дори отделните фигури. Пожелавайки още веднъж късмет на храбрия върколак и другарите му, младата феникска полетя след коня.
Когато звукът на битката позаглъхна, Дарклайт нареди на животното да спре. То се подчини послушно. Младата феникска кацна до него и приемайки отново човешки облик, освободи Ган от въжетата. Залитайки старецът стъпи на земята, поглеждайки я с леко замаян, удивен поглед.
- Можеш ли да яздиш?
Старецът кимна.
- Качвай се на седлото – меко, но властно рече тя – Трябва да се махнем колкото се може по-далеч оттук.
Ган само въздъхна, и слагайки крак на стремето се метна на седлото. За един кратък миг очите му се зареяха назад, към мястото където беше остнал Силфорд.
- Не се безпокой за него. Той ще победи враговете си – каза Дарклайт. И макар думите да бяха предназначени за стареца, младата феникска разбираше че отчасти ги казва да успокои и себе си.
- Разбира се! – отвърна кратко Ган и плясна леко с юзди животното, понасяйки се шеметно в нощта. Дарклайт въздъхна и превръщайки се отново във феникс полетя след него.

Потокът тихо ромолеше. Потопила босите си нозе в бистрата вода, Дарклайт гледаше как между камъчетата се стрелкат малки сребролюспести рибки. От време на време се разнасяше крясък на жаба или рибарче се стрелваше светкавично във водата.
Бяха изминали няколко седмици от бурната нощ, в която Силфорд и останалите върколаци я бяха спасили от ръцете на лудия граф Ила. Как беше приключила битката, и беше ли оцелял храбрият барон – тя не знаеше, нито пък можеше да разбере въпреки силните си магически способности. Баронът така и не я беше допуснал до себе си.
- Може ли да поседна до теб? – разнесе се един познат глас. – От толкова ходене ме заболяха краката.
Дарклайт рязко се обърна. Срещу нея подпрял се на ствола на едно дърво беше застанал Силфорд. Баронът изглеждаше по същия начин, като при първата им среща и само по очите му личеше, че наистина е уморен.
- Мисля, че има едно свободно място тук – усмихна се Дарклайт, посочвайки му покрития с мъх камък до себе си.
Воинът се настани мълчаливо до младата феникска.
- Е, разказвай! – каза тя нетърпеливо.
- Какво? – запита я той развеселено.
- За теб – смело рече Дарклайт. – Ти си първия върколак, който срещам.
- А ти си най-прекрасния феникс, който съм виждал – не и остана длъжен Силфорд.
- Ласкател! – рече Дарклайт и срамежливо наведе глава.
- Любопитка! – подразни я воинът.
Бликналият весел жизнерадостен смях, накара чуруликащия в клоните на близкото дърво кос да прекъсне песента си и възмутено да изгледа странните същества край потока. Пляскайки възмутено с криле птичката отлетя към по тихите кътчета на гората. На Дарклайт и Силфорд замлъкването на горския певец изобщо не им направи впечатление. Тяхната весела препирня изцяло беше погълнала вниманието им.


30.12.2007
гр. Русе